Решение № 39 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 580/2008 г.

Решение № 39 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 580/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.). Образувано е по к. жалба на В. Г. Й. от гр. Р. в качеството й на едноличен т. "В", гр. Р., срещу въззивното решение № 179 от 14.11.2007 г. по гр. дело № 283/2007 г. на Разградския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 139 от 16.05.2007 г. по гр. дело № 166/2007 г. на Разградския районен съд и е върнато делото на същия съд за ново разглеждане и произнасяне по иск с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на чл. 1 от ЗОДОВ и се иска отмяната му с връщане на делото за произнасяне на окръжния съд по иска, предявен по специалния Закон за отговорността на държавата за вреди (ЗОДОВ). Ответниците по касация А. за приватизация - гр. София и министърът на ф. не са ангажирали становище по жалбата. Представителят на П. на Република България намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на II г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, съобрази следното: С първоинстанционното решение е уважен предявения от жалбоподателката иск по чл. 1 ЗОДОВ, като А. за п. и министърът на ф. са осъдени солидарно да й заплатят, в качеството й на собственик на ЕТ "В", гр. Р., сумата 8 529,79 лева, представляваща обезщетение за причинени й имуществени вреди. Присъдената сума включва 7 616 лева - наем за периода от 10.04.2000 г. до м. октомври 2001 г., както и лихви за забава в размер на 913,79 лева, които ищцата била осъдена да заплати на Разградския областен управител на основание чл. 232, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с влязло в сила на 4.01.2007 г. решение № 45 от 15.03.2006 г. по в.гр.дело № 344/2005 г. на Разградския окръжен съд. Прието е, че ищцата е претърпяла имуществени вреди в размер на исковата сума, тъй като била принудена да заплаща наем за наетия недвижим имот поради обстоятелството, че въпреки произнасянето на ВАС от 27.05.1998 г., ответниците не открили своевременно процедурата по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗППДОбП (отм.) и сключили сделка едва на 27.09.2001 г. За да обезсили решението на първата инстанция, въззивният съд приел, че за причинени на ищцата вреди, в качеството й на едноличен т., същата не може да търси обезщетение по реда на ЗОДОВ, тъй като стопанските субекти нямали право на иск по реда на предвидената специална отговорност. Като сее позовал на т. 1 от тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приел, че само физически, а не и юридически лица могат да използват реда за обезщетяване по ЗОДОВ. Съдът се е позовал и на онази част от мотивите на задължителния тълкувателен акт, в която е разяснено, че и физическите лица в качеството им на еднолични търговци не могат да използват реда за обезщетяване по ЗОДВПГ, защото ако се приеме обратното, те биха били поставени в по-благоприятно положение от останалите търговци в противоречие на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Върховният касационен съд, състав на II г.о. намира жалбата за основателна. С т. 1 от т.р. № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС беше дадено тълкувателно разрешение при действието на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ), в редакцията преди изменението на същия закон с § 9 от ПЗР на Д. процесуален кодекс (ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г.). С него в текста след "граждани" беше добавено "и юридически лица", като разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДВПГ в новата й редакция гласеше: "Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност". Със следващото изменение на ЗОДВПГ - с § 98 от ПЗР на А. кодекс (ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г.), беше изменено наименованието на закона в Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), като заедно с останалите промени, засягащи чл. 1 и чл. 3, в чл. 9, ал. 2 след думата "граждани" беше добавено "и юридически лица". Тези изменения в специалния закон всъщност са провокирани от съдържащата се в т.р. № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК идея, че отговорността на държавата за вреди, причинени на юридически лица би трябвало да се уреди законодателно, защото при тогавашната редакция на ЗОДВПГ, юридическите лица не можеха да търсят такава отговорност. Без съмнение, отговорността на държавата и общините важи не само за юридическите лица - икономически (стопански) субекти, но и за нестопанските субекти юридически лица. А щом законодателят не ограничава юридическите лица, в зависимост от това дали са търговски дружества или не, да търсят отговорност по реда на чл. 1 ЗОДОВ, правото да претендират обезщетение за причинените им от държавата или общините вреди следва да се признае и на едноличните търговци, защото в противен случай би се стигнало до поставянето им в по-неблагоприятно положение от останалите субекти (чл. 19, ал. 2 КРБ). С оглед последвалата законодателна промяна, постановката на т. 1 от т. р. № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, отнасяща се до юридическите лица и едноличните търговци не запазва своето действие и приложимост за случаите, при които правото на обезщетение е възникнало след 1.01.2006 г. Правото на обезщетение е материално право и с оглед момента на възникването му ще се определи и приложимия закон, като след изменението материалноправната норма на чл. 1, ал. 1 ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ) ще има действие и занапред - към правоотношения, възникнали след 1.01.2006 г., а не и към заварените към тази дата правоотношения. Съгласно чл. 86, ал. 2 ЗСВ (отм.) тълкувателните решения на общите събрания на ВКС са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Същото е предвидено и в чл. 130, ал. 2 ЗСВ (ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г.). Когато обаче материята, която е била предмет на тълкуване с решението впоследствие е претърпяла законодателна промяна, изричното й уреждане с нормативния акт води до мълчалива отмяна на разрешението, дадено с тълкувателния акт, без да е необходимо то да се обявява изрично за загубило сила с ново решение на общото събрание. В обобщение, ищцата (сега касатор) е предявила иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ на 14.02.2007 г. в качеството си на едноличен т., когато законът вече предвижда възможност и за тези правни субекти да претендират срещу държавата обезщетение за причинени вреди. Ето защо, същата е процесуално легитимирана да води дело на посоченото основание, което прави иска допустим, а доколко претенцията е основателна или не отговор ще даде решението по съществото на спора. В заключение, обжалваното решение следва да бъде отменено и делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.