Решение № 959 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9398/2020 г.

Решение № 959 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9398/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Столична здравноосигурителна каса (СЗОК), действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт К. Йорданова, срещу решение № 3703/09.07.2020 г., постановено по административно дело № 13480/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отменена заповед за налагане на санкции /прекратяване на договор/ № РД-15-1233/05.11.2019 г. на директора на СЗОК, и Столичната здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на ЕТ "Д-р В. Пачова – Индивидуална практика за първична медицинска помощ" сумата от 50 лв., представляваща разноски по делото. По съображения, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението на съда да бъде отменено като неправилно, а отменената с него заповед за налагане на санкции да се потвърди като законосъобразна. Ответникът по касация ЕТ "Д-р В. Пачова – Индивидуална практика за първична медицинска помощ" с ЕИК 130254151, действащ чрез процесуалния представител адвокат М. Петрова, в писмен отговор и в допълнителна молба изразява становище за валидност, допустимост и правилност на първоинстанционния съдебен акт и неоснователност на касационната жалба срещу него, поради което моли тя да бъде оставена без уважение, а решението на съда да се остави в сила. Претендира и присъждане на направените в настоящото производство разноски за адвокатски хонорар в размер на 800 лева. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд – София-град, съгласно чл. 220 АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред първоинстанционния съд е заповед за налагане на санкции /прекратяване на договор/ № РД-15-1233/05.11.2019 г., издадена от директора на СЗОК, с която на ЕТ "Д-р В. Пачова – ИППМП" с месторазположение на лечебното заведение гр. София, р-н "Надежда", бул. "Ген. Никола Жеков" № 3, изпълнител по индивидуален договор № 22-1547/2018 г. за оказване на ПИМП (първична извънболнична медицинска помощ), е наложена санкция "прекратяване на договора" във връзка отчетена дейност, която реално не е извършена. По делото е установена верността на констатацията на административния орган, обусловила издаването на процесната заповед, че изпълнителят на медицинска помощ е отчел в СЗОК (и му е била заплатена) неизвършена реално амбулаторна дейност по диспансерно наблюдение на здравноосигуреното лице А. Евтимов от д-р В. Пачова. За да уважи сезиралата го жалба, съдът е приел, че ако и оспорената заповед да е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, и посоченото в нея нарушение да е доказано, то тя е издадена в нарушение на материалния закон, като е налице несъответствие между изложените от органа фактически (отчасти) и правни основания от една страна, и диспозитива от друга. В мотивите на проверяваното решение е посочено, че при установените факти договорът на лечебното заведение с НЗОК не е следвало да бъде прекратен изцяло, а само частично, по отношение на лекаря, който не е извършил отчетената въпреки това дейност. По тези съображения първоинстанционният съд е формулирал краен правен извод за незаконосъобразност на процесната заповед (по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК - противоречие с материалноправни разпоредби), поради което я е отменил и съобразно изхода на спора и доколкото е доказано извършването им, е присъдил и деловодни разноски. Решението на Административен съд – София-град е правилно, а наведените доводи за допуснати от съда нарушения са неоснователни. Съдебният акт, постановен в производство по чл. 145-178 АПК във връзка с чл. 59, ал. 13 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), не е засегнат от пороци. При разглеждане на делото първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса разпоредби от ЗЗО и Националния рамков договор за медицинските дейности за 2018 г. (НРДМД-2018), като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Настоящата инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд, с които са обосновани изводите му, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към тях. Във връзка с касаторовите възражения следва да се посочи, че правилен и основан на обективна преценка на доказателствата по делото е изводът на съда за материална незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт. При безспорната доказаност на извършването от изпълнителя на медицинска помощ на вмененото му от административния орган нарушение, спорът пред първоинстанционния съд е бил правен и се свел до тълкуването и правилното прилагане на разпоредбите на чл. 407 НРДМД-2018 и на чл. 59, ал. 11 във връзка с чл. 59, ал. 13 ЗЗО. В настоящия случай приложение намират разпоредбите на чл. 59, ал. 11, т. 1, б. "а" ЗЗО и чл. 407, ал. 1, б. "а" НРДМД-2018, които предвиждат, че при отчетена дейност, която не е извършена, директорът на РЗОК прекратява договора по определен пакет – частично, по отношение на лекаря, който не е извършил тази дейност. Т. е. правилото е императивно - договорът се прекратява частично по само отношение на лекаря, който не е извършил съответната дейност, а не по отношение на лечебното заведение, към което лекаря работи и извършва дейността си. За изхода на спора е без значение, че д-р В. Пачова, която оказва първична извънболнична медицинска помощ в лечебното заведение, едновременно го управлява и представлява, и че именно тя е извършила нарушението, защото при доказано първо нарушение договорът е материално незаконосъобразно да се прекрати изцяло, а е трябвало да се наложи частична санкция, а едва при повторност на нарушението да се прибегне до цялостното му прекратяване, още повече, че приложимата в случая разпоредба като санкционна не може да се тълкува разширително. Цялостно прекратяване на договора може да има само и единствено в случаите на повторност, каквато в казуса не е налична и доказана. Правилно в тази връзка съдът е приел, че макар и в мотивите на процесния административен акт директорът на СЗОК да се е позовал на разпоредбите на чл. 59, ал. 11, т. 1, б. "а" от ЗЗО и чл. 407, ал. 1, б. "а" от НРДМД-2018, сочещи на частично прекратяване на договор само по отношение на лекаря, който е отчел извършена дейност в разрез със закона, с диспозитива на заповедта за налагане на санкции е прекратил изцяло договора с лечебното заведение за ПИМП, въпреки липсата на повторност на нарушението. В случая не е налична визираната в чл. 59, ал. 11, т. 2 ЗЗО и чл. 407, ал. 2 НРДМД-2018 хипотеза на повторно нарушение (по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗЗО), в която само е възможно цялостно прекратяване на договора с изпълнителя на медицинска помощ. Правилно в тази връзка на база събраните доказателства в оспореното решение е прието, че в случаите, при които изпълнител на дентална помощ има сключен договор за един пакет, този договор може да бъде прекратен изцяло само в хипотезата на чл. 59, ал. 13 вр. ал. 11, т. 2 ЗЗО, съответно чл. 407, ал. 2 НРДМД-2018 г., тоест при повторно нарушение. Обоснован е изводът на решаващия съдебен състав, че правните основания за налагане на санкцията, посочени в заповедта, предвиждат санкциониране с частично прекратяване на договора, такъв е и смисълът, заложен в цитираните в административният акт норми, а волеизявлението на органа в текста на заповедта е за цялостно прекратяване на договора, с оглед на което същата е незаконосъобразна. Предвид горното аргументите на касатора за неправилност на решението и законосъобразност на процесната заповед не могат да бъде споделени. Тежестта на доказване в процеса е разпределена от първоинстанционния съд съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички относими към предмета на спора доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. Поради това, като е отменил заповедта, Административен съд – София-град вярно е преценил фактите по спора и точно е приложил материалния закон (противно на твърдяното в касационната жалба) при стриктно спазване на съдопроизводствените правила, поради което постановеното от него решение следва да бъде оставено в сила. Въпреки позитивния за ответника по касация изход на спора, претендираните от него разноски за адвокатски хонорар в размер на 800 лв. не следва да му бъдат присъждани, доколкото реалното им извършване не е доказано. Представеното от пълномощника му за тази цел незаверено и нечетливо копие на договор за правна защита и съдействие, номерирано като лист 20 от настоящото дело, не обуславя присъждане на твърдяните разноски. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,