Решение № 1444 от 10.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4871/2007 г.

Решение № 1444 от 10.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4871/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на "В." Е., със седалище в гр. В., представлявано от управителя В. Б., против въззивното решение № 152 без дата от 2007 г., постановено по в. гр. д. № 218 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 1* от 27 декември 2006 г., постановено по гр. д. № 2* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2005 г. Сочи се, че атакуваното решение е недопустимо, както и касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради допуснати нарушения на материални закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводството. Касаторът изтъква, че недопустимо съдът е приел иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД при наличието на договорно основание между страните; заключението на експертизата е прието безкритично; ответникът не е имал достатъчно доходи, за да предостави сумата; липсват мотиви защо съдът приема, че касаторът е изпаднал в забава; не е ясно защо съдът приема този размер на мораторната лихва. Ответникът в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъква доводи за правилността на атакуваното решение. С писмени бележки и лично в съдебно заседание процесуалният му представител адв. Г. поддържа доводите си за правилността на атакуваното решение. Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на атакуваното решение. По възражението за недопустимост на решението: Възражението е неоснователно. Приетото погрешно от съда правно основание не прави решението недопустимо, а неправилно. Ако подобна грешка е била допусната от съда, то по реда и чрез средствата на инстанционния контрол тя следва да бъде отстранена. За да постанови решението си въззивният съд приел, че ответникът предоставил на касатора суми за временна финансова помощ, които реално били изразходени; не са представени доказателства за възстановяване на сумите; мораторната лихва е определена, без да са дадени мотиви. Съдът е сезиран с частичен иск за заплащане на сумата от 12500 лева от 17000 лева по договор или на основание неоснователно обогатяване при условията на евентуалност, както и мораторна лихва от 1604,43 лева за периода от 3 декември 2004 г. до 22 декември 2005 г. В исковата си молба ответникът по касация сочи, че предоставил на касатора негови лични средства като временна финансова помощ, за което страните съставили договор и два анекса общ за сумата от 17 хиляди лева и сумите били изразходвани, но парите не му били върнати след покана. Ответникът бил управител на касатора за периода 23 април 1998 г. - 1 декември 2004 г. Атакуваното решение е правилно като краен резултат относно иска за главницата и неправилно по иска по чл. 86 от ЗЗД. По делото не е спорно, че на 1 декември 2003 г. ответникът и касаторът (подписани и двете страни от ответника) сключили договор за предоставяне на безлихвена временна финансова помощ с цел покриване на текущите разходи на дружеството за сумата 2500 лева за срок до 31 декември 2004 г. С анекси от 1 март 2004 г., 2 април 2004 г., 1 май 2004 г. и 1 август 2003 г. ответникът предоставил общо 18000 лева. Посочената сума влязла в счетоводството на касатора. Правоотношението между страните във връзка с предоставянето на суми по посочения начин носи характеристиките на заем за потребление. Затова правното основание на иска не е неоснователно обогатяване, а иск по реда на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Независимо, че въззивният съд е определил друга правна квалификация на предявения иск, изводът за основателността на претенцията по този иск е правилен. Според заключението на съдебно-счетоводна експертиза, ответникът е предоставил на касатора посочените суми и те реално са били изразходвани във връзка с дейността на дружеството. Касаторът твърди, че заключението било прието безкритично. Подобен извод не се подкрепя от мотивите на въззивния съд. Съдът е преценил данните по делото съвкупно с експертното заключение и е стигнал до своето убеждение за съответствието на заключението с действителното правно положение. Невярно се твърди от касатора, че ответникът нямал достатъчно доходи, за да предостави сумите в заем на касатора. Експертизата е установила, че за периода на предоставяне на допълнителните средства ответникът е декларирал доходи извън трудовите и приравнени на тях правоотношения, достатъчни за предоставянето на посочения заем. Неправилно е заключението на въззивния съд обаче, че касаторът е изпаднал в забава.говореното без срок задължение за връщане на заема за потребление става изискуемо след изпращането на покана за плащането му, както разпорежда, ал. 3 на чл. 240 от ЗЗД. На 3 декември 2004 г. Валентин Б. - управител на "П." АД клон В., получил изпратено от ответника писмо с обратна разписка, което, според твърденията на ответника, съдържало покана за плащане на дължимите суми. Доказателство обаче, че това писмо с обратна разписка е съдържало именно покана, липсва. Ето защо следва да се приеме, че касаторът не е изпаднал в забава, считано от 3 декември 2004 г., поради което мораторна лихва за посочения период не се дължи. Ответникът претендира разноски при условията на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.) и представя договор за правна защита и съдействие на стойност от 680 лева. Предвид изхода на спора, на него му се дължат 625 лева. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение