Решение № 465 от 13.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2008 г.

ВКСIV гражданско отделение13.07.2009 г.докладчик Албена Бонева

Диспозитив

Оставя в сила въззивно решение № 301/17.12.2007 г. на Ямболския окръжен съд, постановено по гр.д. № 370/2007 г. Осъжда Г. С. К. да заплати на И. М. Д. и Д. А. Д. сумата от 400 лв., сторени в производството съдебно-деловодни разноски.

Мотиви

Решение № 465 от 13.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, ГПК от 1952 г. (отм.)., вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК от 2007 г.

Образувано е по жалба на Г. С. К. против въззивно решение № 301/17.12.2007 г. на Ямболския окръжен съд, постановено по гр.д. № 370/2007 г.

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска неговата отмяна "ведно със законните последици".

Ответниците по касация Д. А. Д. и И. М. Д. възразяват чрез адв. С по реда на чл. 218г ГПК (отм.).

Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предявен е иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗЗД.

С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решението на първостепенния Ямболски районен съд е отхвърлил иска на Г. К. против Д. за унищожаване на договора, оформен в нот. акт № 126/2005 г.

За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че с атакуваната сделка Г. К. е продала на съпрузите К. свой собствен недвижим имот за сумата от 3 360,30 лв.

От приетата по делото медицинска документация, както и от многобройните съдебномедицински заключения съдът е установил, че К. страда от биполярно афективно разстройство, установено от септември 1983 г. и към момента на освидетелствуването от съдебните експерти. На същата с решение на ТЕЛЛК е призната инвалидност 50%.

Въззивната инстанция, като е обсъдила поотделно съдебномедицинските заключения, както обстоятелствата, при които те са изготвени, както и свидетелските показания, а и твърденията по исковата молба, е посочила, че не може да приеме за безспорно установено, че към момента на атакуваната сделка продавачът не е бил в състояние да разбира или ръководи действията си.

Прието е от правна страна, че не е осъществен фактическият състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД и искът е отхвърлен.

Решението е правилно.

Не е вярно твърдението в касационната жалба, че въззивният съд не е преценил всички доказателства по делото.

Ямболският окръжен съд е отговорил на всички съществени правни доводи на страните, като е обсъдил релевантните за спора доказателства и е изложил ясни съображения за приетите фактически и правни положения.

Съдът по силата на чл. 188, ал. 1 ГПК преценява съдебните експертизи, ведно с останалите доказателства по делото, а също така и с оглед условията, при които са изготвени, обема на изследване и компетентността на вещите лица.

В случая, въззивният съд е действал съобразно закона, като логично и ясно е изяснил защо кредитира едни от съдебномедицинските заключения, а други не. Първоначалното единично заключение, изслушано от първата инстанция е изготвено от лекуващ лекар на Г. К., като съдържа и констатации, които по естеството си са свидетелски показания. При тези данни, съдът е приел, че е налице предубеденост у вещото лице и не е кредитирал заключението му.

Сама касаторката твърди, че заболяването не е такова, че да е в трайно и постоянно състояние, което да не й позволява да разбира или да ръководи действията си. Съдът е установил същото при ползване на съдебни експертизи. Относно момента на сключване на сделката, при съпоставка и с останалите доказателства по делото, обосновано е приел, че не е доказано Г. К. да е била в т.нар. "тъмен период". Вярно е, че заболяването й я прави по-лесно внушаема и манипулеруема, но това не значи, че е действала в състояние, което попада в приложното поле на чл. 31 ЗЗД.

Прави се смешение между невъзможността да се волеобразува по причини, дължащи се на душевна болест, когато лицето формално се води дееспособно - хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД и целенасочено изразена воля за сключване на сделка, но с невярна представа за последиците - чл. 29, ал. 1 ЗЗД.

Основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Важното е към момента на извършване на сделката лицето да не е действало съзнателно и разумно.

При измамата страната съзнава напълно ясно какво е съдържанието на договора, който се сключва, но действа под влияние на невярната представа, че

  • последиците на така сключения договор няма да настъпят /съществуващото право няма да се измени или погаси, или субективното право няма да възникна, или няма да бъде упражнено/

или

  • ще настъпят други последици /страната ще получи нещо друго или още нещо/. Следователно, при измамата има съзнателно направено волеизявление за сключване на конкретната сделка, въпреки, че измаменото лице е действало с други правни очаквания.

В тази връзка, неоснователни са и оплакванията в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от съда поради необсъждане на свидетелските показания относно отношенията между ищцата Г бащата на ответника Д съзнанието, което е имала ищцата относно съдържанието на сключената от нея сделка.,

Всичко това дава основание да се приеме, че изводите на въззивния съд са съобразени с установените по делото факти, материалният закон е правилно приложен. Не са допуснати и процесуални нарушения, които да са се отразили върху правилността на решението.

При тези съображения, следва да се приеме, че то не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, която се явява неоснователна.

На осн. чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) касаторът следва да заплати на насрещните срани сторените от тях съдебно-деловодни разноски за инстанцията.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Цитирани разпоредби

2