Решение № 1402 от 8.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4081/2007 г.

Решение № 1402 от 8.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4081/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР ГПК в сила от 01.03.2008 г. във връзка с чл. 218и ГПК (отм.). С решение на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение № 968 от 18.07.2008 г. по настоящото дело е отменено решението на Софийския апелативен съд № 223 от 27.03.2007 г. по гр. д. № 1860/2003 г. и е даден ход на делото за разглеждане по същество на основание чл. 218и ГПК (отм.) Предявен е иск от С. Д. Д. - К. против М. на В. р. и С. д. "П" за солидарното им осъждане да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно задържане от полицейските органи от 05.08.1997 г. до 07.08.1997 г. и незаконно повдигнато обвинение в размер на 15 000 лв. Правоприемник на първоначалния ответник СД "П" съгласно § 109 ПЗР ЗИД ЗМВР ДВ, бр. 69/2008 г. е С. д. на в. работи. Твърденията в исковата молба са, че на 05.08.1997 г. вечерта ищецът бил арестуван от органите на МВР и отведен в I РПУ като по време на престоя му в ареста спрямо него били прилагани действия, унижаващи човешкото му достойнство. Обвинен бил в отвличане, изнасилване принуда на непълнолетно лице да проституира. Задържането и повдигнатите обвинения били разгласени в средствата за масова информация чрез съобщение на П. и връзки с обществеността на МВР. 48 часа след задържането ищецът бил освободен както от ареста, така и от наказателна отговорност. Вследствие на тези действия ищецът твърди, че е търпял морални и физически вреди, за които претендира обезщетение в размер на 15 000 лв. солидарно от С. д. на в. р. и М. на в. работи. Ответникът М. на в. р. е оспорил основанието на предявения срещу него иск като е противопоставил доводи, че за действията на служители от столичните полицейски управления следва да отговаря СДВР, в чиято структура са включени, а разпространеното съобщение на пресцентъра на МВР не представлява незаконно действие по смисъла на ЗОДОВ. Вторият ответник С. д. на в. р., изразява становище, че полицейските служители не са действали в изпълнение на административна дейност, а след получен сигнал за извършено престъпление от общ характер при изпълнение на задълженията си по чл. 28 от Закона за националната полиция /отменен/ за оперативно издирвателна дейност и не могат да отговарят по реда на ЗОДОВ. Прокуратурата на Република България, участваща като контролираща страна в процеса изразява становище в касационното производство, че искът е основателен, но не в предявения пълен размер. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като прецени събраните по делото доказателства пред всички инстанции и като обсъди доводите на страните, намира следното: От фактическа стана по делото е установено от събраните писмени доказателства и показанията на свидетеля Ц, че ищецът С. Д. Д. е бил задържан на 5 и 6 август 1997 г. в първо и пето полицейско управление на МВР в гр. С. З. е станало в рамките на проведена специализирана полицейска акция като срещу него било образувано и предварително производство в следствената служба на пето РПУ гр. С. следствено дело № 474 от 06.08.1997 г. за престъпление по чл. 156 НК. В съобщение на пресцентъра на МВР до медиите е разгласено, че в С. I РПУ са доведени И. М. и С. Д., които държали няколко дни в дома на М. непълнолетната В. Г. М. изнасилили я и я принуждавали да проституира с други мъже. Иван М. бил изтърпял две присъди, а С. Д. бил собственик на бюро за запознанства. Тази информация е публикувана в редица печатни издания /вестниците "Т", "Д", "Д", "С", "Н"/, направен е и репортаж по Н. телевизия. За задържането на С. Д. е издадена заповед на основание чл. 33, ал. 1, т. 1, чл. 34 и 35 ЗНП (отм.) на 06.08.1997 г. в 18:20 часа. Тази заповед е отменена с решение на Софийски градски съд от 10.12.2002 г. по адм. д. № 1906/2001 г., оставено в сила от Върховния административен съд с решение № 5* от 11.06.2003 г. по адм. д. № 2024/2003 г. При така установените фактически обстоятелства Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение прави следните правни изводи: Законът за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ регламентира условията и реда, по който се осъществява прогласения чл. 7 от Конституцията принцип, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ са разграничени основанията за отговорността на държавата от действията на администрацията и тези на правозащитните органи - правозащитните органи отговарят само за действията, посочени в чл. 2 ЗОДОВ, а административните органи - за всички незаконни действия, както и за бездействие. Твърдението на ищеца, че му е било повдигнато обвинение, но бил "освободен от отговорност" попада във фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и за претърпените вреди от прекратеното наказателно производство той е следвало да търси обезщетение от следствените органи, които са повдигнали обвинението - ТР 3/2004 г. на ВКС, ОСГК т. 7. Ответниците по настоящото дело не са пасивно легитимирани да отговарят за тези вреди, поради което искането за възмездяването им е неоснователно. Към момента на задържането на ищеца е бил в сила Законът за националната полиция О. ДВ, бр. 109/1993 г., (отм.), ДВ, бр. 122 от 1997 г. При действието на този закон полицейските органи са могли да задържат лица, когато е налице някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 33, ал. 1, които се свързват с чисто изпълнително-разпоредителни държавни функции по опазване на обществения ред, както и за предотвратяване, разкриване и разследване на престъпления /чл. 2 ЗНП/. Възлагането на функции свързани с наказателния процес не означава, че при изпълнението на правомощията по чл. 33 ЗНП (отм.) се извършва правосъдна дейност, попадаща в приложното поле на чл. 2 ЗОДОВ. Дейността е административна, доказателство за което е отмяната на заповедта за задържане от Софийския градски съд, който е приел, че приложимият закон е ЗАП. Решението на СГС е потвърдено от Върховния административен съд и тези решения обвързват органа, издал заповедта като страна в административния процес. С оглед на изложеното правната квалификация на иска е чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Отменяването на заповедта за задържане на С. Д. от съда доказва нейната незаконност, а за първите 24 часа не е спазено изискването по чл. 35 ЗНП (отм.) за издаване на заповед за задържане след отвеждането на лицето в полицейското управление, което е задължително условие и гаранция за осъществяване на правото на обжалване по чл. 33, ал. 3 ЗНП (отм.). Следователно налице е фактическият състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Пасивно легитимиран по иска за обезщетяване на вредите е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения - ТР3/2004 г. на ВКС, ОСГК т. 6, а в случая това е С. д. на в. р., която е юридическо лице съгласно чл. 14, ал. 2 ЗМВР във връзка с 11, ал. 2 ППЗМВР. От гласните доказателства по делото е установено, че при незаконното задържане ищецът е изживял стрес и притеснение, а след освобождаването му е изпитал смущение и неудобство от отношението към него на съседите и близките му. Заключението на приетата по делото медицинска експертиза е, че поради заболяването на ищеца от разширени вени и радикулит при принудителното положение, в което е бил поставен и е стоял при задържането е претърпял допълнително болки и страдания. За тези неимуществени вреди съдът по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД във връзка с § 1 от заключителните разпоредби на ЗОДОВ определя обезщетение в размер на 800 лв. Върху тази сума се дължи законна лихва съобразно разясненията, дадени в ТР 3/2004 г. от момента на отмяната на заповедта на задържането, което е настъпило с обявяване на решението на Върховния административен съд по адм. д. № 2024/2003 г. - на 11.06.2003 г. Не е доказано в рамките на задържането по отношение на ищеца да са прилагани други действия, унижаващи човешкото му достойнство както се поддържа в исковата молба и съдът не присъжда обезщетение за такива вреди. По отношение на М. на в. р. искът е неоснователен. Не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на МВР по ЗОДОВ, тъй като разпространяването на информация за провежданите акции при изпълнение на задълженията на полицейските органи не представлява административна дейност по чл. 1 ЗОДОВ. В исковата молба няма твърдения за противоправно действие на длъжностни лица от пресцентъра на МВР, поради което искът не може да се квалифицира по чл. 49 ЗЗД и да се разгледа на това основание. При този изход на спора С. д. на в. р. дължи на основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) на ищеца направените от него разноските по делото в размер на 60 лв. платени по договор за правна помощ пред първата инстанция. На основание чл. 9а ЗОДОВ във връзка с т. 2а от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК С. Д. Д. следва да заплати държавна такса 10 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение