Решение № 158 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6217/2007 г.

Решение № 158 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6217/2007 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Добрила Василева Производството е по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ във вр. с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /2007 г./ С решение от 8.11.2006 г. по гр. д. № 559/2005 г. на Софийски градски съд, I г. о., 11 състав П. на РБ е осъдена да заплати на И. Д. Т. от София сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Със същото решение е отхвърлен иск срещу С. с. с., както и срещу двамата ответници за сумата 50 000 лв. обезщетение за незаконно задържане под стража. На основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ищецът е осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част на исковете в размер на 6 600 лв. С решение № 166 от 23.07.2007 г. по гр. д. № 218/2007 г. на Софийски апелативен съд присъденото обезщетение е намалено на 20 000 лв., като е постановено, че то се дължи солидарно от П. на РБ и С. с. с. Жалби срещу въззивното решение са подали и трите страни. Ищецът обжалва намаляването на обезщетението от 35 000 лв. на 20 000 лв. и размера на държавната такса, която е осъден да заплати. Претендира присъждане на сума в пълния размер на предявените искове и освобождаване от заплащане на държавна такса. Прокуратурата на РБ оспорва размера на обезщетението, като счита, че то е определено в нарушение на материалния закон и не е отчетено съпричиняването от страна на ищеца. С. с. с. обжалва солидарното й осъждане с първия ответник, като счита че не е пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове. Моли за отмяна на решението в тази част и отхвърляне на исковете по отношение на нея. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Ищецът е бил привлечен като обвиняем и предаден на съд за престъпления по чл. 252, ал. 1, чл. 256 и чл. 316 НК - множество кражби на движими вещи, грабеж и документно престъпление, с мярка за неотклонение "задържане под стража", взета на 9.11.1992 г. Наказателното преследване е продължило в различните му фази 12 години, до влизането в сила на 19.11.2004 г. на присъдата, с която ищецът е бил оправдан. На 27.04.1998 г. мярката за неотклонение от "задържане под стража" е била заменена с парична гаранция и ищецът е освободен от затвора, след като е престоял там общо пет години, пет месеца и 18 дни. С оглед на тези обстоятелства е предявил иск за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение, по което по-късно е бил оправдан и за вреди от налагането и изтърпяването на мярката за неотклонение "задържане под стража" за срок, който надхвърля разумните граници и нарушава гражданските му права. Исковете са насочени за солидарно осъждане на П. на РБ и С. с. с., чиито неправомерни действия и актове са довели до настъпване на вредите. В съответствие с указанията по приложението на закона, дадени с ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е присъдил едно общо обезщетение както за неправомерното осъждане, така и за взетата по делото мярка за неотклонение "задържане под стража", поради което в тази част искането за присъждане на отделни обезщетения е неоснователно. Жалбата на ищеца относно размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият състав на Върховния касационен съд намира за основателна, съответно за неоснователна жалбата на П. на РБ и С. с. с. относно намаляване на същото обезщетение. В съответствие с чл. 52 ЗЗД и принципа за определяне на неимуществените вреди по справедливост съдът намира, че пълният размер на обезщетението следва да бъде общо 35 000 лв., толкова колкото е присъдил и първоинстанционният съд, а въззивният съд неоснователно и в нарушение на материалния закон го е намалил на 20 000 лв. Претърпените от ищеца неимуществени вреди са значителни по своя размер и изискват обезщетение, което да отговаря на принципа за съразмерност и справедливост. Този извод се определя от данните за периода на наказателното преследване и срока на изтърпяване на мярката за неотклонение " задържане под стража", които надхвърлят обичайната практика за продължителност на наказателните дела. В личен и социален план за ищеца също са настъпили множество тежки отрицателни последици, свързани с преживяванията по време на процеса и престоя в затвора, смъртта на майка му, развода, прекъсване връзката със сестра му, трудната адаптация в обществото, и цялостния физически и емоционален срив, от който не може да се възстанови. Тези обстоятелства сочат, че решението на въззивния съд да намали обезщетението е неправилно и затова в тази част следва да се постанови присъждане допълнително на 15 000 лв. Неоснователен е доводът на ответниците, че е налице съпричиняване от страна на ищеца, което да обоснове намаляване на обезщетението, тъй като въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне на обезщетението, а освен това възражението за съпричиняване се прави за първи път пред касационната инстанция, което е недопустимо. В съответствие с новия размер на обезщетението следва да отпадне държавната такса от 600 лв., присъдена от въззивния съд. По отношение жалбата на С. с. с., която оспорва както привличането й под отговорност, така и размера на обезщетението, Върховният касационен съд намира същата за неоснователна. Както е видно от приложените материали, по наказателното преследване са били извършвани процесуални действия и постановявани актове както от следствието - от следовател от С. с. с. - трети район, така и от прокуратурата, поради което тези два държавни органа следва да носят солидарна отговорност за вредите. Съгласно чл. 123, ал. 4 ЗСВ след изменението в ДВ бр. 133/1998 г. окръжните следствени с. /с какъвто статут е и столичната с. служба/ стават юридически лица, а в аспект на правоприемството поемат делата от съответното териториално подразделение на бившата Национална с. служба. По тези съображения С. с. с. правилно е привлечена към отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за вредите, настъпили от процесуалните действия и актове, постановени от следовател към бившата районна с. с. и доводите в касационната жалба в противния смисъл са неоснователни. Жалбата на С. с. с. е неоснователна и по отношение размера на присъденото обезщетение, тъй като същото се преценява от Върховния касационен съд като занижено и нуждаещо се от увеличаване. Жалбата на ищеца се отнася и до потвърждаването от въззивния съд на присъдената от първоинстанционния съд държавна такса от 6 600 лв. върху отхвърлената част на иска и отказа да бъде освободен от заплащането й на основание чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК /отм./. Настоящият състав на ВКС намира, че в тази част жалбата е неоснователна, тъй като съдът е процедирал съгласно действащата към момента на постановяване на решението разпоредба на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, според която по този вид производства не се внася предварително държавна такса, но ако искът бъде отхвърлен изцяло или частично, ищецът се осъжда с решението да заплати съответната държавна такса върху отхвърлената част на иска. Изменението на закона относно таксите е направено след постановяване на решението на въззивния съд и при приключило въззивно производство. С това изменение - ЗИД ЗОДОВ - Д.в. бр. 43/2008 г., в сила от 30 май 2008 г. отпада пропорционалната такса и присъждането й с решението, като се предвиди внасяне на проста държавна такса при завеждане на делото в размер на 10 лв. Заварените случаи са уредени в § 9 от ПЗР на ЗИД ЗОДОВ, като за тях е предвидено, че новите правила се прилагат и по отношение на неприключилите производства, като таксата се присъжда в края на производството за всяка съдебна инстанция. По тези съображения за производството пред касационния съд следва да се присъди такса е 5 лв. съгласно чл. 18, ал. 3 във вр. с чл. 2а, т. 1 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Производството пред другите две инстанции е приключило преди приемането на ЗИД ЗОДОВ, поради което за тях таксите правилно са присъдени съгласно тогавашната редакция на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ и няма основание за отмяна на решенията в тези им части. Не са налице и предпоставките на чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК /отм./ или тези по действащия чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на таксата, тъй като ищецът е в трудоспособна възраст и би могъл да реализира доходи от трудово възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./ Върховният касационен съд, първо гражданско отделение