Решение № 4322 от 9.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8015/2021 г.

Решение № 4322 от 9.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8015/2021 г., I о., докладчик председателят Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 160, ал. 7 във вр. чл. 144, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. чл. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община (СО), подадена чрез пълномощника му юрк. Сотирова, против решение № 4095/22.06.2021 г. на Административен съд – София – град (АССГ), постановено по адм. д. № 2362/2021 г., в частта му, в която е отменен Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД)№ ДСЛ20-ТД26-9/6/21.12.2020 г., издаден от старши инспектор в Отдел "Общински приходи – Слатина" при Дирекция "Общински приходи" към Направление "Финанси и здравеопазване" на СО, потвърден с негово решение №СФД21-РД28-49/16.02.2021 г.

С доводи за неправилност на оспореното първоинстанционно решение поради нарушение на материалния закон касаторът претендира отмяната му и постановяване вместо него на друго решение по съществото на спора, с което да се потвърди АУПДВ изцяло и да му се присъдят разноски за две съдебни производства. В открито съдебно заседание касационната жалба се поддържа изцяло от юрк. Сотирова.

Ответникът по касационната жалба - Дом на учения (Научен институт) при Българската академия на науките (БАН), [ЕИК], с адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" № 50 – оспорва същата чрез пълномощника си адв. Белоконски. Заявява искане да бъде потвърдено решението на АССГ в оспорената му част и да му се присъдят разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за него, е допустима.

Предмет на съдебен контрол пред АССГ е бил АУЗД № ДСЛ20-ТД26-9/6/21.12.2020 г., издаден от старши инспектор в Отдел "Общински приходи – Слатина" при Дирекция "Общински приходи" към Направление "Финанси и здравеопазване" на СО. С него са установени задължения на Дом на учения при БАН за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в общ размер 16 497. 80 лв. и лихви в общ размер 5 539. 32 лв. за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2019 г. Съдът е изменил акта, като е намалил главницата от 16 497. 80 лв. на 13 145. 15 лв., и е отменил същия в частта му за лихвите.

Правният интерес на касатора да оспори така постановеното първоинстанционно решение е налице по отношение на отменената част на АУПДВ чрез изменението му за сумата от 3 352. 65 лв. (главница) и 5 539. 32 лв. (лихва).

АССГ е приел, че оспорването от Дом на учения при БАН е допустимо, както и че актът е издаден от компетентен орган – служител на общинската администрация, на когото със Заповед №СОА20-РД09-1362/14.02.2020 г. на кмета на СО е възложено на основание чл. 4, ал. 4 във вр. с чл. 4, ал. 1 и ал. 3 ЗМДТ да изпълнява задълженията на орган по приходите. За да го измени, като намали размера на ДНИ (главница) от 16 497. 80 лв. на 13 145. 15 лв., съдът е приел, че недвижимият имот се намира в трета ценова зона, а не във втора, според заключението на експерта, прието по делото. За да го отмени в частта му на установеното задължение за лихви, е изложил мотиви за това, че задължението не е било ликвидно, макар да е било изискуемо, т. е. неговият размер не е бил точно определен, по вина на общинската администрация, а не се дължи на неподаването на декларация, противно на приетото от административния орган.

Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно.

Правилни са изводите на административния съд за валидност на акта и материалната му незаконосъобразност в частта на установеното задължение за ДНИ за разликата над 13 145. 15 лв. до 16 497. 80 лв. Неправилни обаче са изводите му за недължимост на лихви за забава.

Страните не спорят по фактите и те са такива, каквито е установил първостепенният съд.

1. Според Акт за държавна собственост № 10311 от 22.06.1978 г. "Дом за чуждестранни научни работници" на две етажа, състоящ се от 40 стаи, 9 апартамента, 4 заседателни зали и ресторант, застроен на 2 100 кв. м., находящ се кв. "Гео Милев", построен 1977 г., е предоставен за ползване на БАН.

2. Дом на учения (Научен институт) при БАН, [ЕИК], юридическо лице със 100 % финансиране от бюджета, е създаден на основание чл. 4 от Закона за БАН и чл. 16, т. 10 (сега т. 13) от Устава на БАН, обн. ДВ, бр. 34/94 г., с решение на Общото събрание от 10.03.1997 г. Според чл. 2 на Правилника за дейността на "Дом на учения" при БАН материалната му база включва сградата, описана в Акт за държавна собственост № 10311 от 22.06.1978 г.

3. На 27.01.2000 г. Дом на учения подава декларация по чл. 17 ЗМДТ, с която декларира гореописаната сграда с отчетна стойност 529 596. 43 лв.

4. На 28.01.2020 г. Дом на учения подава декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 7221-273/28.01.2020 г., с която декларира гореописаната сграда като "друга нежилищна" с отчетна стойност 497 993. 14 лв. Заедно с нея представя: Акт за държавна собственост № 10311 от 22.06.1978 г., експертна оценка от 2019 г. на сграда – хотел, описана в акта за държавна собственост, извлечение от баланса, обяснителна записка, правилник за дейността.

5. До подаването на декларацията по чл. 14 ЗМДТ на задълженото лице са изпращани уведомления по чл. 23 и чл. 69 ЗМДТ за размерите на ДНИ и таксата битови отпадъци /ТБ0/. Размерът на ДНИ е определян на база отчетната стойност по декларацията от 2000 г. - 529 596. 43 лв. и е била заплащана в този размер.

6. Оспореният АУПДВ е издаден по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК служебно, като според изложените в него мотиви, е налице хипотезата на неподадена декларация. Издателят му приема, че на основание § 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ, обн. ДВ, бр. 95/2009 г., в сила от 01.01.2010 г., Дом на учения при БАН е бил длъжен да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ в срок до 30.06.2010 г., но не е подал такава.

7. С оспорения пред АССГ АУЗД е изчислена данъчна оценка на недвижимия имот съгласно приложение № 2 от закона с предназначение – друга нежилищна сграда, находяща се във втора зона спрямо строителните граници на населеното място, в размер на 2 289 360. 80 лв.

8. На основание чл. 21, ал. 1 ЗМДТ и чл. 15 от Наредбата за определяне на местните данъци на територията на Столична община във вр. чл. 22 ЗМДТ размерът на ДНИ в акта е изчислен върху данъчната оценка по приложение № 2 в размер на 1. 875 промила. За процесния период от време са установени задължения за ДНИ, представляващи разликата между дължимия данък и внесения такъв, заедно с лихва за забава.

9. Според приетата без оспорване от страните съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) процесният недвижим имот се намира на границата между две ценови зони на гр. София. Вещото лице е изчислило данъчната оценка на сградата по приложение № 2 във варианти – за нежилищна сграда във втора и трета зона и за хотел-ресторант във втора и трета зона, както и дължимият данък с лихвите за забава.

При така установените факти ДНИ за сградата, находяща се в гр. София на бул. "Шипченски проход" № 50, се дължи от ответника по касация на основание чл. 11, ал. 5 във вр. чл. 10, ал. 1 ЗМДТ. Разпоредбата на чл. 11, ал. 5 ЗМДТ, нова, обн. ДВ, бр. 98/2010 г., в сила от 01.01.2011 г., е приложима през процесния период от време и регламентира, че за имот - държавна или общинска собственост, данъчно задължено е лицето, на което имотът е предоставен за управление.

Съгласно чл. 11, ал. 3 ЗМДТ (ДВ, бр. 117/1997 г.), приложима и през 2000 г., при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят, а чл. 17 ЗМДТ (ДВ, бр. 103/1999 г.) задължава юридическите лица, едноличните търговци и другите лица, които трябва да водят счетоводство, да подават ежегодно в срок до 1 февруари декларация за дължимия през годината данък поотделно за всеки недвижим имот пред териториалната данъчна дирекция.

В качеството му на задължено лице по чл. 11, ал. 3 от закона (ползвател с учредено вещно право на ползване) ответникът по касация е подал на 27.01.2000 г. декларация по чл. 17, с която е декларирал процесния недвижим имот.

В редица съдебни актове Върховният административен съд приема, че новата ал. 5 на чл. 11 ЗМДТ не определя нова категория данъчно задължени лица, различни от тези по ал. 3, и не представлява ново материално правно основание за дължимост на ДНИ. Според изложените в тях мотиви с въвеждането й само се прецизира съществуващата нормативна уредба относно ползвателите като субекти на публичното задължение и се уточнява, че такива са лицата, на които имотът, собственост на държавата или общината, е предоставен за управление, аналогично на задълженото лице при предоставена концесия съгласно допълнението на ал. 3, обн. ДВ, бр. 109/2001 г. (виж в този смисъл Решение № 8385 от 19.06.2014 г. по адм. д. № 2902/2014 г. на VІІ отд., както и Решение № 1077 от 25.01.2018 г. по адм. д. № 1333/2016 г. на VІІ отд.).

Изложеното обосновава от своя страна извода, че Дом на учения при БАН в качеството си на задължено лице за ДНИ по чл. 11, ал. 3 ЗМДТ е бил длъжен да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ в срок до 30.06.2010 г. на основание § 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ, обн. ДВ, бр. 95/2009 г., според който такова задължение имат предприятията за притежаваните нежилищни имоти и за нежилищните имоти, върху които им е учредено ограничено вещно право на ползване. Неподаването на такава декларация е предпоставка за установяване на задължението за ДНИ с АУПДВ, издаден служебно, съгласно чл. 107, ал. 3, изр. трето ДОПК, както правилно е приел служителят на общинската администрация, упражняващ правата и задълженията на орган по приходите. Правилни при така установените данни по делото са изводите на административния съд за валидност на акта.

С Решение № 4869 от 03.04.2012 г. по адм. д. № 7830/2011 г. касационен състав на Върховния административен съд е приел, че едва с новата ал. 5 на чл. 11 от ЗМДТ в сила от 01.01.2011 г. е определено като данъчно задължено лице лицето, на което имот държавна или общинска собственост е предоставен за управление, а правото на управление и стопанисване, което държавата е предоставила на държавните учреждения или предприятия на основание чл. 7 от Закона за собствеността преди изменението в ДВ, бр. 31/90 г., е различно от учредяването на вещно право на ползване по смисъла на чл. 56 от същия закон. Факт е обаче, че във връзка с изменението на чл. 11, ал. 5 ЗМДТ законодателят не е регламентирал изрично задължението на лицата, на които са предоставени държавни недвижими имоти за управление преди влизането й в сила, да подадат декларация, съдържаща информация за отчетната стойност и другите обстоятелства, имащи значение за определяне на данъка, каквато законът изисква. Това потвърждава правилността на приетото в цитираните по-горе решения на Върховния административен съд, че за целите на ЗМДТ законодателят възприема правото на управление на държавен имот като еднозначно с правото на ползване. В случая самият институт "Дом на учения" е декларирал сградата в декларацията си от 2000 г. по чл. 17 ЗМДТ в качеството си на задължено лице по чл. 11, ал. 3 от същия закон, но не е подал такава в срока по § 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ.

Правилен е и изводът на съда за материалната незаконосъобразност на АУПДВ в частта му относно установеното задължение за ДНИ за разликата над 13 145. 15 лв. до 16 497. 80 лв.

Границите на зоните в гр. София за определяне на нормите на данъчните оценки на недвижимите имоти са определени с Решение № 2 от 08.06.1998 г. по Проткокол № 4 на Столичния общински съвет във вр. с чл. 6, ал. 6 (сега ал. 7) от приложение № 2 към ЗМДТ. Съгласно т. 2 от същото решение имотите, разположени на границата между две зони, попадат в по-ниската. Тъй като данъчната оценка на сградата, изчислена от вещото лице, в хипотезата на предназначение на същата за хотел – ресторант, е по-висока от тази в хипотезата на предназначение – нежилищна сграда, и тъй като видно от мотивите на акта неговият издател е приел, че предназначението й е като нежилищна сграда, а не за хотел-ресторант, правилно съдът е възприел данъчната оценка в първата хипотеза /нежилищна сграда/, но за трета зона, а не за втора зона, и е намалил размера на дължимия ДНИ отново съобразно даденото от експерта заключение.

Неправилен обаче според настоящия касационен състав е изводът на АССГ за недължимост на лихвите.

ДНИ е дължим в сроковете, регламентирани в чл. 28 ЗМДТ (ред. ДВ, бр. 105/2014 г., в сила от 01.01.2015 г.). В чл. 4, ал. 2 ЗМДТ е предвидено, че невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. В същия смисъл е и текстът на чл. 175, ал. 1 ДОПК, който предвижда, че за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон, а задълженията за данък върху недвижимите имоти представляват публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК.

Фактът, че разпоредбата на чл. 23 ЗМДТ установява задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка, не е въздигнат от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Безпротиворечиво се приема в постановените от касационната инстанция решения, че уведомлението по чл. 23 ЗМДТ не е индивидуален административен акт за установяване на размера на задълженията, а има само информативен характер - за улеснение на задълженото лице. Връчваните в случая уведомления за по-нисък от дължимия размер на данъка не са пречка за установяването на задълженията с АУЗД в законосъобразния им размер заедно с лихва за забава, ако са спазени преклузивните срокове.

В подкрепа на изложеното по-горе е и разпоредбата на чл. 17, ал. 3 ДОПК, изключваща дължимост на лихвите, но при наличието на определени предпоставки. Първата от тях е наличие на писмено указание на орган по приходите. По аргумент на чл. 4, ал. 4 във вр. с ал. 1 ЗМДТ само служителите на общинската администрация, определени със заповед на кмета на общината, имат правата и задълженията на органи по приходите. Чл. 23 от същия закон не изисква размерът на данъка да се изчислява от служител на общинската администрация, определен за орган по приходите със заповед на кмета на общината, поради което не би могло да се приеме, че съобщението по този законов текст има характер на писмено указание по смисъла на чл. 17, ал. 3 ДОПК.

Конкретният размер на ДНИ се изчислява от служител на общинската администрация съгласно чл. 23 ЗМДТ, но на базата на декларираните ат данъчно задълженото лице данни в подадената декларация. В случая данъчно задълженото лице не е изпълнило задължението си да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ в срока по § 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ, а основен принцип на правото е, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Законовото изискване за подаване на декларация е въведено с оглед на новата основа, на която от 01.01.2011 г. се изчислява ДНИ на предприятията - по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка, определена съгласно приложение № 2 към чл. 21. За да определи данъчната оценка по приложение 2, на органа по приходите са му необходими данни, които данъчно задълженото лице е длъжно да декларира. Поради неподаването на декларация размерът на данъка е изчислен и съобщен върху декларираната през 2000 г. отчетна стойност (виж Решение № 10650 от 15.07.2013 г. по адм. д. № 4204/2013 г.).

По така изложените мотиви решението на АССГ следва да се отмени в частта му, в която е отменен АУПДВ, установяващ задължение за лихва за забава в общ размер 5 539. 12 лв., и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против акта в частта му, в която е установено задължение за лихва, съответно на размера на главницата (13 145. 15 лв.), което според ССЕ е в размер на 4 413. 85 лв. В останалата му оспорена част това решение следва да бъде оставено в сила.

Разноските на страните се дължат с оглед изхода на спора на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК. За първоинстанционното производство Дом на учения при БАН е доказал разноски в размер на 2 191 лв., а за касационното производство не представя доказателства за направени разноски. Касаторът е направил разноски за държавна такса в размер на 176 лв. Размерът на дължимото му юрисконсултско възнаграждение следва дар се определи по реда на чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху материален интерес в размер на 17 559 лв. Жалбата е уважена за 4 478. 12 лв. На ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 445. 22 лв. Юрисконсултското възнаграждение на касатора за една съдебна инстанция е в размер на 1 886. 77 лв., а съответната част от държавната такса – 87. 36 лв.

Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение