Решение № 357 от 18.09.2026 г. на ВКС по н. д. № 493/2026 г.

Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Н. Н. В., В. Н. В., И. Б. В. и Р. С. Н., депозирана чрез повереник, и по жалба на защитника на подсъдимия М. Д. Г., срещу решение на Софийски апелативен съд № 44 от 23.02.2026 г, по ВНОХД № 970/25, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Монтана № 26 от 3.12.2024 г, по НОХД № 265/23, като подсъдимият е признат за виновен, че е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДП, и е оправдан за нарушението по чл. 21 ЗДП, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 15.05.2021, на път Е-79, в района на [населено място], обл. /област/, при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 21 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице: Н. В. Ц., И. С. Ц., Г. И. Н. и А. Б. Б., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на осем години „лишаване от свобода“, при „общ“ режим, със зачитане на предварителното задържане, както и на „лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от десет години, като го оправдава по обвинението за нарушение по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП и по обвинението за „особено тежък случай“. С жалбата на частното обвинение се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Сочат се следните доводи: Материалният закон е приложен неправилно, което е повлияло и на справедливостта на наложеното наказание. Съдът е отказал да приеме, че е налице квалификацията „особено тежък случай“, която е налице, предвид броя на жертвите, пътували в автомобила на св. Ц., получената от св. Ч. лека телесна повреда, причинените по автомобилите имуществени вреди. Не е взето предвид, че деецът разкрива висока степен на обществена опасност, изводима от професионалната му компетентност на професионален шофьор, от предходните му нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред, както и осъждането, за което е реабилитиран. Неправилно е прието, че липсват нарушения по чл. 21 и по чл. 16 ЗДП. Съдът е приел, че са налице смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито липсват, а е подценил отегчаващите такива. Не е взето предвид, че водачът на товарната композиция притежава нужните умения за преодоляване на рискови ситуации на пътя, поради което е следвало да предвиди, че при валеж на дъжд и интензивен трафик, управлението с превишена скорост би могло да доведе до транспортно произшествие с тежък резултат. Данните за миналата съдимост на подсъдимия и за предходните му нарушения по ЗДП не са оценени адекватно в контекста на личната му обществена опасност, която е завишена. Неправилно е оценено като смекчаващо обстоятелство действието на подсъдимия по сигнализиране на спешния телефон „112“, както и оказаната помощ на пострадалия турски гражданин, получил лека телесна повреда. С жалбата се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция с оглед приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление и съответно на това увеличаване на наложеното наказание, което следва да бъде в максималния размер на правната квалификация по обвинителния акт. С жалбата на защитника на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Сочат се следните аргументи: Анализът на събраните доказателства не е проведен с необходимата задълбоченост и аналитичност. Решението е постановено при липса на мотиви, препятстващи възможността на страните да узнаят каква е волята на съда. Не е даден отговор на наведените от защитата възражения. В изложението от фактическа страна липсват данни за скоростта на движение на тежкотоварния автомобил /марка/ към момента на удара. Съдът се е позовал на негодно доказателствено средство, каквото е протоколът за разпит на турския гражданин св. Ч. пред съдия на досъдебното производство, който разпит е проведен без участието на преводач. Не са били налице и процесуалните предпоставки за прочитане на показанията на този свидетел и приобщаването им към доказателствените материали. Не е взето предвид, че св. Ч. също е участник в пътния инцидент, че той е допуснал нарушение на правилото за спазване на дистанция с движещото се пред него превозно средство, и как съдът е оценил неговата роля в развоя на инкриминираните събития. Неправилно е прието, че подсъдимият е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, тъй като е налице случайно деяние по чл. 15 НК. Наложеното наказание е явно несправедливо. Не е отдадено дължимото значение на смекчаващите обстоятелства, повлияло на справедливостта на наказанието, което е завишено и следва да бъде определено при условията на чл. 55 НК, а ако бъде определено при условията на чл. 54 НК, да бъде сведено до минимума на санкцията, като бъде приложен и чл. 66 НК. С жалбата на подсъдимия се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция. Алтернативно се иска да бъде отменено решението и да бъде върнато делото за ново разглеждане или да бъде изменено, като бъде смекчено наложеното наказание, което да бъде отложено, по реда на чл. 66 НК. В съдебно заседание на ВКС поверениците на частното обвинение пледират за уважаване на жалбата, подадена от техните доверители. Частните обвинители жалбоподатели В. и В. се присъединяват към съображенията на своите представители. Защитата счита, че следва да бъде уважена депозирана от него жалба. Подсъдимият жалбоподател се присъединява към доводите на защитника си и моли наказанието му да бъде смекчено. Представителят на В. изразява становище за неоснователност на жалбите и пледира за оставяне в сила на обжалваното решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. При запознаване с мотивите на обжалваното решение може да се направи извод, че съдебният акт отговаря в пълнота на изискванията по чл. 339 НПК. Съдът е изпълнил задълженията си да подложи на въззивна проверка проверяваната присъда, като е изложил свои съображения по нейната законосъобразност и правилност. Неоснователно се сочи, че липсва обсъждане на възраженията, наведени от защитата, тъй като от мотивите на обжалваното решение е видно, че това е сторено. Не може да бъде споделен и довода, че при анализа на доказателствата е допуснато нарушение по чл. 14 НПК, тъй като въззивният съд е изпълнил задължението си да подложи на съвкупна преценка доказателствата и средствата за тяхното установяване, при стриктно спазване на процесуалните правила, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Неоснователно се твърди, че съдът е пропуснал да отбележи с каква скорост, към момента на удара, се е движел товарният автомобил /марка/, управляван от турския гражданин св. Ч.. В решението изрично е отбелязано, че, когато товарната композиция на подсъдимия е препречила цялото пътно платно, пострадалият Ц. и движещият се зад него св. Ч. са били в положение на покой. Механизмът на произшествието е описан подробно в обжалваното решение, където е посочена последователността на ударите между отделните превозни средства, а именно: Първи е ударът между товарния автомобил на подсъдимия и лекия автомобил на пострадалия Ц., при който автомобилът на този пострадал се е вклинил под ремаркето и е бил повлечен в обратна посока спрямо избраната от него посока на движение. Втори е ударът с товарния автомобил /марка/ на турския гражданин св. Ч., който се е осъществил от двата вклинени автомобила, в резултат от който превозното средство на пострадалия Ц. е било „пресовано“. Трети е ударът, настъпил между предната част на товарния автомобил на св. Ц. и задната част на автомобила /марка/. С оглед на изложеното, е видно, че участници в пътния инцидент са, освен подсъдимия и пострадалия Ц., също така, св. Ч. и св. Ц.. При преценката на това кой от тях каква роля е изиграл в пътния инцидент следва да се има предвид, на първо място, на кого е повдигнато обвинение, и на второ място, доколко другите участници, извън подсъдимия, са нарушили правилата за движение, с което са съпричинили престъпния резултат. Съдът е дал верен отговор на въпроса за съпричиняването, каквото не е налице, като правилно е отбелязал, че никой от участниците в произшествието, извън подсъдимия, не е допуснал нарушение на правилата за движение, което да е в причинна връзка с настъпилия резултат. Неоснователно се сочи, че протоколът за разпит на св. Ч. е приобщен в разрез с процесуалните правила. Съдът законосъобразно е приложил чл. 281, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като е установил, че свидетелят е редовно призован / чрез адвокат, ангажиран да го представлява по друго дело /, но поради спецификата на работата му като международен шофьор, не може да се яви пред съда за неопределено време. Даден е правилен отговор на възражението, че по време на разпита на свидетеля пред съдия, не е участвал преводач от турски език. Съдът е приел, че се касае за технически пропуск да бъде отбелязано в протокола участието на преводач, какъвто е назначен с постановление на водещия разследването от същия ден. От друга страна, от съдържанието на протокола, възпроизвеждащ проведения разпит, е видно, че отговорите на свидетеля са записани на български език, какъвто той не владее, което свидетелства, че е участвал преводач по време на следственото действие. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По отношение на релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, настоящата инстанция намира следното: Въззивният съд е приложил неправилно закона, като е счел, че деецът е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДП и е постановил оправдаване за нарушението по чл. 21 ЗДП. Двете нарушения са в условията на алтернативност и почиват на едни и същи факти. При това положение, когато съдът дава правна оценка на нарушението чрез запълване на бланкетната правна норма, не се налага оправдаване по другото нарушение, изводимо от същите факти. По настоящото дело, релевантните факти, на които почива нарушението, са едни и същи, а нарушенията са в условията на алтернативност. Ето защо, когато въззивният съд е счел, че се касае за нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, не е следвало да постановява оправдаване за нарушението по чл. 21 ЗДП. Неправилното приложение на материалния закон, в случая, произтича от това, че при запълване на бланкетната правна норма, апелативният съд не е взел предвид, че причината за загубата на напречна устойчивост на товарния автомобил, не е излизането от завоя с 68 км/ч, а предхождащото го движение с 85 км/ч, с последвалото намаляване на скоростта, което е в причинна връзка с престъпните последици. Това е така, защото е установено, че безопасното преминаване през предстоящия ляв завой и спускане по наклон, е било възможно при 70 км/ч, каквато е стойността на разрешената скорост. Следователно, началото на причинния процес, довел до съставомерните последици, е поставено в по-ранен момент, а именно: от момента на управление на товарната композиция с 85 км/ч, което сочи на нарушение по чл. 21 ЗДП. Верен е извода на съда, че липсва случайно деяние по чл. 15 НК. За да е налице хипотезата на чл. 15 НК, следва да липсва виновно поведение / умисъл или непредпазливост /. В случая, е налице непредпазливост, тъй като деецът е имал задължение да управлява със скоростта, която му позволява да премине безпрепятствено през съответния пътен участък, а психо-физическите му качества са му гарантирали възможност да стори това. Следователно, той е бил длъжен и е могъл да предвиди последиците и да действа по начин да ги избегне, в която хипотеза чл. 15 НК не може да намери приложение. Допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон относно нарушението на правилата за движение може да бъде отстранено от настоящата инстанция, по реда на чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, като бъде приложен закон за същото престъпление / такова по чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК /, а отговорността на подсъдимия бъде ангажирана за нарушение на правилата за движение по чл. 21 ЗДП, както правилно е приела първата инстанция. Правилно е оправдаването по чл. 16 ЗДП, имайки предвид, че не се касае за самостоятелно нарушение, каквото е навлизането в насрещната пътна лента, а за част от механизма на нарушението по чл. 21 ЗДП, довело до навлизане в насрещното движение. Ето защо, като е постановено оправдаване по чл. 16 ЗДП, материалният закон е приложен правилно. Верен е извода на съда, че липсва квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“. В чл. 93, т. 8 НК се съдържа легална дефиниция на понятието, а именно: следва да се касае за случай, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и другите отегчаващи обстоятелства, разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. По настоящето дело, макар и деянието да разкрива висока степен на обществена опасност, деецът се отличава с ниска такава, която произтича от следните обстоятелства: деецът е неосъждан / реабилитацията заличава осъждането и занапред лицето се счита неосъждано /, трудово е ангажиран, за него са събрани добри характеристични данни, той е баща на малолетно дете, за което полага грижи. Обстоятелството, че водачът е професионален шофьор, не може да се тълкува в негова вреда, тъй като правилата за движение по пътищата важат еднакво за всички водачи и, когато бъде извършено престъпление по транспорта, всеки от тях следва да понесе наказателна отговорност, като бъдат отчетени спецификите на конкретния случай. Що се отнася до това, че в миналото деецът е имал нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред, това обстоятелство е взето предвид от съда при определяне на срока на наказанието по чл. 343 г НК, който надвишава срока на „лишаването от свобода“ с две години. Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Съдът е оценил завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от броя на жертвите / четирима починали / и едно лице с лека телесна повреда / св. Ч. /, от наличието на причинени значителни материални щети по превозните средства, участници в произшествието, наред с ниската степен на обществена опасност на дееца, отчитайки и другите смекчаващи обстоятелства, а именно: обаждането на телефон „112“ и оказаната помощ на турския гражданин св. Ч., при което е определил наказанието към средния размер на санкцията: осем години „лишаване от свобода“. Така определено, наказанието напълно отговаря и на целите по чл. 36 НК. Липсват предпоставките на чл. 55 НК, тъй като, от една страна, констатираните смекчаващи обстоятелства не са „многобройни“ и нито едно от тях не носи белезите на „изключителност“, а, от друга страна, предвид степента на обществена опасност на деянието, най-лекото, предвидено в закона, наказание не се явява несъразмерно тежко на извършеното. С оглед на изложеното, определеното комплексно наказание изпълнява критерия за справедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не се поражда необходимост от неговата корекция в насока на смекчаване, каквото е искането на подсъдимия, или в насока на завишаване, каквото е искането на частното обвинение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,