Решение № 30 от 14.05.2020 г. на ВКС по н. д. № 671/2019 г.

Решение № 30 от 14.05.2020 г. на ВКС по н. д. № 671/2019 г., III н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Касационното производство е образувано по жалба на адв. С. З., защитник на подсъдимия С. Т. Н., срещу въззивно решение № 126 от 22.03.2019 г., постановено по внохд № 179/19 г. по описа на Апелативен съд – София.

В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, а в допълнението към нея са изложени съображения единствено в подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия – адв. З., поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подсъдимият С. Н. моли за уважаване на жалбата, като делото бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция.

Частният обвинител и граждански ищец Н. И. Р., редовно призован, не се явява.

Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна, а наложените наказания за справедливи. Моли атакувания съдебен акт да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 45 от 12.12.2018 г., постановена по нохд № 392/18 г., Софийски окръжен съд е признал подсъдимия С. Т. Н. за виновен в това, че на 12.08.2016 г. в [населено място], за времето от 16: 22 ч. до 16: 24 ч., на AТМ устройство - банкомат № /номер/, стопанисван от "банка" и находящ се в [населено място], [улица], в хипермаркет "име", чрез посредственото извършителство на свидетеля П. Ц. Н., в условията на продължавано престъпление, с три деяния, както следва:

• в 16: 22 ч. е използвал платежен инструмент: банкова дебитна карта V. E. с номер *****, издадена от "банка" на името на Н. И. Р. и данни от платежен инструмент - ПИН код за същата банкова карта, без съгласието на титуляра, като е извършил справка баланс (наличност на парични средства по обслужваната от картата банкова сметка) и извършеното не съставлява по-тежко престъпление;

• в 16: 23 ч. е използвал платежен инструмент: банкова дебитна карта /модел/ с номер № /номер/, издадена от "банка" на името на Н. И. Р. и данни от платежен инструмент - ПИН код за същата банкова карта, без съгласието на титуляра, като е извършил теглене на парична сума в размер на 400, 00 лева и извършеното не съставлява по-тежко престъпление;

• в 16: 24 ч е използвал платежен инструмент: банкова дебитна карта /модел/ E. с номер № /номер/, издадена от "банка" на името на Н. И. Р. и данни от платежен инструмент - ПИН код за същата банкова карта, без съгласието на титуляра, като е извършил теглене на парична сума в размер на 400, 00 лева и извършеното не съставлява по-тежко престъпление, като общият размер на изтеглената парична сума е 800 лева, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложил наказания лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, и глоба в размер на 1000 лева.

С горепосочената присъда подсъдимият Н. е осъден да заплати на гражданския ищец Н. И. Р. сумата от 800, 00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от деянието, като искът е отхвърлен до останалия предявен размер от 950, 00 лева, като неоснователен и недоказан.

В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото.

С въззивно решение № 126 от 22.03.2019 г., постановено по внохд № 179/19 г. по описа на Апелативен съд - София, първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно правната квалификация, като подсъдимият е бил оправдан за това да е осъществил продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК с три отделни деяния. В останалите й части присъдата е била потвърдена.

Жалбата е процесуално допустима, подадена в преклузивния 15-дневен срок, от активно легитимирано лице, и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка, но по същество е неоснователна.

Пределите на касационната проверка са лимитирани от релевираните касационни основания в жалбата, която е бланкетна, но от съдържанието й може да се приеме, че оплакванията са във връзка с всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В случая ВКС принципно дължи произнасяне единствено по отношение на заявената претенция за явна несправедливост на наложеното наказание, съответстваща на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, за която в допълнението към процесуалния документ, иницииращ настоящото производство, са изложени конкретни съображения. Доколкото първоначално е заявена претенция за допуснати съществени процесуални нарушения, която защитникът в хода на съдебните прения поддържа/ макар и в условията на декларативност/, и по-точно твърдение, че незаконосъобразно осъдителната присъда се основава на противоречиви показания на "основния свидетел"/св. П. Н./, е необходимо да се посочи, че контролираната инстанция не е допуснала нарушение, което да обуславя касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Показанията на св. Н. са били предмет на задълбочена преценка, наред с всички останали доказателства и доказателствени средства, като съдът е изложил убедителни аргументи, за да ги кредитира, като надлежен доказателствен източник.

Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложните на подсъдимия наказания.

Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, са тези, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.

В тази връзка предходните инстанции правилно са отчели като смекчаващо отговорността обстоятелство направеното самопризнание от подсъдимия за това, че той е предоставил банковата карта на свидетеля П. Н., като го е помолил да провери наличността по сметката и да изтегли установената в нея и инкриминирана по делото сума.

По отношение на отегчаващите обстоятелства решаващите съдилища са приели като такива многократните предходни осъждания на подсъдимия и липсата на трайно установени трудови навици, чрез които да си осигурява доходи по законен начин. Правилно на плоскостта на високата обществена опасност на деянието и на дееца, контролираната инстанция е отчела поведението на подсъдимия по осъществяване на деянието – чрез използване на друго лица за изпълнение на замисленото от него престъпление. Сред отегчаващите обстоятелства са ценени и причинените на пострадалия имуществени вреди, които не са незначителна сума пари. Същите са в размер, надвишаващ макар и не драстично минималната работна заплата. Правилно и законосъобразно въззивният съд не е възприел отчетеното от първата инстанция като отегчаващо отговорността обстоятелство осъществяването на три изпълнителни деяния във вреда на титуляра на банковата карта, тъй като в случая се касае за едно усложнено деяние, а не за три отделни/въззивният съд е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 26 от НК/. Но също така, правилно, апелативният съд е взел предвид проявената упоритост на подсъдимия да се възползва максимално от платежния инструмент, като извърши три на брой операции с банковата карта.

Необходимо е да се посочи принципното становище на настоящия състав, че при индивидуализацията на всяко наказание няма място за механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като става въпрос за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и с оглед на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства /така както са посочени по-горе/, преценени при хипотезата на чл. 54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на завишената степен на обществена опасност на деянието и дееца, наложените на подсъдимия С. Н. наказания лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца и глоба в размер на 1000 лева, са законосъобразно определени, справедливи и съответни за постигане целите по чл. 36 от НК, като в случая няма място за по-голямо снизхождение. Освен, че не констатира наличието на смекчаващи обстоятелства, които да не са били отчетени от решаващите съдилища, такива не се сочат и в депозираната жалба. Претенцията на подсъдимия и неговия защитник, че отмереното наказание е изключително тежко, е неоснователна по изложените по-горе съображения.

Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, пред каквато хипотеза не сме изправени по настоящото дело.

Горното налага извод, че не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховния касационен съд, трето наказателно отделение