Решение № 1324 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5727/2007 г.

Решение № 1324 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5727/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова Производство на касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК (отм.) Д. И. К. от гр. В. е подал касационна жалба против решението на Окръжен съд гр. Р. по гр. д. № 580/2006 г. Ответницата И. И. Д. от гр. И. счита жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. При касационната проверка се установи следното: Разградският окръжен съд с въззивно решение от 25.07.2007 г. по гр. д. № 580/2006 г. е от хвърлил предявеният от Д. К. против И. Д., К. П. и И. И., иск за прогласяване нищожност на спогодба за делба от 14.09.1976 г. по гр. д. № 187/1976 г. на Исперихския районен съд, сключена между ответниците К. П., И. И. и И. П. - наследодател на ответницата И. Д., на две постройки - жилищна сграда на един етаж, състояща се от кухня, две стаи, два салона и тоалет и пристройка към същата сграда, която пристройка е самостоятелен обект, състояща се от две стаи, салон, маза и тоалет, двете сгради, намиращи се в УПИ ХVI-2126 в кв. 37 по действащия план на гр. И.. Прието е от решаващия съд, че не е налице хипотезата на чл. 22 СК по отношение на сградата - пристройка, тъй като тя не е била СИО на ищеца К. и съпругата му Ив. И., а е приращение към имота - дворното място, съсобствено на съделителите по делбата от 1976 г. Съдът е приел, че не е налице основанието по чл. 23 СК за нищожност на спогодбата спрямо основната жилищна сграда, независимо, че тя е представлявала семейно жилище на съпрузите Д. К. и И. И., тъй като сградата не е била лична собственост на И. Изводите и решението на въззивния съд са правилни - обосновани от доказателствата по делото и съобразени със закона. Неоснователно е твърдението на ищеца, че жилищната сграда - пристройка, е негова и на съпругата му И. имуществена общност и делбата на сградата е нищожна, тъй като е извършена без негово знание и участие. Въззивният съд е изложил изчерпателни съображения по въпроса и правилно е приел, че при липса на учредено право на строеж от всички съсобственици на земята в полза на ищеца и съпругата му, изградената от тях постройка, представлява приращение към съсобствения терен. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 22, ал. 3 СК, че разпореждането с обща недвижима вещ от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването, той не го оспори. В мотивите на решението въззивният съд точно е констатирал, че оспорваната делба е извършена от съпругата на ищеца И. с оглед на предстоящата и действително осъществена покупка на апартамент от държавата, за което е било необходимо условие, съпрузите да не притежават жилищен имот. Във връзка с тази покупка, извършена с договор от 3.12.1976 г., ищецът очевидно е разбрал, че съпругата му се е разпоредила с притежавания недвижим имот и не е оспорил това нейно действие в шестмесечния срок по чл. 22, ал. 3 СК . При това положение, дори да се допусне, че пристройката е СИО, ищецът К. фактически е одобрил разпореждането, извършено само от съпругата му. Въззивният съд точно е приел, че липсата на съгласие на съпруга, при разпореждане със семейното жилище, лична собственост на единия съпруг, е основание за недействителност на това разпореждане. В случая не е налице тази хипотеза, тъй като основната жилищна сграда /построена през 1960 г. по заключение на вещото лице инж. С./ е съсобствен имот на тримата съделители, а не индивидуална собственост на съпругата на ищеца. Решаващият съд е изложил убедителни съображения при тълкуване на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 СК и правилно е приел, че тя не е приложима при жилищни имоти, в които единият съпруг е само съсобственик, а не едноличен собственик. Към мотивираните съображения на въззивния съд по този въпрос следва да се прибави и съображението, че ако ограничението по чл. 23 СК важи и за семейни жилища, съсобствени с трети лица, това би било в разрез с разпоредбата на чл. 34 ЗС за неограниченото право на делба на всеки съсобственик. Върховният касационен съд