Решение № 233 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2010 г.

Решение № 233 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 1348/29.12.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1588/2010 г. по жалба на Й. Ц. Й. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Варненски окръжен съд № 992 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 1046/2010 г., с което е отхвърлен предявения от касатора против Т. А. И. иск по чл. 415 от ГПК за признаване за установено, че Т. И. дължи на Й. Й. сумата 1 520 лв - неизплатено адвокатско възнаграждение за осъществявано процесуално представителство по гр. д. № 1265/2005 г. на Варненски районен съд, сумата 202,67 лв - адвокатско възнаграждение и сумата 30,40 лв - държавна такса, последните две разноски по заповедно производство по гр. д. № 6072/2009 г. на Варненски районен съд. Обжалването е допуснато за да се отговори на материалноправният въпрос дължи ли се адвокатско възнаграждение, уговорено с договор между адвокат и клиент с оглед изхода от едно гражданско дело, ако по това дело документът, с който договорът е оформен, не е бил представен. На този въпрос следва да се отговори положително. Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по ЗА. По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор (чл. 36, ал. 2 от ЗА), но това не е императивно изискване - договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение (чл. 36, ал. 3 от ЗА). За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма (а устно само по изключение - чл. 25, ал. 1 от ЗА), за договорът между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 от ЗА е сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие. След така приетият отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Това решение е постановено в нарушение на материалния закон. За да отхвърли установителният иск за дължимо адвокатско възнаграждение и разноските за събирането му, въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили два договора за оказване на правна защита и съдействие. С тях ответницата се задължила да заплати на ищеца възнаграждение за извършени адвокатски услуги, включително процесуално представителство, по гр. д. № 1265/2005 г. на Варненски окръжен съд. Документите, в които въпросните договори са оформени, не са били представени от адвоката (сега касатор) по гражданското дело, по което е трябвало да окаже правно съдействие. Поради това е прието, че този адвокат няма право на възнаграждение. С оглед отговора на въпроса, поради който обжалването е допуснато, правният извод е неправилен. Възникването на задължението за плащане на адвокатско възнаграждение не зависи от това, дали между страните е сключен писмен договор, а ако е сключен такъв - дали документът е представен по делото, по което се оказва правото съдействие. Като е приел обратното, въззивният съдът е постановил решението си в нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 281, т. 3 пр. 1 от ГПК обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен. По аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК и доколкото няма необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът трябва да бъде решен по същество от касационната инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът и ответницата са сключили на 23.01.2006 г. договор за правна защита и съдействие, с който адвокатът - ищец се задължил да оказва на клиентът (ответницата) правна защита по гр. д. № 1265/2005 г. на Варненски ОС, срещу задължение да му бъде заплатено възнаграждение в размер 30 % от 20 000 лв или същият процент от присъдената по делото сума. На 28.07.2006 г. ищецът и ответницата сключили втори договор, с който Т. И. приела да заплати допълнително възнаграждение от 2 250 лв, платимо едновременно с това по предходния договор (т. е. след влизане на решението по гр. д. № 1265/2005 г. в сила). Това е станало на 22.04.2008 г., като с влязлото в сила решение на Т. И. е била присъдена сумата 10 000 лв, законната лихва от 06.02.2003 г. и разноски. С лихвите и разноските, тя е получила общо около 20 000 лв. Платила е на адвоката си 700 лв, а съгласно горепосочените договори дължи 5 250 лв. Остава задължение в размер 4 550 лв, но тъй като решението е влязло в сила в частта, в която претенцията на ищеца е отхвърлена за разликата над 1 520 лв и съответните разноски, за тази разлика спорът е разрешен със сила на присъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответницата за дължимото възнаграждение по двата договора, за сумата 5 250 лв и още за сумите 700 лв и 105 лв разноски. Ответницата е възразила срещу тази заповед, след което срещу нея е предявен иск по чл. 415 от ГПК за установяване на тези задължения. Предвид частичното отхвърляне на исковете с влязло в сила решение, предмет на делото понастоящем е дължимото възнаграждение до размер 1 520 лв и разноските по издаване на заповед за изпълнение до размер 202,67 лв и 30,40 лв. Искът за установяване на тези вземания е основателен. Между ищцата и ответника са налице правоотношения, възникнали от два договора по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Ответницата се е задължила с тях да заплати на ищеца възнаграждение за оказана правна защита и съдействие по гр. д. № 1265/2005 г. на Варненски окръжен съд, след влизане на решението по това дело в сила. Установено е, че по въпросното дело на ответницата са присъдени 10 000 лв с лихви и разноски (общо тя е реализирала имуществено нарастване около 20 000 лв след края на процеса), но е платила само част от дължимото възнаграждение - 700 лв. За разликата не се доказа да е осъществен погасителен способ по отношение на задължението. В частност, твърденията на ищцата, че е плащала и други суми на адвоката си, без да получи документ за това, не са подкрепени с никакви доказателства. И доколкото твърденията за погасяване на задължението са в доказателствена тежест на длъжника, при липса на данни за плащане, съдът не може да приеме такъв факт за установен. Неоснователни са доводите на ответницата, че след като договорите за правна защита и съдействие са сключени след образуването на гр. д. № 1265/2005 г. на Варненски окръжен съд, по тях не се дължи възнаграждение. В ЗА не се съдържа изискване договорът да бъде сключен преди предявяване на иска, по който адвокатът ще осъществява процесуално представителство и правна защита. Такъв договор може да бъде валидно сключен и за защита по висящ процес, това няма отношение към действителността на правоотношението и от договора възникват задължения както за адвоката, така и за клиента. Неоснователни са и доводите, че адвокатът злоупотребил с доверието на клиента. До момента, в който пълномощията му са били оттеглени от ответницата (с молба до съда от 29.04.2008 г.), ищецът е изпълнявал задълженията си по договора. Същият твърди, че не е обжалвал въззивното решение по нареждане на ответницата, за което е уведомил съда с нарочна молба от 13.05.2008 г. Касационна жалба е била подадена от друг адвокат, след като са били оттеглени пълномощията на ищеца и последният не може да бъде държан отговорен за подаването й след изтичане на законния срок. Поради това съдът не може да счете наличие на неизпълнение на задълженията по договорите за оказване на правна помощ, съответно възражението на ответницата за недължимост на възнаграждение на това основание следва да бъде отхвърлено. Предвид тези мотиви обжалваното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго такова, с което искът по чл. 415 от ГПК да бъде уважен в частта, за която производството е висящо. На касатора следва да бъдат присъдени разноските по делото, съгласно представения пред касационната инстанция списък. По изложените съображения съдът