Решение № 1371 от 6.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4358/2007 г.

Решение № 1371 от 6.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4358/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на М. К. П. и П. Ц. П. - двамата от гр. Ч. бряг, чрез процесуалния им представител адв. Ф, против въззивното решение № 394 от 11 юни 2007 г., постановено по гр.д. № 824 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2006 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 165 от 27 юни 2006 г., постановено по гр.д. № 403 по описа на районния съд в гр. Ч. бряг за 2004 г. Сочи се касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторите изтъкват, че процесните сгради по делбата не са се паднали на ответника, а на наследодателя на касаторите; завещателката на ответника не е участвала в делбата, защото не е била съсобственик на имота; подобренията, извършени от ответника, били сторени със знанието и съгласието на наследодателя на касаторите; няма данни завещателката Е. П. да се е снабдявала с документ за собственост върху жилищната сграда след 1972 г., когато е извършена делбата, поради което към момента на смъртта си тя не е била собственица на завещания имот; съдът е тълкувал неправилно свидетелските показания; касаторът и към момента владее имота и живее там, а ползването на сградите от ответника е поради добрата воля на касаторите. Ответникът не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). В съдебно заседание процесуалният му представител адв. Г сочи доводи за неоснователност на жалбата. Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че жилищната сграда е построена от завещателката на ответника, която я владяла до смъртта си през 1996 г. и я придобила по давност, а след смъртта й сградата била владяна от ответника; гаражът бил построен от ответника и е владян от него достатъчно дълго, за да бъде придобит по давност; сайвантът има обслужващ характер и е станал част от жилищната сграда; стопанската сграда има несамостоятелен характер и не може да бъде придобита на оригинерно придобивно основание и е съсобствена между страните при квоти 1/4 идеална част за касаторите, а останалата част - за ответника, като съдът е осъдил ответника да предаде на касаторите владението върху тази сграда и е отменил нотариалният акт на ответника до тази част. Съдът е сезиран с осъдителен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността и с искане за отмяна на нотариален акт по реда на чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.). В исковата си молба касаторите сочат, че наследодателят им, който бил брат на ответника, им оставил в наследство процесните едноетажна жилищна града, гараж, сайвант и стопанска сграда, които той придобил по съдебна делба и владял до смъртта си, а след нея владението било осъществявано от касаторите, но ответникът се снабдил с нотариален акт за имотите. Атакуваното решение е правилно. По делото е установено, че с нотариален акт от 1957 г. Екатерина Х. - леля на ответника и наследодателя на касаторите, продала на наследодателя на касаторите собствената си 1/2 идеална част от дворното място. По силата на спогодба по съдебна делба от 1972 г. между наследодателя на касаторите и трети за спора лица, наследодателят на касаторите получил северозападната половина от двуетажна къща, едноетажна жилищна сграда, гараж, сайвант и стопанска сграда. През 1973 г. наследодателят на касаторите продал на ответника при условията на ЗСГ втория етаж на северозападната част на двуетажната жилищна сграда и 1/4 идеална част от дворното място, а първия етаж и останалата 1/4 идеална част на сина си - касаторът П. Екатерина Х. завещала на ответника всичкото си недвижимо и движимо имущество. Не се спори, че Х. починала през 1996 г. Вярно е твърдението на касаторите, че процесните сгради по делбата не са се паднали на ответника, а на наследодателя на касаторите. Тази съдебна делба обаче не може да му се противопостави от една страна защото той не е участвал в нея, тъй като към посочения момент не е имал съсобственост в делбения имот, а от друга - защото на претенциите за собственост на касаторите той противопоставя придобиване на спорните постройки по давност. В тази връзка са събрани свидетелски показания. Свидетелите сочат, че къщата била строена от Е. през 1953-1954 г., а гаражът и останалите спорни постройки били построени от ответника в периода 1962-1974 г. Гаражът винаги бил ползван от ответника, а къщата се ползвала до смъртта й от Е. Преустройството на сайванта в стая е било сторено от ответника. По делото не са представени доказателства за твърдението на касаторите, че наследодателят на касаторите, както и самите те, са владели процесните сгради. Действително не е установено завещателката Е. Х. да се е снабдявала с документ за собственост върху жилищната сграда след 1972 г., когато е извършена делбата. Тя обаче е владяла къщата от построяването й през 1953-1954 г. чак до смъртта си, а ответникът е неин универсален правоприемник. Ето защо при снабдяването си с нотариален акт за собственост през 2004 г. ответникът е бил придобил процесната къща по давност и завещание. Не може да се сподели твърдението на касаторите, че подобренията, извършени от ответника, били сторени със знанието и съгласието на наследодателя на касаторите, както и че ползването на сградите от ответника е поради добрата воля на касаторите. Не са събрани каквито и да е доказателства, че наследодателят на касаторите се е противопоставял на построяването на гаража и сайванта, както и на преустройването на сайванта в стая. Безспорно е само наличието на установено достатъчно продължително владение върху процесните сгради с намерение за своене, поради което те са станали собствени на ответника. Ето защо, дори касаторът да живее в своята част на къщата, това не променя извода за правото на собственост върху процесните сгради. Най-после, декларирането и заплащане на данъци са тях от страна на касаторите не може да преодолее силата на осъщественото давностно владение. В заключение, след като съдът е издирил и приложил точната законова норма и не е допуснал нарушения на съдопроизводството, изразяващи се в лишаване на страна от правото й да участва в процеса и да представя доказателства в защита на тезите си, решението следва да бъде оставено в сила. Ответната страна не претендира разноски по реда на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), макар да представя договор за правна помощ и съдействие, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение