Решение № 14 от 28.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 2256/2013 г.

Решение № 14 от 28.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 2256/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия П. Б. С. срещу присъда № 20 от 24.IV. 2013 г. по внохд № 66/2013 г. на Софийския апелативен съд. С позоваване на всички касационни основания се иска въззивната присъда да бъде отменена и С. да бъде оправдан, или след отмяната на присъдата делото да се върне на апелативния съд за ново разглеждане, или присъдата да се измени и да се намали наложеното на С. наказание лишаване от свобода. В съдебно заседание жалбата се поддържа от защитник. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на обжалвания акт и предлага оставянето му в сила. ВКС установи: С присъда от 16.Х.2012 г. по нохд № 2113/2011 г. на Софийския градски съд П. Б. С. и Г. И. К. са признати за виновни в това, че действайки в съучастие-С. като извършител, а К. като помагач-с употреба на насилие са откраднали от Н. М. В. движими вещи с обща стойност 533.58 лв., за което деяние, извършено в София на 23.VIII. 2010 г. и на основание чл. 198, ал. 1 НК С. е осъден на 4 години лишаване от свобода, които да изтърпи в затвор при строг първоначален режим, а К., действал при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, е осъден на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 НК на 2 години лишаване от свобода по правилото на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил общи наказания: на С. от 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода измежду наказанията, наложени му по нохд № И-537/2010 г. и 15334/2009 г., двете на Софийския районен съд, което наказание, на основание чл. 68, ал. 1 НК, е постановил да се изтърпи отделно от това по присъдата и също в затвор при строг първоначален режим; на К. от 2 години лишаване от свобода измежду наказанията, наложени му с тази присъда и още по нохд № 12303/2009 г. и 11336/2009 г., двете на Софийския районен съд, което наказание да изтърпи в затвор при строг първоначален режим. Двамата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят на Н. М. В. 533.58 лв. за причинената й имуществена щета. С обжалваната въззивна присъда подсъдимият К. е оправдан по повдигнатото срещу му обвинение, отхвърлен е предявеният и срещу него граждански иск, задължен по който е останал само С. С. е оправдан по обвинението да е извършил грабежа в съучастие с К., а наказанието му е намалено от 4 на 3 години лишаване от свобода. Жалбата е неоснователна. Макар в нея да са посочени всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК, доводи не са изложени нито в подкрепа на заявената незаконосъобразност на въззивната присъда, нито в подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното на С. наказание лишаване от свобода. Въззивната присъда се атакува единствено като процесуално незаконосъобразна: разпознаването на С. от пострадалата В. било в "нарушаване на всички правила, установени в НПК"; апелативният съд "размени/л/ фактите, включени в предмета на доказване" като приел, първо, че св. К. бил закупил отнетия от В. мобилен телефон от подсъдимия С., което "К. никога не е твърдял" и, второ, че С. бил твърдял да се е намирал в Швейцария по време на грабежа, каквото твърдение този подсъдим "никога" не е поддържал. Доводът, относим към разпознаването от В. на С. като лицето, което я е нападнало и насила е изтръгнало чантата от ръцете й, не се прави за първи път. Изтъкнат и в допълнението към въззивната жалба, изготвено от защитника на С., той е дал повод на въззивния съд да го обсъди, което е довело до подробен, аргументиран с установените посредством показанията на В. факти и издържащ сравнението с процесуалните изисквания при разпознаването отговор. Изложени на л. 7 до първия абз. на л. 8 от въззивната присъда, съображенията на въззивния състав срещу основателността на възражението за процесуална незаконосъобразност на обсъжданото разпознаване изцяло се споделят, без да е необходимо нито да се допълват с излагане на допълнителни съображения по повод на настоящата жалба, нито пък да се повтарят. Не е вярно твърдението, че въззивният съд бил коментирал твърдения на подсъдимия С., каквито той не бил поддържал. От прочита на изявленията на единия от защитниците на С., адв. П., отразени в съдебния протокол за проведеното на 27.III. 2013 г. съдебно заседание /л. 89 от възз. д./ се вижда нейното възражение срещу липсата на "официално" уведомяване от страна на съответните институции в Швейцария, дали С. "на инкриминираната дата е бил в Република България". От изявленията на С. пък, отразени в съдебния протокол за проведеното на 24.IV. 2013 г. съдебно заседание /л. 111 и 112 от възз. д./, изобщо не може да се заключи, той да е отрекъл цитираното твърдение на защитника си. Но дори С. и защитниците му недвусмислено да са заявили, че в деня на грабежа техният подзащитен не е пребивавал вън от страната, приемането от съда да е твърдяно обратното би съставлявало нарушение, но не и съществено, след като по никакъв начин не се отразило върху процесуалните права на този подсъдим и няма никакво отношение към фактите, формирали извода за виновността му. Твърдението, че въззивният съд неправилно е коментирал заявление на св. К., че е закупил от подсъдимия С. откраднатия от В. мобилен телефон, е вярно, тъй като действително така е записано във второто изречение от втория абз. на л. 9 от мотивите към въззивната присъда. Първо, обаче, това записване повече от очевидно е плод на грешка, след като в предното на цитираното изречение е казано, че К. е закупил мобилния телефон от оправдания К., което твърдение свидетелят е заявил при разпита му в досъдебното производство, съдържанието на който разпит, включен в годния за обсъждане доказателствен материал по предвидения процесуален ред, е счетено за обективно. Второ, обвинението срещу С. нито от прокурора, нито от двете предходни инстанции се е считало за доказано от въпросната покупка, а от други факти. И, трето, дори и налице, допуснатата грешка не може да се определи като съществено процесуално нарушение както с оглед правата на С. като подсъдим, така и с оглед необходимостта от яснота във волята на съда и съображенията за формирането й, каквито изводи и в жалбата не се правят. Съобразно дотук изложеното и липсата, както по-горе се спомена, на налагащи обсъждане и отговор доводи по касационните основания в т. 1 и 3 на чл. 348, ал. 1 НПК, ВКС на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК