Решение № 15934 от 2.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5628/2013 г.

Решение № 15934 от 2.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5628/2013 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Йозтюрк Акиф, с постоянен адрес с. Ябланово, общ. Котел, чрез адв. Григорова срещу решение № 19 от 14.03.2013 г. по адм. дело № 28/2013 г. по описа на Административен съд Сливен. Касаторът излага съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че административният орган не е събрал всички относими доказателства по случая, с което е нарушил разпоредбата на чл. 35 от АПК, както и че приложената принудителна мярка е немотивирана поради неизлагане на съображения по чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Заявява се също, че е нарушен принципът на съразмерност - чл. 6 от АПК, както и разпоредбата на чл. 8 от КЗПЧОС. Иска се отмяна на решението и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се отмени заповед № 1904 от 27.12.2012 г. на директора на ОД на МВР-Сливен. Ответникът - директорът на ОД на МВР-Сливен, не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С оспореното пред настоящата инстанция решение Административен съд Сливен е отхвърлил жалбата на касатора срещу заповед № 1904 от 27.12.2012 г. на директора на ОД на МВР-Сливен, с която на същия му е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ "отнемане на правото на постоянно пребиваване в Република България" на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от с. з. За да постанови този правен резултат, съдът е приел за установено, че Йозтюрк Акиф е получил статут на постоянно пребиваващ чужденец на основание чл. 25, т. 9 от ЗЧРБ, а от справката за пътуване на лице-чужд гражданин - че същият е отсъствал от територията на Република България повече от 12 последователни месеца, за периода 18.04.2011-06.09.2012 г. Липсват твърдения от страна на Йозтюрк Акиф, както в рамките на административното производство, така и пред пъроинстанционния съд за наличието на обективни причини за отсъствието му от страната за посочения период. От доказателствата по делото се установява, че цялото семейство на жалбоподателя живее в Република Турция. Посочено е по данни от справката за пътуване, че същият е пребивавал на територията на Република България последните два пъти съответно от 06.29 ч. на 18.04.2011 г. до 20.27 ч. на 18.04.2011 г., т. е за по-малко от 24 часа, и от 15.31 ч. на 06.09.2012 г. до 22.51 ч. на 07.09.2012 г., т. е за 31 часа. Направен е извод, че Йозтюрк Акиф пребивава на територията на страната минимално време и идва в България с цел запазване на статута. Административният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, която изисква при прилагане на административните мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето, както и че административният орган е обсъдил тези предпоставки в мотивите на предложение рег. № 19070 от 07.12.2012 г., послужило като основание за издаване на административния акт. В преписката се съдържат данни относно продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, не са посочени производства по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, събрани са данни за семейното положение на лицето, че цялото му семейство живее в Турция, поради което не е налице твърдяното нарушение на административнопроизводствените правила при прилагане на мярката. Изложени са мотиви, че нормата на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета предоставя право на всяка държава - членка да прецени дали ще предвиди възможност за дерогация на правилото за отнемане на дългосрочен статут на чужденеца при отсъствие повече от 12 месеца. При въвеждането на изискванията на тази норма в националния закон (пар. 40 от ПЗР на ЗИД на ЗЧРБ) изключение не е регламентирано и не е налице твърдяното нарушение на чл. 9 от директивата. Прието е, че не е налице нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС и органът е изложил съображения относно решението си да наложи конкретната мярка, тъй като не се нарушава правото на личен живот на лицето, приложената мярка не препятства възможността за влизане и престой в страната на турския гражданин, нито създава пречки от родствен характер. Не е налице и нарушение на принципа за съразмерност, установен в чл. 6 от АПК, тъй като не се засягат несъразмерно права и законни интереси. Решението е правилно. По делото няма спор по фактите. В хода на административното и съдебното производство е установено, че Йозтюрк Акиф е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз за период от 12 последователни месеца (в периода 18.04.2011-06.09.2012 г.). Принудителната административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ "отнемане на право на пребиваване на чужденец в Република България" е предвидена със специален закон. Такава мярка не се прилага само при условията, когато е разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, каквито данни по делото няма. Настоящият състав споделя доводите на административния съд, че не са налице нарушения на чл. 9, § 1 от Директива 2003/109/ЕО, както и на принципа за съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. Доводът на касатора, че е нарушена нормата на чл. 8 от КЗПЧОС също е неоснователен. Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи е ратифицирана със закон, приет на 31.07.1992 г. (ДВ бр. 66/1992 г.) и е част от националното законодателство. В част I "Права и свободи" е регламентирано правото на зачитане на личния и семейния живот - чл. 8, ал. 1, чието ограничаване е допустимо от страна на държавните власти в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите (по арг. от чл. 8, ал. 2 от Конвенцията). Следователно Конвенцията предвижда възможността с национален закон да се въвеждат ограничения с цел балансиране правата на човека и националната сигурност на всяка държава. Нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС може да има в случаите, когато личният и семеен живот на чуждия гражданин се засяга несъразмерно. Случаят не е такъв, наличието на роднини по съребрена линия в България и това, че касаторът е роден в България не може да обоснове наличието на несъразмерност на наложената мярка. Тази хипотеза би била налице, ако чуждият гражданин има семейство в България или възходящи роднини по права линия. Твърденията в касационната жалба относно причините за отсъствието от страната, възрастта на касатора, боледуването и фактът, че е инвалид и е зависим в пътуванията си от трети лица, действително може да обоснове извод за сериозни затруднения при придвижването му, но те нямат характер на особени причини, респ. не сочат на извънредни обстоятелства, които обективно са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,