Решение № 12094 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11492/2016 г.

Решение № 12094 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11492/2016 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 208 и следващите във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Комисия за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ гр. София, чрез процесуалния представител юрк. Н. И., против решение № 5667/17.08.2016 г., постановено по адм. дело № 2714/2016 г. на Административен съд София - град, с което е отменено решение № Ж-12/10.02.2016 г. на КЕВР, с което е прекратена преписката по молба с вх. № В-11 В-00-42/07.04.2015 г г. на В. Г. С. срещу [фирма], [населено място], и преписката е върната на КЕВР за ново произнасяне. В касационната жалба са инвокирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК с основни съображения, че съдът неправилно приел основания за приложимост на разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 2 и 6 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, която била неотносима към спора и за нарушение на нормата на чл. 144, ал. 2 от Наредба № 3 за лицензиране на дейностите в енергетиката, която била диспозитивна. По тези съображения моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде потвърден процесния административен акт на КЕВР. В откритото съдебно заседание пред ВАС касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител юрк. Н. И., поддържа жалбата. Претендира и присъждане на разноски за настоящата инстанция. Ответникът-В. Г. С., не изпраща процесуален представител. В в писмена защита оспорва касационната жалба, излага доводи за нейната неоснователност и моли да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба по съображения, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Счита, че съдът правилно е преценил, че съгласно чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, КЕВР разглежда жалби на потребители срещу В и К оператори, свързани с предмета на регулиране по Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, а съобразно ал. 4 от същия текст, когато по такива жалби не е постигнато доброволно уреждане на спора или при отказ на страна от доброволно уреждане, Комисията взема решение по жалбата в срок два месеца след получаването й. Сочи, че нормата на чл. 22, ал. 7 от ЗЕ регламентира, че редът за подаване на жалбите, тяхното разглеждане и процедурата за доброволно уреждане на спорове се уреждат в наредбата по чл. 60, те. е по реда на Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката и че във връзка с подаденото до КЕВР заявление е започнала процедура по чл. 150 от НЛДЕ и съгласно този текст КЕВР може да съдейства за доброволно уреждане на спорове при постъпване на жалба по чл. 142, ал. 1, т. 1, т. е от потребители срещу В и К оператори, свързани с предмета на регулиране по ЗРВКУ, и при наличие на писмено съгласие от страните. Намира, че от анализа на посочените разпоредби следва, че след като жалбата на В. С. попада в хипотезата на чл. 142, ал. 1, т. 1 от Наредба № 3 и на чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, то в правомощието на КЕВР е да я разгледа и да се произнесе, преди което обаче е длъжна да изпълнени процедурите по чл. 144 - чл. 146 от Наредба № 3, а след това, на основание чл. 147 от Наредба № 3 може прекрати преписката или в случай, че жалбата е основателна да даде задължителни указания и да определи подходящ срок за изпълнението им. Преценява, че в конкретния случай правилно първоинстанционният съд е приел, че нормата на чл. 144, ал. 2 от НЛДЕ не е императивна, но с оглед ролята на КЕВР като контролираща страна в производството по спорове между частноправни субекти и В и К - оператори, то тя е следвало да съдейства за доброволно уреждане на спора и удовлетворяване на исканията на страните, както и че ако КЕВР бе организирала среща на страните за допълнително изясняване на обстоятелствата, а не бе възприела безкритично становището на оператора на ВиК услуги, то би достигнала до същината на спора, а именно: твърдение за нарушаване на Общите условия по чл. 8 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи относно реда за откриване, промяна или закриване на партида, включително и служебно от оператора и реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води, съответно и до различен правен резултат от този по прекратяване на преписката. Счита, че не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Предлага решението на съда да бъде оставено в сила. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е по реда на чл. 145 във връзка с чл. 22, ал. 7 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и е образувано по жалба на В. Г. С., уточнена с молба от 30.03.2016 г., против решение № Ж- 12/10.02.2016 г на КЕВР, с което е прекратена преписката, образувана по нейна молба с вх. № В-11 В-00-42/07.04.2015 г г., подадена срещу [фирма], [населено място]. Оспорващата твърдяла, че има промяна, осъществена от оператора на В и К услуги, на абонатния номер на партидата на нейния имот, като новият номер е на несъществуващ в града адрес, т. е. освен неправомерно служебно откриване на партида на нейно име и на адрес, на който тя никога не е притежавала имот, и за неправомерно отчитане на В и К услуги в нарушение на Общите условия по чл. 8 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи досежно реда за откриване, промяна или закриване на партида, включително и служебно от оператора и реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води. Съдът счел за основателни доводите на жалбоподателя. Приел, че оспореното решение е постановено от компетентния административен орган, в съответствие с правомощията му по чл. 22 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в изискуемата от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. До този извод стигнал като съобразил същността на оплакването, а именно че то не е срещу "непредставяне от страна на доставчика на услуги на информация, отговаряща на стандартите, посочени в чл. 5, ал. 2 от ЗЗП и ЗНАФ", както неправилно е приела КЕВР, а за нарушаване на Общите условия по чл. 8 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи за реда за откриване, промяна или закриване на партида, включително и служебно от оператора и реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води. Преценил, че в случая приложимата нормативна уредба е чл. 22, ал. 1, т. 1, пр. последно от Закона за енергетиката, където е предвидена компетентност на КЕВР да разглежда жалби на потребители срещу ВиК оператори, свързани с предмета на регулиране по Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/ и че съгласно ал. 7 на чл. 22, редът за подаване на жалбите, тяхното разглеждане и процедурата за доброволно уреждане на спорове, се регламентират в Наредбата по чл. 60 от ЗЕ. Приел, че Наредбата, издадена на посоченото основание от ЗЕ, регламентираща реда на подаването и разглеждането на жалбите, действаща към момента на издаване на оспорения административен акт, е Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката. Съобразил, че процедурата по уреждането на спорове по чл. 22 ЗЕ е уредена в чл. 142 - 149 от тази наредба, като в конкретния случай КЕВР се е произнесла по спор между ВиК оператор по смисъла на чл. 2 от ЗРВКУ и потребител на услугата, но предметът на спора не е свързан с отказ на оператора да изпрати на потребителя конкретна информация във връзка с предоставянето на ВиК услуги, в какъвто смисъл се е произнесла КЕВР и затова не е изпълнила изцяло правомощията си по ЗЕ, респ. не е извършила задълбочена проверка по сезиращата я молба от 07.04.2015 г. и е издала необосновано и неправилно решение. От друга страна първоинстанционният съд е взел предвид, че твърденията на В. С. за неправомерно отчитане на Ви К услуги и за неправомерно служебно откриване на партиди на нейно име и на несъществуващ адрес е следвало да доведе регулатора до извод да организира среща на страните за допълнително изясняване на обстоятелствата и да съдейства за доброволно уреждане на спора, като отчел, че чл. 144, ал. 2 от НЛДЕ не го задължава, а само му дава такава възможност, но предвид ролята на последния в производството по спорове между частноправни субекти и В и К оператори /чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗЕ/, като контролираща страна е било необходимо да съдейства за доброволно уреждане на спора и удовлетворяване на исканията на страните. Извел извод, че в случая е налице безкритично възприемане на становището на оператора на ВиК услуги, като прекратяването на преписката с аргумент, че е предоставена исканата информация на потребителя, представлява едностранно възприемане на фактите и води до извод за необоснованост на преценката за неоснователност на молбата на В. С. срещу [фирма], [населено място]. Обосновал краен извод, че по тези доводи Комисията е постановила незаконосъобразно решение. По тези съображения и на основание чл. 173, ал. 2 АПК отменил оспорения акт, и върнал преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. Така постановеното съдебно решение е правилно. В случая, с оглед предмета на спора, съдът е изпълнил процесуалното си задължение за проверка на акта на всички основания по чл. 146 от АПК, а и доказателствената тежест разпределил правилно. В тази връзка правилно е проведено събирането на доказателства съобразно чл. 170, ал. 1 АПК, с оглед задължението на административния орган да докаже съществуването на фактическите основания, посочени в оспорения административен акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че обжалваното решение е постановено при несъобразяване с приложимия материален закон. Твърдението, че в случая е неотносима Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, не държи сметка за разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. В случая правилно съдът е преценил основания за приложимост на разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 2 и 6 от тази наредба, тъй като съгласно тази норма, получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган, като с общите условия за получаване на услугата В и К се определят освен другите въпроси, и редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води и този за откриване, промяна или закриване на партида, включително и служебно от оператора. Обоснован е правният извод на решаващия съд и за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяване на оспореното решение. Производството пред КЕВР е по жалба, попадаща в хипотезата на чл. 142, ал. 1, т. 1 от Наредба № 3/2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката и на чл. 22, ал. 1, т. 1 от Закон за енергетиката, тъй като е жалба на потребител срещу В и К оператор, свързана с предмета на регулиране по Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, и по нея регулаторът дължи извършване на цялостна проверка със събиране на всички необходими доказателства за изясняване на обстоятелствата по нея съобразно изискванията на чл. 144, ал. 1 от НЛДЕ. В случая е налице безкритично възприемане на становището на оператора на ВиК услуги, поради което и прекратяването на преписката по аргумент, че е предоставена исканата информация на потребителя, правилно е преценено от съда като незаконосъобразно. В този смисъл и формиралата се съдебна практика-така напр. в решение № 5825 от 10.05.2017 г. по адм. д. № 9208/2016 г., ІV отд. на ВАС и решения № 3867 от 06.04.2015 г. по адм. д. № 1686/2015 г. и решение № 3645 от 31.03.2015 г. по адм. д. № 1689/2015 г. на 5 чл. с-ви на ВАС. По тези съображения е правилен изводът на съда, че представените документи по преписката не обосновават извода, направен от КЕВР. Затова са и неоснователни доводите, че обжалваното решение е издадено при несъобразяване с приложимия материален закон и за необоснованост на правните изводи. Противно на твърдяното, съдът е осъществил дължимата преценка на относимите към спора доказателства, събрани в хода на административното производство. Въз основа на правилна преценка на относимите доказателства, съдът е извел правни изводи, които мотивирал и дал законосъобразни указания. По тези съображения и противно на твърденията в касационната жалба, релевантните по делото факти досежно оспореното решение на КЕВР обективират наличие на предпоставка за приложимост на основанията по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК за отмяна. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че атакуваното пред АССГ решение правилно е отменено и преписката правилно е върната на административния орган за постановяване на ново решение, при спазване на изискванията за законосъобразност и указанията, дадени в мотивите на съдебното решение. Обжалваното решение не страда от пороците, релевирани с касационната жалба, поради което то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед чл. 143, ал. 4 от АПК, вр. с чл. 228 АПК, направеното искане от процесуалния представител на касатора за разноски е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение