Решение № 159 от 20.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 960/2011 г.

Решение № 159 от 20.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 960/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е И Д. срещу Решение № 987 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 1035/2011 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено Решение № 667 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 14490/2010 г. на Пловдивския районен съд и е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск на Ц. И. Х. срещу Е Д. за съществуване на задължение в размер на 22000 лв., ведно с обезщетение за забавено плащане, за което по реда на чл. 417, т. 9 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Искането на Е Д. за касиране на въззивния акт се основава на твърдения за неговата необоснованост и незаконосъобразност - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноски. В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК на ответника по касация Ц. Х. се изразява становище за обоснованост и законосъобразност на въззивното решение, поради това, че наличието на заемно правоотношение не се оспорва, а размерът на заема се съдържа в издадения запис на заповед. Няма искане за присъждане на разноски. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради това, че произнасянето на въззивния съд по правния въпрос за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, обсега на доказване и доказателствената тежест в случаите, когато менителничният ефект има обезпечително предназначение е в противоречие със задължителната практика на ВКС по същия въпрос, материализирана с Решение № 121 от 01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на II т. о.; Решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на I т. о. и Решение № 173 от 12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. на I т. о. Като взе предвид становищата на страните и извърши по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е неоснователна. Предявен е по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване съществуването на вземане в полза на Ц. Х. срещу Е Д. в размер на 22000 лв. за което Д. е издал запис на заповед. По реда на заповедното производство, на Ц. Х. е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Във възражението по чл. 414 ГПК, а и в рамките на исковото производство, Д. е подържала тезата, че записът на заповед е издаден при порок на волята - упражнен тормоз върху нея в качеството и на заемател на по-малки суми, които периодично връщала. Обстоятелството, че между Д. и Ц. Х. за съществували заемни правоотношения е безспорно. Това, че абстрактната сделка има характер на обезпечителна по отношение на договор за заем не се оспорва от страните. Твърдението на ищеца е, че е отпуснал заем в размер на 22000 лв. и за обезпечаването му Д. е издала запис на заповед. Твърдението на Д. е, че неколкократно е получавала в заем от Х. суми в порядъка на 1000 лв. и 2000 лв., при голяма лихва, които е заеми е погасявала на части, въпреки твърдението на заемодателя, че има остатък по задълженията. Подписала записа на заповед със съзнанието, че сумата по него е формирана от остатъка по задълженията и, без да види, че сумата е за 22000 лв., каквато тя не била получавала, а и остатъкът от задълженията и бил по-малък. С първоинстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен, съставът на ПдРС е приел, че наличието на каузално правоотношение е безспорно, менителничният ефект - редовен от външна страна, но Х. не е доказал наличието на договор за заем за сумата по записа на заповед. За да отмени първоинстанционния акт и уважи иска, съставът на ПдОС е приел, че произнасянето следва да е само в рамките на абстрактната сделка и абсолютните възражения са недоказани. По поставения правен въпрос: Неправилно е становището на Пловдивския окръжен съд, че основанието за получаване на сумата е без значение, тъй като абстрактността на сделката не изисква посочване на основание по нея и в рамките на производството по чл. 422 ГПК тези доводи и доказателствата относно тях са ирелевантни. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване съществуването на вземането за което е издадена заповед за изпълнение. В това производство трябва да бъде изследвано и каузалното правоотношение, когато менителничният ефект има обезпечителна функция, но само ако такова твърдение е валидно въведено от някоя от страните по делото. В този случай доказателствената тежест за установяване на каузата и наличието/липсата на задължение по нея е на страната, която го твърди и черпи права от това. Становището на ПдОС би било правилно при хипотеза, при която ищецът основава вземането си само на абстрактната сделка и ответникът не е въвел конкретни твърдения за наличието и естеството на каузално правоотношение. Тогава правомощията на съда действително се изчерпват с проверката на доводите и възраженията, произтичащи от абстрактността. Ако, обаче някоя от страните се е позовала на наличието на каузално правоотношение, тогава то ще трябва да бъде изследвано в производството по установителния иск. По съществото на спора: Независимо, че произнасянето на ПдОС по посочения по-горе правен въпрос е неправилно, крайният му извод относно основателността на иска е правилен. Наличието на каузално правоотношение по договор за заем не се оспорва и от двете страни по делото. Спорен е бил единствено неговия размер, като тезата на заемателката Д. е, че сумата е по-малка от посочената в записа на заповед. Съгласно правилата на чл. 193 ГПК, в нейна тежест е опровергаването на съдържащото се в частния свидетелстващ документ, носещ нейния подпис, изявление за размера на сумата по заемното задължение. Оспорването не е доказано. Останал е недоказан и порокът на волята на който се е позовавала заемателката Д. Поради изложените съображения, въззивното решение ще следва да бъде оставено в сила. Разноски от ответника по касация не са претендирани и такива не се присъждат. Водим от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о.