Решение № 12561 от 21.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2355/2016 г.

Решение № 12561 от 21.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2355/2016 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Началника на Отдел "Местни приходи" при община Т. срещу решение № 108/15.12.2015 г. по адм. д. № 274/2014 г. по описа на Административен съд Л.. Въвежда касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Според касатора, съдът формално е разпределил тежестта на доказване в процеса, без да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства. Спорните въпроси е определил едва в решението си, като вместо да реши въпроса по същество, е върнал преписката на органа за произнасяне по правото. Сочи, че данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ се заплаща от собственика на имота, като по делото били събрани достатъчно доказателства, от които да се установи от кога строежът е въведен в експлоатация, и съответно от кой момент се дължат посочените задължения. Ответникът по касационната жалба, В. М. К., взема становище за неоснователност. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неправилност на съдебното решение. Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, съставът на Върховен административен съд приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. По възражението за допуснати съществени процесуални нарушения: Касационната инстанция споделя същото: Въз основа на анализ на приетите доказателства, съдът е направил извод, че по делото категорично се установява, че имотът, описан в АУЗД се намира на територията на гр. Т. и е собствен на жалбоподателката, както и че последната следва да носи задължението за ДНИ и ТБО. Спорът между страните бил откога носи това задължение. От правна страна, съдът е приел, че издаденият АУЗД е от компетентен орган и във валидна форма, но при допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото органът не бил изпълнил задълженията си да установи факти и обстоятелства от значение за спора, като не били решени "фундаментални въпроси": - кога възниква обектът на облагане, същият не бил индивидуализиран еднозначно и актуално, не било изяснено включено ли е право на собственост върху земята, вярно ли е отразена данъчната оценка, от кой период оспорващата има качеството на данъчно задължено лице, за кой период задълженията са погасени по давност, за кой период важи забраната по чл. 109, ал. 1 ДОПК. Решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения: Съдът споделя възраженията на ответника по касационната жалба и представителя на ВАП в насока, че ако съдът приема, че делото не е попълнено с доказателства, същият съд е следвало да даде конкретни указания на страните във връзка с попълването му за установяване на релевантни по спора факти. Без да даде такива указания, в крайния си съдебен акт съдът приема, че определени факти не са изяснени, като едва в крайния си съдебен акт поставя релевантни /според съда/ обстоятелства, които според този съд не са установени и изяснени. Според касационната инстанция, поставени от съда въпроси са от правно естество, поради което задължение на съда в проверката за законосъобразност на обжалвания акт, е да даде отговор на същите. По отношение на поставения въпрос относно индивидуализацията на имота в АУЗД: Имотът в АУЗД е индивидуализиран в този акт по начин, по който е индивидуализиран от собственика в данъчната му декларация. Ако жалбоподателката претендира разминаване между действителността и данните по попълнената от нея декларация, в нейна тежест е да установи действителното фактическо положение, като се отчете и задължението й да декларира обстоятелствата вярно. Задължение на съда е да укаже на жалбоподателката тежестта на доказване на това обстоятелство. По отношение на поставения въпрос относно включването на право на собственост върху земята в облагаемата основа, важи казаното по т. 1. Освен това, в декларацията на собственика по 14 ЗМДТ, същият отразява правата си. От друга страна, по делото са представени доказателства относно формирането на данъчната основа - л. 79 - 81 по делото, както и справка относно начина на изчисляване на ДНИ и ТБИ - л. 85 и следв. Изслушана е и експертиза - приета като доказателство по делото, от заключението на която се установява, че при определяне на данъчната основа органът е заложил и 0.00186 идеални част право на строеж върху парцела, както и че изчислените от органа ДНИ и ТБО са в размер с отклонение 1.95 лв. от изчислените от експертизата, което е незначително. По отношение на поставения въпрос от съда, от кой период оспорващата има качеството на данъчно задължено лице, същият е правен, като задължение на съда е при спор между страните по правен въпрос, да даде указания по прилагане на правната норма, като реши спора по същество. При съществено процесуално нарушение съдът е отменил обжалвания АУЗД, като е върнал преписката на органа да отговори на въпроса от кой момент собственика е данъчно задължено лице. Становището на органа в тази насока е ясно - от 2003 г., предвид въвеждането на обекта в експлоатация през тази година. Задължение на съда, като отговори на този правен въпрос, е да установи, към 2008 г. жалбоподателката била ли е данъчно задължено лице. Горното касае и поставените въпрос от съда относно приложението на института на погасителната давност и срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК. По приложението на правото: Няма спор по въпроса, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания /чл. 10, ал. 1 ЗМДТ/ и че данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти /чл. 11/. Съгласно чл. 13 ЗМДТ данъкът се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не, а съгласно чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им. Тълкуването на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, определящ началния момент на дължимост на данъка, налага извод, че за да се дължи такъв за сградата или за част от нея е необходимо същата да е завършена или да е започнало използването й като двете условия са предвидени алтернативно, тоест достатъчно е да е налице едно от тях. По смисъла на закона сградата се счита за завършена с издаването на разрешение за ползване /чл. 177, ал. 2 ЗУТ/, респективно на удостоверение за въвеждане в експлоатация /чл. 177, ал. 3 ЗУТ/. По аргумент от чл. 13, втората хипотеза ще бъде налице когато фактическото използване е започнало въпреки че не е имало разрешение за ползване, респективно удостоверение за въвеждане в експлоатация, а не когато при наличието на издадено такова разрешение собственикът на сградата или на част от нея реално не е започнал да ползва същата. Ето защо, предвид правното значение на издадената на жалбоподателката заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.) и установеното по делото, че сградата, в която се намира процесният обект, е въведена в експлоатация през 2003 г., това че тя е започнала ефективното му ползване значително по-късно е без правно значение. По изложените в касационната жалба аргументи е основателно и възражението относно извода на съда по въпроса за дължимостта на ТБО. За пълнота, касационната инстанция излага, че споделя изводите на съда, че непосочването в акта на размера на всеки от компонентите на такса битови отпадъци поотделно не съставлява нарушение нито на процесуалния, нито на материалния закон. Изискването в този смисъл, залегнало в чл. 62 от ЗМДТ, се отнася към органа по чл. 66 от с. з. /общинския съвет/, а не към съдържанието на АУЗД. Ето защо и предвид заключението на СИЕ, съгласно което размерът на данък недвижими имоти, на такса битови отпадъци в трите й компонента за целия процесен период и на лихвите за забава са правилно изчислени в оспорения акт, неоснователно е възражението на г-жа К. относно неяснотата на механизма и елементите на изчисление. Според касационната инстанция, допуснатите от съда процесуални нарушения са основание за отмяна на обжалваното решение. Касационната инстанция обаче следва да осъществи контрол за правилност върху изводите на съда от фактическа и правна страна, а не да формира такива за първи път, тъй като по този начин страната се лишава от една инстанция по фактите и правото. Тъй като съдът не е отговорил на поставените въпроси от правна страна, а е върнал делото на органа за произнасяне по същите, решението му следва да се отмени и делото да се върне на друг състав на Административен съд Л. за произнасяне по същество на спора. При новото разглеждане на спора, съдът следва да приложи закона към фактите, като се произнесе по същество по всички направени възражения от правна страна, включително - от кога К. е данъчно задължено лице за процесния имот, приложим ли е института на погасителната давност за задълженията по акта, как се броят спрямо установените факти сроковете по чл. 109 ДОПК и пр. При новото разглеждане на спора, съдът ще се произнесе и по искането на страните за разноските и за тази съдебна инстанция, в зависимост от изхода на спора. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд