Решение № 11989 от 7.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6924/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. К. К. срещу Решение 8463 от 12.06.2024г. по адм.д. 3310/2024г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата срещу Решение 4172/11.03.2024г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при МС за отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът М. К. К. чрез процесуален представител твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че съдът не е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства и неправилно е приложил чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, иска отмяна на обжалваното решение и на административния акт. Ответната страна - Председател на Държавна агенция за бежанците, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на М. К. К., гражданин на Русия против Решение 4172/11.03.2024г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при МС, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Първоинстанционният съд е обсъдил от фактическа страна бежанската история и представените справки за актуалната ситуация в Русия. Установено е в административното производство и пред съда, че М. К. е напуснал страната на произход легално, с валидна виза, издадена от българското консулство в Москва през 2022г. В интервюто е заявил, че не желае да участва във военни действия в Украйна. Не е бил съден или осъждан в държавата си по произход, не е бил арестуван в нея. След пристигането си в България, считано от един месец преди интерювото пред ДАБ е започнал да изразява политическо мнение и е участвал в митинг в близост до Руското посолство. Съдът е приел от правна страна, че решението е прието от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Приел е за правилен извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на страната му на произход не представляват материално-правно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Анализирайки бежанската история административният съд е счел, че изложеното в нея не попада в предметния обхват на ЗУБ и причините за напускането на страната не са свързани със страх от преследване. Предвид изложеното съдът е стигнал до извода, че не са налице предпоставките по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. На следващо място съдът е приел, че не са представени доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ. , а именно няма опасност чужденецът да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или да бъде подложен на изтезание, нечовешко или унизително отношение или наказание. Посочено е, че положението в държавата на произход не може да се приеме за достигащо такава степен на безогледно насилие, което да го определя като такова с характер въоръжен конфликт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касационния жалбоподател и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Не са налице релевираните касационни основания за отмяна на съдебния акт. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. По смисъла на чл.8, ал.4 от ЗУБ, който има за цел да транспонира чл. 9, §1 от Директива 2011/95 на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. Съответно чл.8, ал.5 ЗУБ изброява видове действия на преследване, сред които са и наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 3 ЗУБ. Тълкуването на това действие на преследване е разяснено от Съда на ЕС в решението му по дело C472/13 от 26.02.2015г /Shepherd/. Четири елемента следва да се вземат предвид при тълкуването на това конкретно действие на преследване: 1. наличие на военни действия; 2.приобщаващо индивидуално приложно поле, обхващащо целия военен личен състав; 3.риск молителят наистина да участва във военни престъпления; и 4.съществуващи алтернативи на отказа да бъде отбита военната служба. Когато разглежда въпроса дали наказателно преследване и/или наказания за отказ на лице да изпълнява военна служба е/са непропорционални, Съдът заявява, че е необходимо да се прецени дали такива действия надхвърлят необходимото за съответната държава, за да упражни тя законното си право да поддържа въоръжена сила. Това може да наложи да се вземат предвид различни фактори от политическо и стратегическо естество, на които се основават легитимността на това право и условията за упражняването му. Съдът прецизира, че тип наказание като лишаване от свобода до пет години и уволнение от армията без почести не надхвърля необходимото за опазване на реда в съответната държава. В конкретния случай не е налице посоченият по-горе елемент по т.2, а именно приобщаващо индивидуално приложно поле, обхващащо целия военен личен състав. Видно от приложената актуална справка, не всички мъже, граждани на Русия и навършили 18 години са призовани да воюват във войната с Украйна, т.е. към момента не е налице всеобща мобилизация, въз основа на която да се заключи, че при завръщането си в страната на произход само поради факта, че е лице от мъжки пол на определена възраст, кандидатът за закрила ще бъде призован в армията, за да воюва с Украйна. За целта той трябва поне да е получил повиквателна да се включи в редиците на армията. Жалбоподателят М. К. не твърди и не доказва да е получил такава повиквателна и назначение. В светлината на разглежданата по-горе съдебна практика, неоснователни са твърденията в касационната жалба, че липсата на изрично призоваване на лицето да служи в армията е ирелевантно за спора. В по-късно свое Решение от 19 ноември 2020 г. по дело EZ C-238/19, Съдът тълкува чл. 9, параграф 2, буква д) от Директива 2011/95 в смисъл, че в контекст на обща гражданска война, характеризираща се с многократно и системно извършване на посочените в член 12, параграф 2 от същата директива престъпления или деяния от армията чрез използване на наборни военнослужещи, за наборник, който отказва да отбие военната си служба в случай на военни действия, но не знае бъдещото си военно разпределение, изпълнението на военната служба предполага извършването на такива престъпления или деяния, независимо от военно разпределение. В Русия обаче няма повсеместна гражданска война, поради което евентуалното разпределение на военнослужещия също е от значение. Що се отнася до опасенията от преследване поради политическа дейност, извършена след влизане на територията на страната, тези опасения не могат да бъдат приети за основателни по смисъла на закона. Действително, съгласно чл. 5 от Директива 2011/95, основателното опасение от преследване или реалната опасност от понасяне на тежки посегателства може да се основават на събития, настъпили, след като молителят е напуснал държавата на произход. Те може да се основават на дейности, извършвани от молителя след неговото заминаване от държавата на произход, особено ако се установи, че дейностите, на които се основава молбата, представляват израз или продължение на убежденията или ориентацията, изразявани в държавата на произход. Член 5 трябва да се тълкува във връзка с член 4, параграф 3, буква г) от Директивата, който изисква при всяко оценяване да се вземе предвид фактът дали след напускането на държавата на произход молителят е упражнявал дейности, чиято единствена или основна цел е била да се създадат необходимите условия, за да се подаде молба за международна закрила. Съществува разлика между дейностите на място, извършвани от политически дисидент срещу собственото му правителство в държавата, в която той търси убежище, и които биха могли да го изложат на опасност от малтретиране, и дейностите, извършвани единствено с цел създаване на такава опасност. В конкретния случай настоящата инстанция приема, че епизодичното участие на молителя в митинг след пристигането му в България не отразява негово установено политическо мнение, което може да го изложи на опасност от преследване. Оценката на сериозността на подбудите на кандидата за закрила да демонстрира политическо мнение с цел създаване на условия за получаване на закрила е част от проверката, която националният съд дължи да извърши както по силата на ЗУБ, така и по Директива 2011/95. Следователно и видно от бежанската история на търсещия закрила, не са налице основателни опасения от преследване на база религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. Неоснователни са и доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ, поради неправилното анализиране на ситуацията в страната на произход. По делото няма данни чужденецът да е бил принуден да напусне Русия по причини, че е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Липсват доказателства за наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата му, както и за опасност от наказание като изтезание или други форми на нечовешко и унизително отношение. Няма основание да се счете, че ако бъде върнат в Русия, поради самия факт на присъствието си на територията на държавата кандидатът за закрила ще бъде изложен на реална опасност от посочените заплахи. Правилно административният орган, позовавайки се на информацията от официалните справки, е преценил, че актуалната обстановка в Русия изключва наличието на въоръжен вътрешен или международен конфликт, който да се характеризира с безогледно насилие до такава степен, че да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице поради самият факт на пребиваване там, е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи и посегателства. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране, поради което същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение