Решение № 530 от 1.12.2011 г. на ВКС по н. д. № 2581/2011 г.

Решение № 530 от 1.12.2011 г. на ВКС по н. д. № 2581/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда № 1/11.01.11 г., постановена от РС-Асеновград по Н. О. Х. Д. 732/10 г., М. Н. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. А и Б вр. чл. 26, ал. 1 НК вр. чл. 58а вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, при постановен първоначален строг режим и място на изтърпяване затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда осъденият е осъден и за извършено от него престъпление по чл. 216, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и вр. чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. Б вр. чл. 2, ал. 2 НК е наложено наказание пробация с определяне на двете задължителни пробационни мерки за срок от шест месеца. На основание чл. 23, ал. 1 НК определените наказания са групирани и е наложено по-тежкото от тях като общо-две години лишаване от свобода с определен строг режим, търпимо в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Има произнасяне и по веществените доказателства. С решение № 104/14.04.11 г., постановено от ОС-Пловдив по В. Н. О. Х. Д. 262/11 г., цитираната присъда е изменена в частта по произнасяне по веществените доказателства и е потвърдена в останалата част. В законния шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /14.04.11 г. -19.09.11 г./ е постъпило искане от осъдения с единствено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се ВКС да се произнесе в този смисъл, намалявайки дълготрайността на наложеното наказание лишаване от свобода или след възобновяване на производството и отмяна на съдебните актове, да върне делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС самият осъден и назначеният му пред тази инстанция служебен защитник настояват искането да бъде уважено, с изтъкнатите в него и доразвити пред касационната инстанция аргументи. Представителят на ВКП преценява същото като неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по настоящата процедура, намира за установено следното: Единственото оплакване по искането за възобновяване е свързано с явна несправедливост на наложеното наказание, с оглед критериите, заложени в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 НПК, и то що се касае до наказанието лишаване от свобода, определено за извършеното от осъдения престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, пр. 1 НК. И първостепенният, и второстепенният съдилища законосъобразно предвид момента на извършване на деянията, са подходили към определяне на дължимите за К. наказания при спазване предпоставките на чл. 55 НК, доколкото производството пред РС-Асеновград е протекло в процедура по чл. 371, т. 2 и сл. НПК. Първата инстанция е преценила, че спрямо осъдения липсват каквито и да са смекчаващи обстоятелства, докато втората е зачела безспорното недобро здравословно състояние на лицето като облекчаващ отговорността фактор. Въпреки това не е пристъпено към осмисляне по различен начин на конкретната индивидуализация на наказанието, тъй като общо казано се е счело, че намаляване на размера на лишаването от свобода би довело до необосновано толериране на противоправното поведение на искателя. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела не е съгласна с изложената теза. Несъставомерните субективни елементи досежно осъдения не са преценени строго самостойно и в техния комплекс. Без съмнение поведението на К. е силно укоримо, тъй като той не само е осъждан неколкократно, но и начинът му на живот и невграждането му в обществото предполагат реалности, относими към противоправно набавяне на средства за препитание. В случая обаче става дума за един родителски, социално и педагогически занемарен човек, комуто в крайна сметка е дадена диагноза "лека умствена недостатъчност". Видно от материалите по делото е, че в хода на изтърпяване на мярка за неотклонение Задържане под стража, К. е бил невградим в затворническа група и се е наложило да бъде поставен под специално наблюдение и да посещава психиатрична затворническа болница. Разглеждан на плоскостта на наказателното право относно дължимото наказание, проблемът е значително по-решим, отколкото необходимата ресоциализация на лицето след изтърпяване на наказанието, за което се е счело, че следва да постигне превантивния и превъзпитателен ефект спрямо дееца. Но това не е дейност, влизаща в сферата на пълномощия на този съд. Здравословното състояние на искателя действително следва да има доминираща роля. Освен него, е нужно да се вземе предвид и средата, в която е израсъл К. и която е оказала негативно въздействие върху формиране на ценностната му система. За това обаче той няма никаква лична вина. Напротив, лицето прави опити да оцелява, трудейки се, когато това е възможно, предвид степента му на образованост и занижените му критерии във връзка с психическия му статус. Всички тези обстоятелства, отчетени на фона и на невисоката стойност на отнетото при кражбата имущество, дават повод да се прецени, че не са обмислени в цялост облекчаващите отговорността фактори, като на основание чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 НПК наложеното на К. наказание е явно несправедливо. Поради това същото следва да бъде намалено, след възобновяване на въззивното наказателно производство и изменение на решението на ОС-Пловдив в този смисъл, с дължимите последици и за групиране на наказанията. Това е възможно, тъй като нормата на чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК оправомощава ВКС към директно произнасяне, когато основанията за това са в полза на осъдения. При преценка на съотношението между приетите от съдилищата по фактите отегчаващи обстоятелства и изложените по-горе смекчаващи такива, касационната инстанция намира, че и за да бъдат успешно реализирани заложените в чл. 36 НК цели на наказанието, същото трябва да бъде отмерено на една година и шест месеца. Този срок е необходим и достатъчен за преоценка от страна на искателя на поведението му и на даване на равносметка в посока на зачитане на чуждата собственост. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение