Решение № 2094 от 24.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2739/2015 г.

Решение № 2094 от 24.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2739/2015 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Мохамед Ибрахим Халаф от Ливан, без гражданство против решение № 276/16.01.2015 г., постановено по адм. дело № 8528/2014 г. по описа на Административен съд - София-град. Касаторът твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени съдебното решение и решението на зам. председателя на Държавна агенция за бежанците и да върне делото във вид на преписка на административния орган за ново произнасяне. Редовно призован за датата на съдебно заседание, Мохамед Ибрахим Халаф не се явява. Ответникът - заместник председателят на ДАБ, редовно призован, не представя отговор на касационната жалба и не изпраща представител. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че постановеното решение е правилно. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 87 и следващите от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ е отхвърлил жалбата на Мохамед Ибрахим Халаф срещу решение № 4190/19.06.2014 г. на заместник-председателя на ДАБ при МС, с което му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че решението на зам. председателя на ДАБ е постановено от компетентен при условията на делегация административен орган, съдържа всички реквизити по чл. 59 от АПК, включително и изчерпателни мотиви на база събраните и разгледани от органа в рамките на административното производство доказателства, постановено е при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. За да отхвърли жалбата на Халаф срещу решението на органа на ДАБ, съдът се е мотивирал на първо място с данните, предоставени от самия чужденец при проведените две интервюта относно причините за нежеланието му да се завърне в родината си, сочещи на липса на проблеми с властите, липса на реални заплахи за личността, здравето и живота му. Основната причини за нежеланието на Халаф да се завърне в Ливан е това, че е палестинец без гражданство, няма какво да прави там, тъй като баща му и брат му работят извън страната му по произход. На следващо място съдът е развил и съображения за това, че по отношение на Мохамед Халаф не се установява наличието на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, поради което липсват законови основания на същия да бъде предоставен както статут на бежанец, така и хуманитарен статут. Настоящият състав на Върховния административен съд, III отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на АС - София-град. Правилно АССГ, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него и като е отчетен фактът, че молбата за закрила е трета последваща по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗУБ, като пред административния орган и пред съда не са заявени нови обстоятелства от съществено значение за личното му положение или относно държавата му по произход е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на молителя, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ - изнесените от Халаф факти не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Правилно съдът е отчел, че самият факт, че Халаф е палестинец, а палестинците без гражданство имали по-ограничени права, не обуславя основателен страх от преследване поради националност. Обосновани са изводите на АССГ и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на Халаф за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервютата на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Неоснователни в тази връзка са оплакванията на процесуалния представител на касатора за това, че съдът едностранчиво е разгледал изложената бежанска история, не е съобразил съобщеното в контекста на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО, с което е нарушил разпоредбата на чл. 35 от АПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал подробно данните от официалните справки за положението в Ливан и на база същите обосновано е приел, че в Ливан към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Безспорно обстановката в Ливан се характеризира със спорадични сблъсъци между различни групировки на алауити и сунити, но в никакъв случай не може да се приеме, че страната се намира в ситуация на вътрешен въоръжен конфликт, за каквато се отнася задължителното по силата на принципа на примата, тълкуване на нормата на чл. 15 от Директива 2004/38 ЕО. Според нормите на международното право Ливан не е нито окупирана държава, нито е страна, в която продължава действието на чуждестранно нахлуване, в които два случая би могло да е налице преследване на лица по една или повече от причините, изброени в Конвенцията от 1951 г. Установената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в Ливан и гр. Сайда, от където идва Мохамед Ибрахим Халаф, сочи на неприложимост на разрешенията, дадени в решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/1983 ЕО, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Неоснователни са развитите в касационната жалба твърдения за необходимост чл. 15, б. "в" от Директива 2004/38 ЕО да се тълкува разширително в съответствие с препоръчителните, но не задължителни за съда разпоредби на Наръчника по процедури и критерии за определяне статут на бежанец в съответствие с Конвенцията относно статута на бежанците от 1951 г. и то в посоката, застъпена от касатора. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - София-град, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2,предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,