Решение № 5566 от 12.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10820/2017 г.

Решение № 5566 от 12.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10820/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) (ред. преди ДВ. бр. 77/2018 г., в сила от 01.09.2018 г.). Образувано е по касационната жалба на М. Г., подадена чрез пълномощника му адв. Д. Бозаджиев, срещу Решение № 4638 от 11.07.2017 г., постановено по адм. дело № 1491/2017 г. от Административен съд С.-град (АССГ), с което е осъдена Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) при Министерство на вътрешните работи (МВР) да заплати на М. Г., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили на 09.09.2016 г. в резултат на незаконосъобразна заповед за задържане № 225 зз2654 от 09.09.2015 г., издадена от полицейски инспектор в 02 група на 01 сектор "СПООР" към отдел "СПС" при СДВР, в размер на 300 лв. (триста лева), ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 18.04.2016 г., до датата на предявяване на иска – 14.02.2017 г., както и сума в размер на 10 лв. (десет лева), представляваща разноски по делото, като предявените от М. Г. искове са отхвърлени в останалата им част, отхвърлена е и претенцията му за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Със същото решение М. Г. е осъден да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи при МВР сума в размер на 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение. Макар да не са наведени конкретни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, от касационната жалба е видно, че касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага доводи за неправилно приети като недоказани факти и обстоятелства, пряко относими към предмета на спора. Смята решението за неправилно и в частта, в която ищецът е осъден да заплати разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение. Моли съда да отмени решението на АССГ и вместо него, да постанови друго по същество на спора, с което да уважи претенцията му в пълния претендиран размер за сумата от 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди. Редовно призован за съдебно заседание, М. Г. не се явява, представлява се от адв. Бозаджиев, който поддържа представените по делото писмени бележки, като моли жалбата да бъде уважена, а размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди – увеличен. Претендира разноски при условията на чл. 38, ал. 2, т. 3 от Закона за адвокатурата съгласно приложен списък. Ответникът по касационната жалба - Столична дирекция на вътрешните работи при МВР се представлява от юрк. Ковачев, който оспорва касационната жалба като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд се поддържа като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба. Счита, че Административен съд С. - град е постановил неправилно решение в частта, с която касаторът Г. е бил осъден да заплати разноски на ответника СДВР за юрисконсултско възнаграждение. Развива доводи, че в съдебните производства по реда на ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение, тъй като нормите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ били специални по отношение общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК и неналичието на изрична уредба в този нормативен акт, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означавало, че такова заплащане не се дължи. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. По същество е частично основателна. Производството пред първоинстанционния съд се е развило по искова молба, подадена от М. Г., против СДВР при МВР с претенция за заплащане на обезщетение за претърпени за претърпени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., в резултат на отменена като незаконосъобразна заповед за задържане № 225 зз2654 от 09.09.2015 г., издадена от полицейски инспектор в 02 група на 01 сектор "СПООР" към отдел "СПС" при СДВР, довела до отрицателни емоционални изживявания и стрес и злепоставяне на доброто му име пред близки и роднини, както и с претенция за заплащане на мораторна лихва в размер на 5 000 лв., считано от влизането в сила на отменителното решение на АССГ по адм. дело № 9183/2015 г. по описа на същия – 18.04.2016 г. до деня на завеждане на исковата молба. С обжалваното решение СДВР при МВР е осъдена да заплати на М. Г., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили на 09.09.2016 г. в резултат на незаконосъобразна заповед за задържане № 225 зз2654 от 09.09.2015 г., издадена от полицейски инспектор в 02 група на 01 сектор "СПООР" към отдел "СПС" при СДВР, в размер на 300 лв., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 18.04.2016 г., до датата на предявяване на иска – 14.02.2017 г., както и сума в размер на 10 лв., представляваща разноски по делото, като са отхвърлени предявените от М. Г. искове в останалата им част, а също и претенцията му за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Със същото решение М. Г. е осъден да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи при МВР сума в размер на 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Според решаващият съд са били налице всички, предвидени в ЗОДОВ, предпоставки, сочещи основателност на предявения иск, но само по отношение на твърдяното ограничение на правната сфера на Г., а именно – правото му на свободно придвижване, което ограничение довело до настъпване на неимуществени вреди по време на задържането – сериозно притеснение, обида и неудобство от задържането в помещения на 01 РУ - СДВР. Съдът, от приетите по делото писмени и гласни доказателства, е приел за недоказано, че ищецът е продължил да търпи твърдените в исковата молба неимуществени вреди в периода след задържането до 18.04.2016 г. Първоинстанционният съд не е установил в какво конкретно са се изразявали и как са намерили проявление твърдените стрес, отрицателни емоции и злепоставяне на доброто му име пред обществото в посочения продължителен период, като не били налице и данни относно интензитета на твърдените неимуществени вреди през целия твърдян от Г. период. Съдът е приел за недоказано и твърдяното злепоставяне на настоящия касационен жалбоподател пред обществото в резултат на задържането, тъй като не са били ангажирани доказателства нито по отношение на твърдяното обстоятелство, че обществеността е била уведомена за издадената заповед за задържане, нито по отношение на твърденията на Г. за личното му злепоставяне. Съдът е намерил, че представените по делото медийни публикации, отразявали единствено протеста от 09.09.2015 г. и данни за нередности в дейността на ДАИ, но не съдържали никаква информация, свързана с личността на ищеца. Административният съд не е установил и наличие на претърпени неимуществени вреди в резултат на забавяне при изпращане на жалбата срещу заповедта за задържане до съда. В заключение е прието, че въпреки указания по разпределението на доказателствената тежест, дадени с определение от 09.03.2017 г., заявените с исковата молба вреди не са били доказани в пълен обем. По тази причина съдът е счел, че са налице материалноправните предпоставки за основателност на предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, но само по отношение на ограничението в правото на Г. на свободно придвижване, довело до настъпване на неимуществени вреди по време на задържането – сериозно притеснение, обида и неудобство от задържането в помещения на 01 РУ – СДВР. Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки характера, интензитета и периода на доказаните като настъпили вреди, съдът е преценил, че на Г. следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 300 лв., като е отхвърлил иска за сумата до пълния претендиран размер от 50 000 лв. С оглед уважената част от главния иск съдът е присъдил и законна лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на отмяна с влязло в сила съдебно решение на посочената заповед – 18.04.2016 г., до датата на предявяване на иска – 14.02.2017 г. С оглед изхода от спора, административният съд, предвид направените и от двете страни искания за присъждане на разноски и частичното уважаване на предявените искове, е счел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски в хода на съдебното производство в размер на 10 лева, представляващи платена държавна такса по чл. 9а ЗОДОВ, като остатъкът от недължимо платената от Г. държавна такса от 20 лв. щяла да бъде възстановена след поискване с нарочно заявление от ищеца. По отношение на разноските съдът е счел, че въпреки наличието на специална норма по отношение разпоредбата на чл. 143 АПК, а именно - чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, то направените от ищеца разноски за адвокатска защита не следва да се присъждат дотолкова, доколкото не са били ангажирани доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение, като същото не било установено и от представения по делото договор за правна защита и съдействие. По тази причина и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ съдът е приел, че оспорващият следва да бъде осъден да заплати на СДВР сума в размер на 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 24 от Наредбата за правната помощ вр. чл. 144 АПК. Така постановеното решение е валидно, допустимо и частично правилно. Настоящият съдебен състав на ВАС, трето отделение смята, че обжалваното решение е постановено след задълбочено, всестранно и пълно изясняване на релевантните за спора факти. Изводите на съда съответстват на материалния закон и са обосновани на събраните доказателства. Предявеният пред АССГ иск от М. Г. за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ включва отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. С оглед наличните данни по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на ограничението на правото на свободно придвижване на Г.. При тяхното установяване първоинстанционният съд обосновано е уважил частично исковата претенция и правилно е приложил на материалния закон. Безспорно е установено от първоинстанционния съд наличието на отменен с влязло в сила съдебно решение акт – заповед за задържане № 225 зз2654 от 09.09.2015 г., издадена от полицейски инспектор в 02 група на 01 сектор "СПООР" към отдел "СПС" при СДВР. Правилно е прието от него, че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на правото на свободно придвижване. Несъмнено, неправомерното задържане при установените по делото условия, има негативно отражение върху психическото състояние на задържаното лице, изразяващо се във физически и емоционален дискомфорт. В този смисъл са налице и причинени вреди вследствие на незаконосъобразния акт, представляващи отрицателни психически преживявания. От доказателствата по делото, съдът е направил правилен извод за установеност на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на ограничението в правото на Г. на свободно придвижване. Настоящият съдебен състав на ВАС смята, че правилно и обосновано на доказателствата решаващият съд е достигнал до извод, че претендираните неимуществени вреди, изразяващи се във физически и емоционален дискомфорт в периода след задържането до 18.04.2016 г., както и твърденията за лично злепоставяне на Глишев пред обществото и забавеното изпращане на подадената жалба против заповедта за задържане, са недоказани. Първоинстанционният съд, след подробно изследване на всички факти и доказателства по делото обосновано е установил, че липсват предпоставките за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ по отношение на твърдените обстоятелства извън ограничаването на правото му на свободно придвижване и правилно е отхвърлил иска в тази му част. Доказателствената тежест в исковото производство лежи върху ищеца, който следва да докаже с допустимите, относимите и необходимите доказателствени средства осъществяването на фактите, от които черпи права. След като Г. не е ангажирал достатъчно доказателства във връзка с част от твърденията си, то административният съд правилно е приел, че исковата претенция в тази ? част като недоказана следва да се отхвърли. Правилно са приети за недоказани твърденията за продължителността на търпените неимуществени вреди периода след задържането до 18.04.2016 г. От свидетелските показания не се установява спрямо Г. действието на отрицателни психически преживявания да е продължило във времето след деня на задържането, като правилно е установено от първоинстанционния съд и че ищецът не е посочил конкретен израз и проявление на твърдените стрес, отрицателни емоции и злепоставяне на доброто му име пред обществото в посочения продължителен период от време. На следващо място правилно по делото са приети за недоказани и обстоятелствата за злепоставяне на Г. пред обществото в резултат на задържането, като този факт не се установява и от представените по делото писмени доказателства, а именно - медийните публикации, отразяващи протеста от 09.09.2015 г. Видно от тяхното съдържание информация, свързана с личността на настоящия касационен жалбоподател, не е била отразявана. Обосновано е отбелязано от съда, че не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията на Г. за неговото лично злепоставяне пред обществеността чрез издаване на заповедта за задържане. Наред с изложеното следва да се посочи, че не е било установено и наличие на претърпени неимуществени вреди в резултат на забавеното изпращане на подадената жалба против заповедта за задържане, тъй като видно от самата жалба, съдържаща се в кориците на адм. дело № 9183/2015 г. на Административен съд С. – град, същата е подадена пет часа след като Г. е бил задържан и шест часа преди да бъде освободен. Решаващият съд е събрал относимите доказателства, които е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите на обжалваното решение са формирани на база възприетите факти и съдържат отговори на предявените претенции. При изяснена фактическа обстановка, съдът е извел законосъобразни изводи. Правилен е решаващият извод на съда за доказаност на част от изложените в исковата молба обстоятелства, обуславящи присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон, а именно обстоятелствата, касаещи правото на свободно придвижване на жалбоподателя. Несъгласието на касационния жалбоподател с тези изводи не обуславя наличие на касационни основания по чл. 209 АПК. Съдебното решение е правилно и по отношение размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Същият следва да бъде определен съобразно конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди. Така определеният размер отговаря както на периода на търпенето на вредите, така и на техния интензитет. Присъденото обезщетение съответства на критериите за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, пропорционален на негативните преживявания на увреденото лице. Правилно административният съд е счел, че установените по делото факти, релевантни за спора, обуславят присъждане на обезщетение в част от претендирания от Г. размер. В случая начинът на извършване на увреждането и характерът му - необоснованото и немотивирано лишаване на ищеца от основно човешко право - свобода на придвижване, отговарят на възприетия от първоинстанционния съд дължим размер на обезщетение, който е съобразен както с периода на задържането и с условията, при които е протекло то, така и с отражението им върху състоянието на ищеца. Споделят се изводите на решаващия съд за недоказаност на всички наведени с исковата молба твърдения за настъпили неимуществени вреди, поради което обосновано и в съответствие с доказателствата по делото от решаващия съд е отхвърлена претенцията за имуществени вреди в размер над 300 лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лв. Всички доказателства са отчетени от съда, като направените изводи относно размера на обезщетението съответстват на данните по делото, установяващи конкретните факти по непротиворечив начин, като са отчетени и конкретните обстоятелства и настъпилите последици за лицето. По отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. в полза на СДВР, съдът намира решението за неправилно в тази част, поради нарушение на материалния закон, като направените от касатора в този смисъл възражения са основателни. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено. Предвид изхода на спора в касационното производство, касационният жалбоподател М. Г. има право на разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото касационната му жалба срещу съдебното решение, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е само частично отхвърлена. Г. не е направил реално разноски по делото за адвокатско възнаграждение, тъй като е бил представляван от адвокат при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата и му е оказана безплатна адвокатска помощ от адв. Д. Бозаджиев. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвоката, предоставил безплатната правна помощ, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, чийто размер се определя в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон, като другата страна следва да бъде осъдена да го заплати. В конкретния случай са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и на адв. Д. Бозаджиев следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размера, определен съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон. Предвид това, че спорът пред касационната инстанция е бил с определен материален интерес, то приложима е разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и изхода от спора, Столична дирекция на вътрешните работи при МВР следва да бъде осъдена да заплати на адв. Д. Бозаджиев възнаграждение в размер на 300 лв. (триста лева). Въпреки изхода на спора пред касационната инстанция, разноски за юрисконсултско възнаграждение не се следват на Столична дирекция на вътрешните работи при МВР предвид това, че разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ са специална и дерогират правилото на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 144 и чл. 143 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,