Решение № 12694 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2117/2010 г.

Решение № 12694 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2117/2010 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Ягодинка Цветанова Божилова, Невена Борисова Димитрова, Цветан Борисов Димитров, Лиляна Тодорова Борисова, Гергина Александрова Георгиева, Златка Горанова Илиева и Цветанка Величкова Георгиева, всички от гр. София и чрез адв. Гърбатов, против решение № 94 от 4.12.2009, постановено по адм. дело № 2258/2009 г. по описа на Административен съд - София-град.

С жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че претенцията за обезщетение, заради отчужденият им недвижим имот, е заявена още през 1992 г. пред Поземлената комисия, поради което изводът за недопустимост, поради просрочие, е неправилен. Излагат се доводи и за приложение на нормата на чл. 2, ал. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), съгласно която възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.

Ответната страна - областният управител на област София, чрез юрк. Бояджийски оспорва жалбата като неоснователна.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, III отделение, намира касационната жалба за допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е по жалбата на Ягодинка Цветанова Божилова, Невена Борисова Димитрова, Цветан Борисов Димитров, Лиляна Тодорова Борисова, Гергина Александрова Георгиева и Златка Горанова Илиева срещу изричен отказ на областният управител на област София, обективиран в писмо с изх. № 94 ЦЦ/35 08 от 25.02.2009 г. и на Цветанка Величкова Георгиева срещу отказа на областния управител, обективиран в писмо с изх. № 94 ЦЦ/35 08 от 28.04.2009 г. Видно от оспорваните пред АС - София-град актове на областния управител последният е установил, че искането за обезщетение по ЗОСОИ е от 16.07.2008 г. и е приел, че е подадено извън преклузивния срок по чл. 6, ал. 1 от с. з.

С обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни жалбите с мотив, че административните откази са издадена от компетентен административен съд при спазване на закона и при доказано пропускане на преклузивния срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ.

Решението е правилно. Постановено е при правилно тълкуване и прилагане на приложимата към случая нормативна уредба - ЗОСОИ и ЗВСОНИ. Решението е и обосновано. Установената от съда фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи съответстват на доказателствата по делото.

От данните по делото се установява, че процесният имот, находящ се в местността "Изток-Къро", с пл. № 4636 от кв. 2, е бил собственост на общия наследодател на жалбоподателите Илия Гьорев Митов и същият е бил отчужден съгласно план, утвърден със заповед № 427/20.03.1952 г., с протокол на оценителна комисия по чл. 67 от ЗПИНМ от 14.04.1955 г. по реда на Закона за плановото изграждане на населените места (отм.).

Установява се също, че със заявление № 115/4.08.1992 г. наследниците на Илия Митов са поискали възстановяване на собствеността върху посочения имот в реални граници, на основание чл. 10, 11 и 12 от ЗСПЗЗ и чл. 13 от ППЗСПЗЗ. Заявлението е било препратено на кмета на Столична община, който със заповед № РД-54-28/16.07.2003 г. е приел, че искането за отмяна на отчуждаването е неоснователно, тъй като не са налице условията на чл. 2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони. Посочено е, че мероприятието, за което е отчужден имота е реализирано. Същият попада в район на действащо поделение на МО.

Заповедта на кмета на СО е била обжалваната от останалите наследници на Илия Митов пред Софийски градски съд, който с решение от 28.11.2006 г. е отхвърлил жалбата им като неоснователна. Решението е влязло в законна сила на 10.12.2006 г.

С оспорваните пред Административен съд - София-град писма на областният управител, последният е уведомил жалбоподателите, че подадените от тях искания за обезщетение по ЗОСОИ са просрочени. Депозирани са след изтичането на срока по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ, който е преклузивен.

При така установената фактическа обстановка настоящата съдебна инстанция, намира че изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на отказите на областния управител за признаване право на обезщетение по отношение на жалбоподателите, касатори е настоящото производство, е правилен.

Както пред Административния съд - София-град, така и пред настоящата касационна инстанция жалбоподателите чрез пълномощника си заявяват, че за отказа на кмета на СО за отмяна на отчуждаването са уведомени едва през месец юни 2008 г, че заявлението от 1992 г. следва да се счита като такова по ЗОСОИ, поради което срока по чл. 6, ал. 1 от с. з. не е препуснат, както и че приложение в случая намира разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ.

Тези твърдения са резултат от смесване на хипотези от три различни реституционни закона - ЗВСОНИ, ЗОСОИ и ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, които са отделни нормативни актове, уреждащи самостоятелни и независими едно от друго производства, с различни материално-правни предпоставки и с различна административна процедура, предвиждащи различни срокове за произнасяне от различни съобразно предоставената им компетентност административни органи.

Законът за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ) е обнародван в Държавен вестник, бр. 15 от 21.02.1992 г. Съгласно неговите разпоредби, собствеността върху имотите, отчуждени по ЗОЕГПНС, Закона за държавния монопол на тютюна, Закона за държавния монопол на петролните продукти, Закона за монопола на спирта и подсладените спиртни напитки и търговия с плодови ракии и вино, Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия и по други конкретно посочени закони, се възстановява по силата на закона (ex lege) и за това не е регламентирано провеждането на специална административна процедура.

Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ), обнародван в Държавен вестник, бр. 107 от 18 ноември 1997 г., е приет в изпълнение на чл. 3, ал. 3 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). С него се разширява обхватът на реституцията, урежда се реда и начина за обезщетяване на собствениците или техните правоприемници, чиито имоти са одържавени по законите, посочени в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗВСОНИ и които имоти не могат да бъдат възстановени реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общините; придобити са добросъвестно от трети лица или върху тях са извършени, при спазване на действащото законодателство строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане; или са разрушени, преустроени, употребени, станали негодни или престанали да съществуват по всякакъв друг начин, и се предвиждат технически и процесуални правила за осъществяване на претенциите за обезщетяване. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ министрите и областните управители са оправомощени да разглеждат искания за обезщетяване, направени в срок до 22 ноември 1998 г. с посочване на избрания начин за обезщетяване.

С § 1, т. 1, б. "в" от Преходните и заключителни разпоредби на ЗОСОИ С (ДВ, бр. 107/1997 г.) в чл. 2 от ЗВСОНИ е създадена нова ал. 2, изм. в ДВ, бр. 45/1998 г. съгласно която, "Възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.".

Законът за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройството на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността (ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС), също както и ЗВСОНИ е обнародван в ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г., в сила от 25 февруари с. г. Съгласно чл. 4 от него, "Искането за отмяна на отчуждаването се прави в 6-месечен срок от влизането на закона в сила до кмета на общината, който е длъжен да се произнесе с решение в 30-дневен срок.". С § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗОСОИ, шестмесечният преклузивен срок по чл. 4 се възстановява и започва да тече от деня на влизането на закона в сила - 22 ноември 1997 г. Кметът на общината е компетентният административен орган да се произнесе по искането за отмяна на отчуждаването, извършено по някой от териториално-устройствените и благоустройствени нормативни актове, изчерпателно изброени в чл. 1, ал. 1 от цитирания реституционен закон, направено в срок до 22 май 1998 г. след като квалифицира случая по някоя от хипотезите на закона и прецени налице ли са предпоставките за възстановяване собствеността на правоимащите.

1. По отношение на възражението на жалбоподателите, че едногодишния преклузивен срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ е спазен.: Настоящата съдебна инстанция намира за неоснователен доводът, че заявлението депозирано пред Поземлената комисия на 04.08.1992 г. с № 115, следва да се разглежда като такова и по ЗОСОИ, предвид приложението на ЗАП (отм.) и конкретно чл. 8, съгласно който в случаите на неправилно адресиране на искането, органът който е започнал производството следва да го препрати на компетентния орган, като уведомява този по чиято инициатива е започнало производството. Както вече бе изложено по-горе реституционните производства по ЗВСОНИ и по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони и обезщетителното производство по ЗОСОИ протичат пред различни органи (съответно кмета на общината и областния управител) и в различни срокове, при различни предпоставки за инициирането им. Това са различни административни производства и смесването им е недопустимо.

На следващо място, обезщетителното производство по ЗОСОИ е предвидено в изпълнение на чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ, съгласно който тогава когато не са налице условията за възстановяване на собствеността върху имотите по чл. 1 и чл. 2 от същия закон, собствениците или техните наследници се обезщетяват по реда на ЗОСОИ. Т. е. за да бъде уважена претенция за обезщетяване по ЗОСОИ трябва едновременно да бъдат налице следните предпоставки - да се касае за имущество, одържавено по някой от нормативните актове, посочени в чл. 1 и чл. 2 от ЗВСОНИ, което към момента на одържавяването му да е било собственост на заявителите, респективно на техните наследодатели, както и да е подадено заявление в срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ. В настоящия случай не са налице и двете предпоставки. ЗПИНМ е закон, който не попада в приложното поле на ЗВСОНИ, тъй като не е посочен изрично от законодателя в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗВСОНИ. А срокът по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ по вече изложените съображения е пропуснат, тъй като от данните по делото се установява, че жалбоподателите са заявили правата си на 16.07.2008 г.

1. Не е налице и хипотезата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, както неправилно твърдят касаторите. Съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, (Нова - ДВ, бр. 107 от 1997 г., изм., бр. 45 от 1998 г.) възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Разликата между двете хипотези по чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ е следната: под "отнемане без законово основание" следва да се разбира принудително завземане на имота без основание предвидено в закон, а под "отчуждаване не по установения законов ред" законодателят разбира установена от закона, но неспазена или незавършена процедура по отчуждаване (ТР № 6/2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС). Във всички случаи обаче отнемането или отчуждаването трябва да е било за нуждите на държавата, общините или народните съвети, тъй като терминът "отчуждаване", употребен от законодателя в ЗВСВОНИ има смисъл на "национализация", "одържавяване". В случая установените по делото обстоятелства изключват хипотезата и на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ. Принудителното отнемане е станало въз основа на предвидена от закона процедура по ЗПИНМ, като процедурата е спазена, а това дали са получили жалбоподателите обезщетение е въпрос, който може да бъде повдигнат по общия ред. Друг е въпросът дали вземането не е погасено по давност - 5 годишна, предвид нормата на чл. 48 от ППЗПИНМ (отм.). Последното обаче не поставя случая в различна хипотеза от тази, че се касае до отчуждаване по закон, който не е в приложното поле на ЗОСОИ, респ. не се касае до одържавяване без законово основание по чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ.

Предвид изложеното и на основание чл. 215, т. 1 и чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - III отделение,