Решение № 837 от 21.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9333/2009 г.

Решение № 837 от 21.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9333/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за защита на потребителите срещу решение № 37 от 29.04.2009 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 7574/2008 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за нищожно, постановено в нарушение на целта и материалните разпоредби на закона и твърди, че при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че съдът се е произнесъл по недопустима жалба. Писмо № Ц-00-1733 от 14.11.2008 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите не е административен акт, както неправилно е приел съдът. Издаването на оспореното писмо не е визирано като задължение на административния орган в нормативен акт. Правилно съдът е установил, че не е спазена процедурата за издаване на административен акт, но не е отчел, че органът не е имал задължение за това, тъй като актът не е индивидуален административен. Не е отчел също така, че изпълнението на акта не е скрепено с принудителната сила на държавата, тъй като е записано, че разходите "би следвало" да бъдат заплатени, а не се нарежда тяхното заплащане. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да остави жалбата на "ТМ Ауто" ЕООД без разглеждане. Ответникът по касационната жалба - "ТМ Ауто" ЕООД, счита същата за неоснователна и недоказана. Оспорваният акт има белезите на индивидуален административен акт, тъй като съдържа изрично волеизявление на административния орган, с което се застрашават и нарушават негови законни права и интереси и се пораждат задължения. С оглед на това е налице правен интерес от обжалване на акта. От твърдението на касатора, че оспореното писмо не е в кръга на компетентността на Комисията за защита на потребителя не следва, че то не е административен акт, а само, че е незаконосъобразен такъв. Неоснователно е твърдението, че неспазването на процедурата и формата на издаване на акта обосновават извода, че той не е административен. Това твърдение би довело до ограничаване правото на съдебна защита на гражданите и юридическите лица. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. С обжалваното решение съдът е приел, че оспореното писмо № Ц-00-1733 от 14.112008 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите има белезите на индивидуален административен акт. Издаден е от компетентен орган, в рамките на предоставените му от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) правомощия - чл. 165, ал. 4, т. 6, но при неспазване на установената форма, при несъответствие с материалноправните разпоредби на закона и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел е, че спорният въпрос е опасна ли е за потребителите подложената от Комисията за защита на потребителите на изпитване автомобилна част. С оглед на това е приел, че административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 2 и 3 АПК, което е лишило ответника по касационната жалба от възможността да защити правата си. Органът е нарушил и чл. 35 АПК - актът е постановен без да са изяснени всестранно и пълно фактическите обстоятелства от значение за случая. Съдът е приел, че оспореното писмо е в нарушение и на чл. 59, ал. 1 и 2, т. 5 и 7 АПК. Наред с това е приел, че административният орган неправилно се е позовал на чл. 88, ал. 3 от ЗЗП, тъй като в случая не е налице стока по смисъла на § 13, т. 13 от допълнителните разпоредби на закона. Изводите на първоинстанционния съд са правилни. По делото е безспорно, че Комисията за защита на потребителите е била сезирана с жалба относно отговорността на ответника по касационната жалба за вреди от скрити недостатъци на закупена от него стока и нежеланието му да ангажира гаранционна отговорност. По повод на тази жалба Комисията е извършила проверка за безопасност на стоката. Проверката установила, че стоката притежава дефект, който в "определена ситуация би могъл да доведе до нарушение в управлението, а оттам да бъде предпоставка за катастрофа и риск за здравето и безопасността на потребителя". Така установената фактическа обстановка сочи на хипотезата на чл. 88, ал. 1 от ЗЗП - Комисията е преценила, че процесната стока е вероятно да представлява опасност за здравето и безопасността на потребителя и е разпоредила проверка. С оглед на резултата от проверката и на основание чл. 88, ал. 3 от ЗЗП е възложила разноските на ответника по касационната жалба. Разпореждането за извършване на проверка сочи на формирано у органа становище за необходимост от проверка безопасността на стоката. Това негово становище изисква, съгласно императивната разпоредба на чл. 88, ал. 1 от ЗЗП, налагането на една от мерките по ал. 1. Такава мярка не е наложена, т. е. органът не е изпълнил задължението си по чл. 88, ал. 1 и чл. 95 от ЗЗП. Законодателят изрично е визирал това задължение на административния орган, както по отношение на материалната му същност, така и по отношение на формата, в която то се материализира. Неизпълнението му е съществено нарушение, защото от една страна не е материализирана волята на органа, а от друга адресатът на действията на органа е лишен от възможността да реализира субективното си право на защита. Т. е. налице е проведено административно производство без за същото да е издаден акт, формализиращ волеизявлението на органа. Възлагането на разноските за извършена проверка на безопасността на съответната стока е законова последица от наложена от административния орган мярка по т. 1 на ал. 1 на чл. 88 от ЗЗП, когато се установи, че стоката е опасна. При липса на наложена мярка, т. е. при неосъществяване на хипотезата на чл. 88, ал. 1, т. 1 от ЗЗП, не могат да настъпят и свързаните с нея законови последици. Изрично разпоредбата на чл. 88, ал. 3 ЗЗП сочи, че разноските се възлагат на лицето, спрямо което е постановена мярката. В случая мярка въобще не е постановявана, поради което ответникът по касационната жалба няма как да бъде неин адресат. А като не е адресат на мярката не могат да му бъдат възложени разноските. Следователно и в двете възможни хипотези - ако се приеме, че не са налице условията за налагане на мярката по чл. 88, ал. 1, т. 1 от ЗЗП и ако се приеме, че тези условия са налице - Комисията е в нарушение. В първия случай тя няма право да възлага разноските, а във втория случай - разноските са дължими, но само, ако преди това по надлежния ред е наложена мярката по т. 1, т. е. необходимо е да има акт, който да налага мярката и да установява по надлежния начин резултата от административното производство, т. е. да материализира волята на административния орган. Административният орган не е изпълнил законовите си задължения, а твърди, че оспорваното писмо има само информативен характер, тъй като издаването му не е визирано като негово задължение в правна норма. Разбира се, че няма да има изрична правна норма, която да възлага на органа издаването на индивидуален административен акт за възлагане на последиците от административен акт, условията и обстоятелства за издаването на който са изрично разписани в закона. Щом се реализира хипотезата на нормата на чл. 88, ал. 1, т. 1 от ЗЗП органът, посочен в чл. 95 от ЗЗП, е длъжен да издаде съответния административен акт, да го връчи по надлежния ред на адресата и ако този акт влезе в сила да постанови възлагането на разноските. По този начин органът ще спази принципите на законност, равенство, достъпност, публичност и прозрачност на административното производство - чл. 4, 8 и 12 АПК. С оглед на така установените незаконосъобразни действия на административния орган първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че оспореното писмо засяга права и законни интереси на ответника по касационната жалба. То е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, защото е волеизявление на административния орган и с него се създават задължения за адресата му - органът възлага на ответника по касационната жалба разноски по едно административно производство. Вярно е, че съдът приема като предмет на съдебния спор въпросът опасна ли е за потребителите подложената на проверка от Комисията стока? Този въпрос не е предмет на настоящото производство. Предмет на настоящото производство е преценката налице ли са условията на хипотезата на правната норма предвиждаща възлагане на разноските, т. е. лицето, на което са възложени разноските адресат ли е на мярката по ал. 1, т. 1 и установено ли е, че стоката е опасна. От изложеното по-горе е безспорно, че едно от тези обстоятелства не е налице, поради което не могат да се приложат неблагоприятните последици, които нормата свързва със съответното поведение. Обсъжданите от съда нарушения - на чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 2 и 3 и чл. 35 АПК, както и по § 13, т. 13 от ЗЗП са относими за акта по налагане на мярката по т. 1, какъвто органът не е издал. Това обаче не опорочава обжалваното решение, тъй като съдът не е изградил решението си само на тези мотиви. Неоснователно е твърдението на касатора за нищожност на съдебното решение. За да е нищожно едно съдебно решение същото трябва да е постановено от ненадлежен съдебен състав, да излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма или да не е подписано от съдията. В случая нито една от хипотезите не е налице. Твърдението на касатора, че съдът се е произнесъл по недопустима жалба навежда на основание за недопустимост на съдебното решение. Това твърдение обаче е неоснователно. Жалбата срещу писмото на председателя на Комисията е допустима, тъй като лицето има правен интерес от обжалването му, а с оглед на изложеното оспореният акт е индивидуален административен акт. Неоснователно е и твърдението на касатора, че оспореният акт няма задължителна сила, тъй като е записано, че разходите "би следвало" да бъдат заплатени, а не се нарежда тяхното заплащане. Извеждането на действителното съдържание на акта следва не само от граматическото, а и от логическото тълкуване и най-вече от правомощията на административния орган определени в правната норма. А в нормата въпросът за дължимостта на разноските не е оставен на преценката на адресата на акта, а е разпоредено императивно, че те се дължат от лицето, спрямо което е постановена мярката. Видно от изложеното административният орган е провел едно незаконосъобразно административно производство - не е наложил мярката по чл. 88, ал. 1, т. 1 от ЗЗП, а е възложил разноските по проверката на безопасността на стоката на ответника по касационната жалба. Първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният акт е индивидуален административен, при издаването му са допуснат съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият е постановен в нарушение на материалния закон. Твърденията на касатора за нищожност на съдебното решение, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и несъобразяване с целта на закона са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед направеното от ответника искане и изхода от обжалването и на основание чл. 228 във вр. с чл. 143, ал. 4 и чл. 144 АПК във вр. с чл. 78 ГПК ответникът има право да получи направените разноски за адвокатско възнаграждение. По делото обаче не са представени доказателства за извършени разходи. С оглед на това и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът следва да остави без уважение искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,