Решение № 5549 от 3.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7286/2016 г.

Решение № 5549 от 3.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7286/2016 г., I о., докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "ОДОП" гр. В. Търново при ЦУ на НАП, срещу решение № 130 от 05.05.2016 г., постановено по адм. д. № 174/2015 г. по описа на Административен съд гр. В. Търново (АСВТ), с което е обявена нищожността на Ревизионен акт № Р-06-1400013-091-01 от 25.11.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. В. Търново, потвърден с решение № 75 от 12.02.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" гр. В. Търново при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че РА е издаден от компетентни органи по приходите и при правилно приложение на нормата на чл. 7, ал. 3 ДОПК по отношение на органа, възложил ревизията, и на чл. 113, ал. 3 ДОПК по отношение на ръководителя на ревизията. Претендира отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът "А." ЕООД оспорва касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 АПК, както и наведените в жалбата отменителни касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното съдебно решение № 130 от 05.05.2016 г., постановено по адм. д. № 174/2015 г. по описа на Административен съд гр. В. Търново е обявена нищожността на Ревизионен акт № Р-06-1400013-091-01 от 25.11.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. В. Търново, потвърден с решение № 75 от 12.02.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" гр. В. Търново при ЦУ на НАП. Административният съд е намерил, че РА не е издаден от компетентни по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК органи по приходите предвид липсата на фактически основания, обуславящи промяната на органа по възлагане на ревизията, изложени в решение за отвод № Р-06-1400013-099-02 от 18.11.2014 г. на директора на ТД на НАП гр. В. Търново и липса на основание за ръководителя на ревизията Т. Д. Ч. да не участва при издаване на РА предвид отказ за отвод, постановен с решение № Р-06-1400013-099-01 от 04.11.2014 г. След постановяване на първоинстанционното решение и преди влизането му в сила, предвид подадената в срок касационна жалба от надлежна страна, е постановено решение от 19.05.2016 г. по търг. д. № 12/2015 г. по описа на Окръжен съд гр. В., с което на основание чл. 632, ал. 4 от Търговския закон е прекратено производството по несъстоятелност на ревизираното лице "А." ЕООД, открито с решение от 30.04.2015 г., и е постановено заличаване на търговеца от Търговския регистър. Решението е обявено в Търговския регистър с дата на заличаване на търговеца на 06.06.2016 г. Загубата на правосубектност на ревизираното дружество, включително в резултат на прекратяване на съществуването му като юридическо лице без правоприемство, десезира не само касационната инстанция, но прави недопустимо цялото съдебно производство. Съдебно-административното производство е двуинстанционно (чл. 131 АПК), поради което липсата на правосубектност на едната страна като абсолютна положителна процесуална предпоставка препятства допустимостта на цялото производство. Исковият процес влиза в действие по повод на правен спор. Той цели да го разреши като издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на пресъдено нещо (СПН). СПН действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът е потвърдил, като придава на спорното правно положение качеството на безспорност (пресъдено нещо). Нормата на чл. 296 ГПК урежда изчерпателно три хипотези, в които влизат в сила съдебните решения: 1. които не подлежат на обжалване; 2. срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена и 3. по които касационна жалба не е допусната за разглеждане или не е уважена. Подадената в срок касационна жалба има две правни последици: 1.възпрепятства влизането в сила на първоинстанционното решение (суспенсивен ефект) и 2.сезира втората инстанция и пренася пред нея делото (деволутивен ефект). Прекратяването единствено на второинстанционното производство, без обезсилване на невлязлото в сила първоинстанционно решение, би довело до влизането му в сила по един непредписан от закона ред като се формира сила на пресъдено нещо по отношение на съдебно решение, което не е постановено в резултат на допустимо съдебно производство. Исковият процес е двустранно производство. Условие за неговата допустимост е наличието на две срещупоставени страни. Всяко производство е многоличен фактически състав. В неговото развитие трябва да участват поне две лица. Производство не може да се развие с участието само на едно лице. Недопустимо е наличието на влязло в сила съдебно решение в резултат на завършило съдебно производство само с една страна, тъй като не осигурява дължимата защита-санкция, която е целта на гражданския процес. Т. разработки следва да се приемат за приложими и към съдебно-административния процес съгласно препращането в § 2 от ДР на ДОПК. В теорията гражданският процес (ГП) се разглежда като производство, чиято крайна цел е разрешаване на правния спор със СПН, правна последица характерна за влязлото в сила съдебно решение. Правният акт (съдебното решение), чрез който ГП дава своята защита, трябва да бъде подготвен. Необходимостта да се проверят условията, при които актът може да бъде издаден и да се подготви неговото издаване, предполага извършването на поредица от действия на защитния орган (съда) и на лицата, адресати на защитата. Тези действия са предписани от процесуалния закон, който урежда условията за тяхната валидност и техните правни последици. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува гражданския процес като производство. Всяко производство в правен смисъл е динамичен фактически състав. Динамичен е този последователно осъществяващ се фактически състав, чието развитие до крайния, завършващ го акт (влязло в сила съдебно решение), е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Тези права и задължения се пораждат от предходното процесуално действие и са насочени към предприемане на следващото. Наличието на постановено първоинстанционно решение и редовно подадена касационна жалба препятства влизането му в сила, респ. води до наличие на висящо, неприключило, съдебно производство. Прекратяването единствено на второинстанционното производство не би осигурило надлежната защита на лицето, сезирало съда - разрешаването на съдебния спор със сила на пресъдено нещо. Съществена особеност на строежа на производството е неравностойността на подготвящите процесуални действия спрямо подготвяния чрез тях краен акт. Спрямо него те стоят в отношение на средство към цел. Крайният акт, към който производството е насочено, заема челно, предопределящо и решаващо място. В него се концентрира резултатът на цялото производство. Понеже стоят в отношение на средство спрямо крайния акт, подготвящите го процесуални действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение, ако крайният акт не може да бъде постановен и производството трябва да бъде прекратено, преди да се е стигнало до този акт (стр. 36, Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Те имат смисъл само доколкото крайният акт може да бъде постановен и затова са недопустими, ако липсват предвидените в закона условия (процесуални предпоставки). След като производството не е приключило, възникването на процесуална пречка за движението му и редовното му приключване касае всички извършени в него процесуални действия, вкл. постановеното първоинстанционно решение. ГП е верига от процесуални правоотношения, в която всяко звено има своето определено място в цялата динамична система. Бидейки устремени към една и съща цел - защитата на накърненото материално право, последователно сменящите се процесуални права и задължения образуват едно целево единство. От тази гледна точка ГП представлява система от последователно възникващи и погасяващи се процесуални правоотношения. Респ. при възникнала процесуална пречка същата не може да засегне само едно от тези звена (само касационното производство), а разпростира последиците си спрямо целия динамичен фактически състав. Тъй като целят да подготвят защитата-санкция, в която ГП се състои, процесуалните правоотношения имат временен характер - те се раждат и умират с всяко следващо процесуално действие, като в своята цялост правоотношението на търсена и дължима защита важи, докато тя бъде дадена чрез крайния акт на производството. Тогава процесуалното правоотношение се прекратява. Родено от нуждата за защита, то умира, когато я удовлетвори. Недопустимо е при наличие на процесуална пречка една част от производството да се прекрати (напр. касационното производство), а друга част от производството да завърши с влязло в сила съдебно решение (първоинстанционното производство). Тук е мястото да се посочи, че ГП като производство обхваща, както първичните, така и вторичните производства по защита-санкция. Вторичните производства са производствата по обжалване на определения и решения, които се напластяват към първичната защита-санкция. Първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита - второто звено на веригата (обжалвания и отмени) образуват заедно ГП като институция за защита на гражданските права (пар. 3, IV, § 4, IV и § 5, V от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Затова не следва първоинстанционното и второинстанционно съдебни решения да се разглеждат самостоятелно, а като звена, насочени към целта на защитата - влязло в сила съдебно решение. Прекратяването на производството и завършването му с влязло в сила съдебно решение са две несъвместими помежду си процесуални възможности за приключване на съдебния спор. Прекратяването на делото пресича възможността да се завърши процеса с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия, извършени по него. Прекратяването се различава от завършване на делото, което означава приключване на процеса с влязло в сила решение. Завършването на делото е равнозначно на пълно развитие на процеса до изчерпване на верижния състав на производството от исковата молба (жалба в съдебно-административния процес) до наличие на влязло в сила съдебно решение. Завършването на производството туря край на висящността на делото поради това, че вътрешно-процесуалната задача на производството - да се постанови влязло в сила решение, е постигната. Прекратяването туря край на висящността преди да има влязло в сила съдебно решение. Прекратяването на делото заличава с обратна сила процесуалното правоотношение и обезсилва извършените по него процесуални действия (пар. 97, I от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Всички процесуални действия по прекратеното дело се обезсилват. Насочени към постановяване на влязло в сила съдебно решение, те стават безпредметни, когато тази цел стане неосъществима. Затова невлязлото в сила съдебно решение, заварено от прекратяване на делото, също се обезсилва (пар. 97, III от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Втората съдебна инстанция се десезира по същия начин, както първата инстанция. В такъв случай, понеже се прекратява целия процес, втората инстанция трябва да прекрати не само образуваното пред нея производство, а и първоинстанционното производство, като обезсили постановеното по него и обжалвано решение (пар. 108, т. 5 от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Основанието за тези последици е, че посочените процесуални действия, които могат да се предприемат във всяка фаза на процеса, докато делото е още висящо, слагат край с обратна сила на целия исков процес. В тези случаи се прекратява целия процес. Вярно е, че в конкретната хипотеза основанието за недопустимост не е съществувало към момента на постановяване на първоинстанционния съдебен акт. Но това е една от хипотезите, при които съдебното решение се обезсилва, без решаващият съд да е допуснал процесуални нарушения. По определение недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо (пар. 100, IV от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Процесуалните предпоставки са условията, от които зависят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск (ПИ). За да съществува в полза на определено лице ПИ, трябва да са налице условията, при които то възниква и се прикрепва към определено лице. Условие за възникване на ПИ в полза на определено лице е правоспособността. Тя е процесуална предпоставка за съществуване на ПИ. ПИ е насочено към образуване на исков процес и чрез него - към разрешаване на спора със СПН. Съществува ли ПИ и бъде ли то надлежно упражнено искът и исковият процес са допустими, а при липсата им и при ненадлежното им упражняване - те са недопустими. Самото им наименование - предпоставки на процеса навежда, че те са условия за възникването му и за законосъобразното му развитие до наличие на влязло в сила съдебно решение. По аргумент от противното, без ПИ съдът няма право да образува и да движи процеса до приключването му с влязло в сила съдебно решение. Т. е. недопустимо е при липса на процесуална правоспособност като абсолютна положителна процесуална предпоставка, процесът да завърши с влязло в сила съдебно решение поради прекратяване единствено на първоинстанционното производство. Установи ли, че липсва положителна процесуална предпоставка или че е налице пречка съдът прекратява производството, като обезсилва всички извършени по него процесуални действия, насочени към недопустимо решение (пар. 39, т. V. 3 и т. VI. б. "г" от Българско гражданско процесуално право, Проф. д-р Ж. С., Четвърто издание, С., 1988 г.). Допълнителен аргумент в тази насока е процесуалният характер на нормите, уреждащи процесуалните предпоставки, свързани със съществуването и с упражняването на правото на иск. Процесуалните норми имат незабавно действие - приложими са за всички образувани, но неприключили, висящи производства по искания за защита. В това се състои обратната сила на процесуалния закон. След като няма съдебно решение, което се ползва със СПН (налице е обжалвано и невлязло в сила първоинстанционно решение), недопустимо е формирането на такава правна последица (СПН) от съдебно решение, постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална пречка. Влезлият в сила административен акт в резултат на прекратено съдебно производство, който обаче няма адресат, няма да може да бъде изпълнен. По изложените съображения е дължимо обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на цялото производство на основание чл. 221, ал. 3 АПК. При този изход на спора разноски не се дължат. Нормата на чл. 161, ал. 1 ДОПК урежда присъждане на разноски само при постановяване на решение по същество на спора, а съгласно чл. 143, ал. 2 и ал. 4 АПК при прекратяване на делото се дължат разноски само в хипотезите на оттегляне на оспорения акт или на жалбата, какъвто настоящият случай не е. Воден от горното Върховният административен съд, състав на Първо отделение,