Решение № 5118 от 5.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14003/2018 г.

Решение № 5118 от 5.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14003/2018 г., VIII о., докладчик съдията Емилия Иванова Производството е по реда на чл. 129, ал. 7 от ДОПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Велико Търново, срещу решение № 424/12.10.2018 г., постановено по адм. д. № 312 по описа на Административен съд гр. Велико Търново за 2018 г., с което е отменен акт за прихващане и възстановяване №П-4000418000295-004-001 от 17.01.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-Велико Търново, потвърден в обжалваната му част с решение № 82/10.04.2018 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"-Велико Търново и е върнал преписката на органа по приходите за издаване на нов акт, в частта му относно претендираната лихва от 16 438. 44 лв. Касаторът твърди, че при постановяване на решението са допуснати съществени процесуални нарушения по преценка на фактите, обстоятелствата и наличните доказателства, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При постановяване на решението съдът не е съобразил императивната разпоредба на чл. 169, ал. 1 от ДОПК. Ревизираното лице не е подало изрично заявление, че с внесената на 20.03.2015 г. се погасява задължението по конкретен ревизионен акт. Неправилна е преценката на съда, че дори без заявление е относимо към плащане по ревизионен акт. Иска се отмяна на решението изцяло включително и в частта за разноските. Претендира присъждане на разноски в размер на 1000 лв. пред настоящата инстанция. Ответникът - Обслужваща производствено-потребителна кооперация /ОППК/ "Бъдеще – Долна Оряховица" гр. Долна Оряховица, чрез адв. Иванов, в съдебно заседание и в подробен отговор по касационната жалба поддържа твърдение за недопустимост на оспорването на основание § 79, т. 3 от ПЗР на ЗИД на АПК, с която се изменя разпоредбата на чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Алтернативно се поддържа, че касационната жалба е неоснователна, а постановеното решение правилно и законосъобразно. Моли да бъде оставено в сила като правилно, а подадената срещу него жалба да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски в размер на 1800 лв. Върховна административна прокуратура, намира касационната жалба за основателна. В нарушение чл. 236, ал. 2 от ГПК, не са обсъдени всички доказателства и доводи на касатора. С внесената сума на 20.03.2015 г. са погасени задълженията на кооперацията за периода 2015 -2017 г. и същата не е отнесена към задълженията по отменения ревизионен акт. Постановеното решение се явява неправилно на всички основания по чл. 209, т. 3 от АПК и следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда предвид забраната за фактически установявания съгласно чл. 220 от АПК. Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, като съобрази доводите и възраженията на страните, наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу акт, който подлежи на обжалване. Неоснователно от ответника по касация, се поддържа твърдение за недопустимост на оспорването във връзка с изменението на чл. 160, ал. 6 от ДОПК, съгласно § 79, т. 3 от ПЗР на ЗИД на АПК. Съгласно § 150 от ПРЗ на ЗИД на АПК - Образуваните до обнародването на този закон в "Държавен вестник" административни дела по чл. 41, ал. 3, чл. 156, ал. 1, чл. 160, ал. 6, чл. 187, ал. 1, чл. 197, ал. 2 и чл. 268, ал. 1 от ДОПК, в административните съдилища се довършват от същите съдилища по досегашния ред. Изменението е в сила 18.09.2018 г. Жалбата срещу първоинстанционното решение е подадена на 26.10.2018 г., т. е. след обнародването му. Разпоредбата има действие при подаване на касационната жалба, въпреки това, конкретният спор не попада в хипотезата на чл. 160, ал. 6 от ДОПК за ограничаване на касационния контрол върху постановеното съдебно решение. От редакцията на нормата е видно, че се определят имуществени прагове за изключване на касационно оспорване когато с административния акт са установени публични вземания в размер на главницата от 700 лв. за физическите лица и 4000 лв. за юридическите лица. С процесния акт е отказано възстановяване на лихви в размер на 16 438. 44 лв. и не попада в законовите ограничения, поради което се дължи разглеждане на спора по същество. Касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд – Велико Търново, е бил Акт за прихващане и възстановяване/АПВ/№П-4000418000295-004-001/17.01.2018 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП-Велико Търново, потвърден в обжалваната му част с решение № 82/10.04.2018 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" – Велико Търново, с който е отказано възстановяване на лихва от 16 438. 44 лв. на ОППК "Бъдеще-Долна Оряховица". Съдът е приел, че АПВ е издаден от материално компетентен орган, като е налице и процесуална компетентност за издаването му. По фактите е установено, че съгласно банково бордеро от 20.03.2015 г. от ОППК "Бъдеще-Долна Оряховица" е преведена сума от 58 783. 40 лв., като по този начин е погасено задължение за корпоративен данък за 2008 г. установено със РА №Р-04000414002081-091-001 от 13.03.2015 г. издаден от органите по приходите при ТД на НАП-Велико Търново. Основанието за плащане е посочено изрично в платежното нареждане, като същото съдържа и пояснение за вида данък, за коя година е дължим, както и номера на РА, с който е установено задължението. При осъществена проверка на РА от Директора на Дирекция "ОДОП" - Велико Търново същият е бил отменен. Сумата която е преведена от ревизираното лице не е възстановена, въпреки, че се явява недължимо платена съгласно. От нея през следващите години органите по приходите са погасявали "текущи данъчноосигурителни задължения" на кооперацията. Установените по делото факти не са спорни между страните. Въз основа на тях решаващия състав е направил следните правни изводи. От разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ДОПК следва, че независимо от обжалването на ревизионния акт задълженията по него стават изискуеми в момента на издаването му. Същите подлежат на доброволно изпълнение в 14 дневен срок от връчването му. След като ревизионния акт е бил отменен в последствие вземането по него не подлежи на изпълнение било то доброволно или принудително. Сумите които са били погасявани от внесените 58 783. 40 лв. не са били изискуеми към момента на внасянето на задължението по РА. Погасяването е извършено с текущи вземания, които не са били изискуеми към момента на внасяне на сумата. Според мотивите на съда платената доброволно сума за корпоративен данък за 2008 г. по РА, който в последствие е бил отменен се явява недължимо платена и подлежаща на възстановяване или прихващане. Тъй като сумата е задържана, то за времето от 20.03.2015 г. до датата на постъпилото искане за прихващане и възстановяване, органите по приходите дължат лихва за забава. Въз основа на това решаващият състав е направил извод за незаконосъобразност на акта за прихващане и възстановяване, поради противоречие с материалния закон. Присъдени са и разноски, като съдът е редуцирал същите по реда на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението е правилно. Споделят се изводите на АС-Велико Търново относно допуснато нарушение на материалния закон при издаването на АПВ № П-4000418000295-004-001/17.01.2018 г., с който е отказано възстановяване на лихви в размер на 16 438. 44 лв. Извършеното плащане е недължимо платено, тъй като РА №Р-04000414002081-091-001 от 13.03.2015 г. е отменен по административен ред. Определеното задължение с него е за корпоративен данък за 2008 г. и е в размер на 58 783. 40 лв. Преценката на съда, че се касае за сума, която е платена въз основа на отменен акт и следователно е подлежала на възстановяване се споделя от настоящата инстанция. Страните по делото не спорят относно установените в първоинстанционното съдебно производство факти и обстоятелства, а спорът е съсредоточен само относно правото. Неоснователно се поддържа от касатора, че фактическата обстановка по делото не е преценена правилно от решаващият състав и това е довело до погрешни изводи по същество на спора. Първоинстанционният съд е извел фактите по делото съобразно съвкупния анализ на събраните в хода на ревизията доказателства, като изводите на съда по спорния въпрос са формирани след подробно обсъждане на възраженията на жалбоподателя и след правилна преценка на доказателствения материал като е спазен материалния закон. Правилно съдът е преценил, че макар да не е спазено изискването на чл. 169, ал. 7 от ДОПК за подаване на заявление от лицето относно това кое свое задължение погасява, това ясно е посочено в платежното нареждане от 20.03.2015 г. Вписано е както обстоятелството, че се касае за допълнително определен корпоративен данък за 2008 г., така и номера на ревизионния акт от който е възникнало задължението. Така заявената воля на данъчно задълженото лице не може да бъде пренебрегвана и да се твърди от органите по приходите, че няма изрично волеизявление направено чрез формално подаване на заявление. Не се споделя и твърдението в касационната жалба, че съдът е пренебрегнал императивната разпоредба на чл. 169, ал. 1 от ДОПК относно реда за погасяване на задълженията. Систематичното място на разпоредбата в ДОПК, е след тези които установяват кои задължения подлежат на изпълнение - тези за които има влязъл в сила акт за установяване. Освен това, чл. 169, ал. 4 от ДОПК, предвижда, че прихващане може да се извърши само със задължения от съответния вид, срокът за внасяне на които изтича най равно към датата на плащането. В конкретния случай не само ревизионния акт по който е възникнало задължението е отменен, но и в последствие прихващанията които са извършвани с текущи данъчно осигурителни задължения са за възникнали след 20.03.2015 г. задължения, както правилно е отбелязано от АС-Велико Търново. С оглед изложеното, решението на АС-Велико Търново като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 161, ал. 1 ДОПК, предвид направеното искане от процесуалния представител на ответника и представените доказателства за реално извършени разходи, следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 1800 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, Осмо отделение