Решение № 5608 от 29.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11038/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от началник група Миграция към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Сливен срещу решение 1667 от 17.09.2024 г., постановено по адм. дело 322/2024 г. по описа на Административен съд Сливен. Счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Ответникът М. К., гражданин на Турция, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Намира обжалваното решение за неправилно и предлага да бъде отменено. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 26 и сл. от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е отменил по жалбата на М. К., гражданин на Турция, Решение рег. 343р-9376 от 07.06.2024 г. издадено от началник група Миграция към ОД на МВР Сливен, с което на К. М., роден на [дата], гражданин на Турция, [ЛНЧ], на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 във вр. чл. 2, ал. 6, т. 1 и чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България по заявление с вх. 343000-7151/17.05.2024 г. по описа на ОД МВР Сливен. За да постанови този резултат съдът е приел, че при постановяване на обжалвания административен акт са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушение на материалния закон и противоречие с целта на закона. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ и са членове на семейството на български гражданин и произхождащите от чужбина документи, които удостоверяват семейните връзки и правото на издръжка, са признати и регистрирани или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство, като с разпоредбата на чл. 2, ал. 6 от същия закон е дадено легалното определение на членове на семейството на български гражданин. В настоящия случай неправилно е прието от съда, че чуждият гражданин отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, тъй като при издаване на оспорения акт не е съобразено прогласеното в чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) право на зачитане на личния и семеен живот. По делото безспорно е установено, че чужденецът е имал разрешение за продължително пребиваване и е подал заявление за неговото продължаване, като в проведеното административно производство е установено, че не живее със съпругата си Я. Р. Д., с която има сключен граждански брак на 23.03.2023 г. От обясненията на съпрузите и събраните доказателства, става ясно, че съпрузите никога не са живели в едно домакинство и не се установява и да имат намерение да го сторят. Срещите им са се случвали единствено когато чужденецът е преминавал през територията на страната по време на изпълнение на служебните си задължения, като дори няма данни да е прекарвал свободното си време със своята съпруга. С оглед така установеното, настоящият съдебен състав намира, че по никакъв начин не е налице нарушение на правото на чужденеца на личен и семеен живот, произтичащо от разпоредбата на чл. 8, ал. 1 КЗПЧОС. Държавите, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, могат да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС, но тази разпоредба на Конвенцията не следва да се прилага директно, а само когато е налице засягане на предоставеното с нея право, каквото в случая не се установява, тъй като лицето не е доказало, че споделя съвместен живот със съпругата си. Не е достатъчно да е налице юридическа връзка, а след като съпругът турски гражданин не живее фактически в едно жилище със съпругата си, не е налице основанието на чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ за продължаване на срока за пребиваване в страната и с отказа за продължително пребиваване в Република България не се нарушава правото му на личен и семеен живот. Липсва връзка между Република България и личния и семеен живот на чужденеца по начин, основаващ твърдените за нарушени права. Несъстоятелно е при установеното по делото позоваването от административния съд на Решение на Съда от 15 ноември 2011 година по дело С-256. Както е посочено в него, член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който урежда правото на зачитане на личния и семейния живот, предвижда права, съответстващи на правата, гарантирани с член 8, точка 1 от ЕКПЧ, и поради това член 7 от Хартата следва да получи същия смисъл и същия обхват като дадените на член 8, точка 1 от ЕКПЧ съгласно тълкуването му в практиката на Европейския съд по правата на човека. Съгласно член 51, параграф 1 от Хартата разпоредбите й се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Съгласно параграф 2 от този член Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън областите на компетентност на Съюза, не създава нови правомощия или задачи за Съюза, нито променя правомощията и задачите, определени в Договорите. Съдът приема, че Правото на Съюза, и в частност разпоредбите му относно гражданството на Съюза, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държавата членка да откаже на гражданин на трета държава да пребивава на нейна територия, въпреки че този гражданин иска да живее с член на своето семейство, който е гражданин на Съюза, живее в тази държава членка, неин гражданин е и никога не е упражнявал правото си на свободно движение, при условие че отказът няма да лиши съответния гражданин на Съюза от възможността действително да упражнява най-съществената част от правата, които му предоставя статутът на гражданин на Съюза. В случая не се твърди, не се и установява по делото гражданинът на Съюза да бъде лишен от право, което му предоставя този статут. Жалбоподателят К. и съпругата му не са живели в едно домакинство по смисъла на чл. 6 ЗЧРБ, което е безспорно установено по делото, не се изявява и желание за събирането им като семейство на територията на Република България. Това явно е и невъзможно, с оглед упражняваната от К. професия. Видно от обясненията на съпрузите, К. желае да започне работа в Германия, като при по-продължителна почивка отсяда в своята къща в Одрин. Предвид изложеното, като е приел, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което се отхвърли жалбата на М. К. срещу Решение рег. 343р-9376 от 07.06.2024 г. издадено от началник група Миграция към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Сливен. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,