Решение № 2991 от 21.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5657/2024 г.

Производството е по чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по оспорването от И. С. М. на чл. 38 в частта относно думите : или от упълномощено от него длъжностно лице и чл. 41, т. 3 от Наредба Н-3 от 24.08.2022 г. за условията и реда за формиране и изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност на служителите в Главна дирекция Охрана и териториалните и звена, издадена от министъра на правосъдието, oбн., ДВ, бр. 72 от 9.09.2022 г., в сила от 1.01.2023 г. (Наредбата). В жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорените разпоредби и се иска отмяната им. Иска присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по жалбата, министърът на правосъдието, чрез пълномощника си по делото оспорва жалбата, като излага съображения, че е налице надлежна законова делегация за издаване на подзаконовия нормативен акт, спазени са административнопроизводствените правила и е налице съответствие на оспорените разпоредби с нормативните актове от по-висока степен. Иска същата да бъде отхвърлена и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Жалбата е процесуално допустима, при съблюдаване изведеното от разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК право на оспорване, като подадена от лице, чиито права са засегнати от приложението на оспорената наредба. Разгледана по същество е неоснователна. Нормативни административни актове се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи чл. 2, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 76, ал. 1 АПК. Оспорената Наредба Н-3 от 24.08.2022 г. за условията и реда за формиране и изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност на служителите в Главна дирекция Охрана и териториалните и звена (Наредбата) е издадена от компетентен орган, министърът на правосъдието, по законовата делегация на чл. 393, ал. 3 от Закона за съдебната власт, съгласно който, условията и редът за формиране и изплащане на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност на служителите в Главна дирекция "Охрана" и териториалните й звена се определят с наредба на министъра на правосъдието. Жалбоподателят не твърди да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на оспорения акт, такива не се констатират и от съда при извършената служебна проверка. Спазена е предвидената процедура по глава трета от ЗНА. Проектът на нормативния акт е публикуван от съставителя му на Портала за обществени консултации на Министерство на правосъдието. От представените по делото извадки от интернет страницата на това министерство се установява, че проектът, заедно с доклада на съставителя му е публикуван на 19.07.2022 г. Мотивите към акта са с изискуемото се от чл. 28, ал. 2 ЗНА съдържание. Съдът намира, че оспорената разпоредба на чл. 38 в частта относно думите: или от упълномощено от него длъжностно лице от Наредбата не противоречи на нормативни актове от по-висока степен. Целият текст на разпоредбата гласи: Максималният размер за изчисляване на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност се определя за всеки отчетен период със заповед на министъра на правосъдието или от упълномощено от него длъжностно лице . Законът за съдебната власт (ЗСВ) оправомощава министъра на правосъдието да издаде наредба за условията и редът за формиране и изплащане на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност на служителите в Главна дирекция "Охрана" (ГДО) и териториалните й звена, но не определя изрично компетентността за издаване на заповед, определяща максималния размер за изчисляване на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност. Главна дирекция "Охрана" е специализирана държавна структура, юридическо лице, със седалище София към министъра на правосъдието чл. 391, ал. 2 ЗСВ и чл. 2, ал. 2, изр. първо от Правилника за устройството и дейността на дирекцията. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Закона за администрацията (ЗАдм) и чл. 3, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерството на правосъдието, министърът на правосъдието е централен едноличен орган на изпълнителната власт, който ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на правосъдието и изпълнява всички останали функции, възложени му с Конституцията на Република България, с международен договор или с акт на общностното право, със закон или с акт на Министерския съвет. Съгласно чл. 26, ал. 2 ЗАдм със заповед министърът делегира правомощия на своите заместници и определя техните функции. В случая тази възможност не е ограничена със специална законова разпоредба. След като ЗСВ не определя като изрична компетентността на министъра на правосъдието, то не е налице сочената от жалбоподателя незаконосъобразност на чл. 38 от Наредбата в частта относно думите : или от упълномощено от него длъжностно лице . Неоснователно е позоваването на чл. 179, ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи. Тази разпоредба извежда изключителната компетентност на министъра на вътрешните работи да определя за всеки отчетен период размерът на допълнителното възнаграждение по чл. 178, ал. 1 , т. 5, а именно, за постигнати резултати в служебната дейност. Обстоятелството, че този специален закон предвижда компетентност изрично на министъра на вътрешните работи не основава при изложеното по-горе незаконосъобразност на оспорената пред съда разпоредба, съдържаща се в подзаконов нормативен акт, основан на друг закон - ЗСВ. Оспорва се и разпоредбата на чл. 41, т. 3 от Наредбата, която гласи, че допълнително възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност не се формира при прекратяване на служебното или трудовото правоотношение на служителя. На първо място жалбоподателят основава незаконосъобразност на оспорената разпоредба поради противоречието и с друга разпоредба от същата Наредба, тази на чл. 28, ал. 2 от нея, според която, при прекратяване на служебното правоотношение служителят не се оценява, ако има действително отработени по-малко дни от половината работни дни за съответния период. Приложението на оспорената разпоредба и тази на чл. 28, ал. 2 от нея следва да се съобрази с разпоредбата на чл. 14 от Наредбата, предвиждаща оценяването на служебната дейност да се извършва последователно за два отчетни периода - първи отчетен период от 1 декември до 31 май и втори отчетен период от 1 юни до 30 ноември и тази на чл. 15, определяща оценяването на служебната дейност се извършва до 10-о число на месеца, следващ отчетния период. Оспорената разпоредба е относима тогава, когато правоотношението е прекратено в рамките на отчетен период и е налице невъзможност за оценяване с оглед разпоредбата на чл. 15, която не предвижда да се извърши индивидуална преценка на служебната дейност извън определения в нея срок на оценяване. Обратното би довело до формиране на допълнително възнаграждение на лице, което не е в служебно или трудово правоотношение. Следва да се отбележи, че правилното приложение на разпоредбите от един нормативен акт не може да основе тяхната незаконосъобразност, както се твърди от жалбоподателя. При посоченото не е налице твърдяното в жалбата противоречие с разпоредбата на чл. 148, ал. 1, т. 5 ЗМВР, приложима съгласно чл. 393, ал. 2 ЗСВ, според която, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за постигнати резултати в служебната дейност. Определянето на размера на основното месечно възнаграждение е извън обхвата на оспорената Наредба. На оценка подлежи държавният служител, съответно на него се дължи формиране и изплащане при приложението на наредбата допълнително възнаграждение, като компонент към основното месечно възнаграждение. Неоснователно е твърдяното наличие на противоречие с чл. 4, § 1 от Директива (ЕС) 2023/970 на Европейския парламент и на Съвета от 10 май 2023 година. Директивата е неотносима, тъй като неин предмет е установяване на минимални изисквания за укрепване на прилагането на принципа на равно заплащане за равен труд или за труд с равна стойност на жените и мъжете. Идентична е и разпоредбата на чл. 243 от Кодекса на труда, посочена в жалбата. Следва да се отбележи, че жалбоподателят най-общо твърди дискриминационен характер на оспорената разпоредба, без да сочи конкретен дискриминационен признак. По изложените съображения съдът намира, че Наредбата е издадена от компетентен орган, при приемането и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обжалваните разпоредби от нея съответстват на приложимото право и целта на закона, жалбата срещу нея е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Съобразно изхода на спора на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определен на основание чл. 143, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. последно Върховният административен съд, трето отделение,