Решение № 3491 от 21.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2939/2016 г.

Решение № 3491 от 21.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2939/2016 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. И. И., [населено място], [жк], [жилищен адрес] срещу Решение № 30 от 08.01.2016 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело № 628/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на А. И. И. срещу принудителна административна мярка "преместване на пътно превозно средство без знанието на неговия собственик" – лек автомобил марка "Мицубиши", модел "Аутлендър", регистрационен [рег. номер на МПС], приложена на 07.03.2015 г. с разпореждане на главен специалист в отдел "Общофункционален контрол" в Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас, оставил без разглеждане иска на И. с правно основание чл. 203 АПК във вр. с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и прекратил производството в тази част.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно фактите по делото и счита, че съдът като установил нарушение на чл. 94, ал. 3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) неправилно приел, че е налице и нарушение на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Не отчел, че нарушението на чл. 94, ал. 3 ЗДвП не е основание за принудително преместване на неправилно паркирано моторно превозно средство. Съществуването на два метра свободна тротоарна площ е от значение единствено относно преценката дали е извършено нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП.

Неправилен счита извода на съда, че паркираният автомобил затруднявал преминаването на другите участници в движението. Сочи, че дори и паркираният автомобил да е затруднявал по някакъв начин преминаването на другите участници в движението по никакъв начин не е направил преминаването невъзможно. Съдът неправилно кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел и на заключението на приетата по делото експертиза, тъй като от снимковия материал е видно, че свободното разстояние е било поне около 1, 20 м. Съдът следвало да съобрази установеното в Наредба № 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания (Наредба № 4).

Неправилността на решението в частта за приложената принудителна мярка прави неправилно решението и в прекратителната част относно предявения иск по чл. 203 АПК във вр. с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени приложената принудителна мярка и да осъди Община Бургас да му заплати 43, 20 лв. – обезщетение за претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2015 г. до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Цветомира Костова, Адвокатска колегия, [населено място].

Ответникът по касационната жалба – главен специалист в отдел "Общофункционален контрол" в Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас, не взема становище.

Ответникът по касационната жалба – Община Бургас, счита същата за неоснователна. Излага подробно фактите по делото и счита за неоснователен довода на касатора за изключението от нормата на чл. 94, ал. 3 ЗДвП. Неоснователни смята и доводите на касатора досежно неправилно посоченото правно основание за прилагане на мярката в констативния протокол от 07.03.3015 г., тъй като протоколът има само вътрешноведомствено значение.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Сияна Димитрова.

Върховният административен съд счита касационната жалба срещу решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на г-н И. срещу приложената му принудителна административна мярка за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Върховният административен съд счита за допустима касационната жалба и в частта, с която е прекратено съдебното производство. В тази част касационната жалба има характер на частна жалба. Подадена е от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Макар и подадена след срока по чл. 230 АПК жалбата е допустима, защото съдът неправилно дал по-дълъг от законово определения срок за обжалване на решението в прекратителната част – не седемдневен срок с оглед на чл. 230 АПК, тъй като в тази част решението е с характер на определение, а четиринадесетдневен срок. Касационната жалба е подадена извън законовия, но в рамките на дадения от съда срок, поради което и на основание чл. 62, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК съдът приема, че касационната жалба срещу прекратителната част на решението е подадена в срок.

Разгледани по същество касационната и частната жалба са неоснователни.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 07.03.2015 г. в 10, 05 часа А. И. И. бил паркирал лек автомобил марка "Мицубиши", модел "Аутлендър", регистрационен [рег. номер на МПС] върху тротоара пред блок 32 в[жк], [населено място].

1. На 07.03.2015 г. главен специалист в отдел "Общофункционален контрол" в Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас – Л. А. Н., приложил на г-н А. принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик". Положението на паркирания автомобил било фотодокументирано в четири снимки.

1. На 07.03.2015 г. в 12, 58 часа г-н А. заплатил 43, 20 лв. за репатрирането на автомобила.

1. В хода на съдебното производство ответниците представили:

а) протокол от 07.03.2015 г. от 10, 05 часа за изпълнение на принудителната мярка;

б) четири броя снимки, документиращи местоположението на паркирания автомобил;

в) заповед № 3032 от 14.11.2012 г. на кмета на Община Бургас за определяне на служителите на длъжности от Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", които да прилагат принудителни административни мерки по реда на Закона за движението по пътищата; в заповедта са включени и служителите, които заемат длъжността "главен специалист";

г) допълнително споразумение към трудов договор от 30.07.2012 г., за назначаването на Л. А. Т. на длъжност "главен специалист" в Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", отдел "Общофункционален контрол";

д) длъжностна характеристика на Л. А. Т. за длъжността "главен специалист" – в т. 4. 7. като област на дейност е посочен Законът за движението по пътищата;

е) график за периода 04.03. -08.03.2015 г. и за м. март 2015 г.;

д) Заповед №ЧР-454 от 02.04.2015 г. на кмета на Община Бургас за прекратяване на трудовия договор на Л. А. Т.;

е) трудов договор от 30.07.2012 г. между кмета на Община Бургас и Е. А. П., за назначаването й на длъжност "главен специалист" в Дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", отдел "Общофункционален контрол";

ж) длъжностна характеристика на Е. А. П. за длъжността "главен специалист" – в т. 4. 7. като област на дейност е посочен Законът за движението по пътищата;

з) разпитал свидетелят В. А. К., служител на Община Бургас, водач на автокрана, изпълнил принудителната мярка;

ж) приел заключение на съдебна експертиза.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената принудителна административна мярка е приложена от компетентен орган – главният специалист е надлежно оправомощен от кмета на общината орган да прилага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 5 ЗДвП. Приел, че мярката е приложена при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Приложеният снимков материал съдът приел, че надлежно доказва паркиране на процесния автомобил върху тротоара, в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП – исканото от нормата разстояние от 2, 0 м за преминаване и разминаване на другите участници в движението не било налице. Позовал се и на чл. 4 от Наредба № 4. Приел, че липсата на достатъчно място за преминаване на пешеходците и паркирането на автомобила по начин, който представлява непреодолимо препятствие за движението на хора с увреждания било надлежно установено от показанията на разпитания свидетел К. и от заключението на приетата по делото съдебна експертиза.

Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорената принудителна мярка и отхвърлил жалбата срещу нея. Това обосновало и прекратяването на делото в частта за предявения иск по чл. 203 АПК във вр. чл. 1 ЗОДОВ.

Изводите на съда са правилни.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци на съдебното решение са за неправилна преценка на елементите на фактическия състав на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП и за неправилни фактически изводи на основата на събраните по делото доказателства.

Както правилно приел и съдът разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат принудителна административна мярка "преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика или водача". Първата е когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Така установените от законодателя предпоставки, при наличието на които е допустимо принудителното преместване, сочат на една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка.

От доказателствата по делото – снимков материал, е безспорно, че касаторът паркирал управлявания от него автомобил не на определените за целта места. Автомобилът бил паркиран върху тротоар по смисъла на § 6, т. 6 ЗДвП, находящ се пред вход "А" на бл. 32. Това значи, че автомобилът бил паркиран в нарушение на правилата за движение. Спорът по делото е паркиран по установения на снимковия материал начин автомобилът създал ли е някоя от хипотезите на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП.

По делото не е спорно, че не е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП – на снимковия материал не се установява поставен до мястото на паркиране неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирането превозно средство. Не е налице и втората хипотеза. Начинът, по който автомобилът е паркиран не създава опасност за другите участници в движението, защото е извън платното за движение. Спорът е налице ли е третата хипотеза – прави ли паркираното превозно средство невъзможно преминаването на другите участници в движението?

Както правилно посочил съдът законодателят в чл. 107 ЗДвП е дал легално определения на "пешеходец" като изрично в категорията на пешеходците са включени и три категории лица: такива, които бутат или теглят детска или инвалидна количка, по-малка от 1 метър, бутат велосипед, мотопед или мотоциклет и които са с трайни увреждания и се придвижват с инвалидна количка. Това значи, че когато органите и съдът извършват преценка за наличие на обстоятелствата по третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП те са длъжни да оценят обстановката съобразно и с нуждите на тази категория пешеходци. Противното би значело органът и съдът освен да не спазят закона и очевидно да дискриминират тази категория пешеходци като не зачетат гарантираните им от закона права.

При отчитане на тази нормативна регулация и като съобразил снимковия материал, показанията на свидетеля и заключението на приетата по делото съдебна експертиза съдът направил обоснован извод, че начинът, по който бил паркиран процесният автомобил направил невъзможно преминаването на другите участници в движението и в частност на тези по смисъла на чл. 107, т. 1 и 3 ЗДвП. Видно от заключението на експертизата свободното разстояние между края на блока и паркирания автомобил прави невъзможно преминаването на тази категория пешеходци, защото не било повече от 0, 60 – 0, 80 м. Това разстояние обективно прави невъзможно преминаването на тази категория пешеходци, още повече, че видно от показанията на свидетеля К. паркираният автомобил е непосредствено до подхода за инвалиди за входа на блока.

С оглед на доказателствата по делото изводът на съда за осъществен състава на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП е обоснован и в съответствие с материалния закон.

Верен е довода на касатора, че допуснатото безспорно от него нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП само по себе си не е основание за прилагане на принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, но в случая не само е осъществен състава на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, но и начинът по който е извършено нарушението е направил невъзможно преминаването на пешеходците. С оглед на това мотивите на съда, че не е осигурено изискуемото от чл. 94, ал. 3 ЗДвП разстояние от два метра за преминаване на пешеходците не са водещи. Съдът изрично приел, че начинът по който е паркиран автомобила прави невъзможно преминаването на другите участници в движението, каквито са пешеходците по смисъла на чл. 107, т. 1 и 3 ЗДвП.

Неоснователен е и доводът на касатора за несъобразяване от съда на Наредба № 9 и установените в нея минимални размери на пътеките за движение на пешеходците със специални потребности. Съдът не само, че съобразил посоченото в чл. 4 на Наредба № 9, но и именно съобразно установените в разпоредбата размери и установеното от доказателствата по делото разстояние между паркирания автомобил и сградата направил обоснован извод за невъзможност да преминат посочената категория пешеходци.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон са неоснователни. Съдът правилно установил фактите по делото, въз основа на тях направил обосновани фактически изводи, които правилно подвел под релевантната нормативна уредба, която тълкувал правилно. С оглед на това изводът на съда за законосъобразност на оспорената принудителна мярка е правилен. Това прави обоснован и извода на съда за липса на процесуална предпоставка за допустимост на съединения иск за вреди, поради което правилно, на основание чл. 207, ал. 2 АПК, съдът прекратил съдебното производство относно иска по чл. 203 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд