Решение № 3323 от 10.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11034/2013 г.

Решение № 3323 от 10.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11034/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Йордан Филчов Христов, гр. Благоевград, ж. к. "Ален мак", № 39, вх. "А", ет. 1, ап. 2 срещу решение № 1041 от 10.06.2013 г. на Административен съд, гр. Благоевград, постановено по административно дело № 305/2013 г. С обжалваното решение съдът отхвърли жалбата на Христов срещу отказ, рег. № 112 от 19.03.2013 г., на началника на Второ районно управление "Полиция", гр. Благоевград, за издаване на разрешение за закупуване на късо огнестрелно оръжие и боеприпаси. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно тълкувал и приложил чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ). Сочи, че по делото е установена необходимостта от самоотбрана поради предстоящо установяване и постоянно живеене в ненаселено място, изолирано в планината, с труден достъп през лятото и с дълги периоди на липса на достъп през зимата. Счита, че това обстоятелство доказва необходимостта от самоотбрана от недоброжелатели и животни. Неправилно съдът тълкувал и чл. 6, ал. 3, т. 1 ЗОБВВПИ като не отчел, че човешкия живот е именно визираното в нормата значимо благо, за чието опазване е допустимо издаването на исканото разрешение. Счита, че използването на оръжие за граждански цели е надлежно доказано, поради което съдът превратно и правно недопустимо приел наличие на хипотезата за частна охранителна дейност. Съдът превратно и тенденциозно обсъждал събраните по делото доказателства, което е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорения отказа. Алтернативно поддържа искане за отмяна на съдебното решение и връщане на делото на друг състав за ново разглеждане. Касаторът се представлява от адв. Красимир Дуков, Адвокатска колегия, гр. Благоевград. Ответникът по касационната жалба - началникът на Второ районно управление "Полиция", гр. Благоевград, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обосновано и в съответствие с материалния закон съдът приел, че в проведеното административно производство касаторът не доказал необходимостта от притежаване на късо огнестрелно оръжие, поради което законосъобразно органът отказа издаване на исканото разрешение. Наведените пред първоинстанционния съд доводи, свързани с намерение за започване на работа като охранител, не обосновават необходимост от издаване на разрешение за самоотбрана. Обжалваното решение е постановено при липса на сочените касационни основания и като правилно следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежат на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че със заявление, вх. № 810 от 11.02.2013 г., Христов поискал издаване на разрешение за закупуване на късо огнестрелно оръжие. Към заявлението били приложени изискуемите по чл. 58, ал. 1, т. 1 - 9 ЗОБВВПИ документи, а като основание за исканото разрешение Христов посочил необходимостта за работата му на охранител. С писмо, изх. № 4155 от 13.02.2013 г., началникът на Второ управление "Полиция" указал на Христов, че не сочи основателна причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ и му дал срок за ангажиране на доказателства. С молба, вх. № 1564 от 15.03.2013 г., Христов уточнил, че му предстои да започне работа като охранител в обект - частна собственост, находящ се високо в планината, което обосновава нуждата от оръжие за защита от диви животни и други опасности. На 19.03.2013 г. органът издал отказ № 112, който мотивирал с липсата на основателна причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. В хода на съдебното производство съдът разпитал свидетелят Иван Червенков, собственик на обекта, в който касаторът твърди, че щял да започне работа. В показанията си свидетелят установил местонахождението на имота, за охраната на който били в разговори с Христов, - високо в планината, както и препоръката, която отправил на Христов, в тази връзка да се снабди с разрешително за носене на оръжие. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че отказът е и в съответствие с материалния закон, тъй като Христов не доказал наличието на основателна причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ за издаване на разрешителното. Приел, че сочената от Христов причина за издаване на разрешителното - нуждата от самозащита при евентуалното му назначаване като охранител в имота на свидетеля Червенков, не е породена от лично негово качество или състояние, а е обусловена от изпълнението на служебни цели. Посочил, че лицето, което евентуално би го назначило на работа, може, ако прецени, че сочените от Христов причини са основателни, да поиска издаване по реда на чл. 11 от Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД), на разрешение за придобиване и ползване на огнестрелно оръжие. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения отказ и отхвърлил жалбата срещу него. Този извод на съда е правилен. При така установените по делото факти и с оглед на доводите на касатора за твърдяните отменителни основания спорът по делото е досежно правилността на извода на съда за липса на основателна причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Доводите на касатора са три - неправилно тълкуване на релевантната правна норма, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с цененето на доказателствата и необоснованост. Касаторът твърди, че съдът неправилно тълкувал и приложил материалния закон. Релевантната правна норма - чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, сочи, че абсолютна предпоставка за издаване на разрешението за придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие е наличието на основателна причина. Както обосновано и подробно мотивирано сочи в мотивите съдът, законодателят е посочил различни, допустими причини, които могат да обосноват необходимостта от издаване на исканото разрешение. Доказателствената тежест за наличието на релевантна причина е на молителя. Тъй като дейностите, свързани с огнестрелно оръжие са такива с определена степен на обществена опасност, законодателят освен че е разграничил целите на служебни и граждански - чл. 6, ал. 1, 2 и 3 ЗОБВВПИ, лимитативно е определил и видовете граждански цели - чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Тази рестриктивност на законодателната уредба задължава съда да тълкува нормата ограничително. Именно поради това съдът изрично разграничил в мотивите си служебните и гражданските цели, за които може да бъде дадено разрешение за придобиване на огнестрелно оръжие. Касационната инстанция счита даденото от първоинстанционния съд тълкуване на релевантната нормативна уредба не само за правилно, но и за подробно обосновано, поради което не счита за необходимо да повтаря мотивите му. Само с оглед на доводите на касатора следва да се добави, че никой не оспорва факта, че човешкия живот е най-висшето благо за защита на което е допустимо издаването на разрешение за придобиване и употреба на огнестрелно оръжие, но нормата на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ изисква необходимостта от самоотбрана да бъде доказана по несъмнен начин. Като тълкувал релевантната материалноправна норма по посочения начин съдът установил правилно точното й съдържание, поради което твърдяното от касатора отменително основание за противоречие с материалния закон е неоснователно. Касаторът твърди, че съдът допуснал нарушение на производствените правила, регламентиращи доказването, което е съществено нарушение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Безспорно е, че правилата за доказване и разпределение на доказателствената тежест са съществени и тяхното нарушаване винаги поставя под съмнение правилността на извода на съда. Но в случая съдът не е допуснал каквото и да било нарушение на тези правила. Видно от доказателствата по делото съдът правилно приложил разпоредбата на чл. 170, ал. 2 АПК и именно с оглед на установеното в нея правило за разпределение на доказателствената тежест допуснал исканите от касатора доказателства за установяване на твърдяното от него наличие на основания за издаване на искането разрешително. Процесуалният представител на касатора в съдебното заседание преди приключване на устните състезания изрично декларирал, че няма други доказателствени искания. С оглед на изложеното доводът на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен. Касаторът твърди, че съдът неправилно ценил доказателствата по делото, поради което изводът му за законосъобразност на извода на органа за липса на основателна причина за издаване на разрешителното, е необоснован. Единственият довод на касатора в подкрепа на това отменително основание е свързан с преценката на съда на мястото, на което касаторът ще живее и извършва дейността по охрана и свързаните с този факт последици. Няма никакво съмнение, че мястото на което Христов би изпълнявал задълженията си по евентуално сключения договор за охрана - високо в планината, изолирано и с труден достъп в определен, не малък, период от годината, би могло да породи обосновани предположения за необходимост от охрана на обекта и на лицата в него, в т. ч. и на касатора, ако бъде назначен, от противоправни посегателства или от посегателства на животни. Но това, което ясно и подробно е изложил в мотивите си съдът е, че тези доводи на касатора са неотносими към искането за издаване на разрешение за самоотбрана. Те имат отношение към искане за издаване на разрешение за частна охранителна дейност, правоимащ да направи което е не касаторът, а собственикът на процесния обект. С оглед на това като не ценил неотносими доказателства съдът правилно обосновал акта си и не е допуснал нарушение на производствените правила относно доказателствата. Видно от изложеното доводите на касатора в подкрепа на твърдяните отменителни основания са неоснователни. Съдът, в съответствие с нормативната уредба, правилно приел, че доказването на необходимостта от придобиване на огнестрелно оръжие е задължително условие за разрешаване извършването на правнорегламентираната дейност, т. е. за създаването на субективното право. Физическите лица могат да придобиват огнестрелно оръжие и боеприпаси само за граждански цели, така, както са посочени в чл. 6, ал. 3 ЗОБВВПИ. Те не могат да придобиват оръжие за служебни цели, тъй като такива цели имат само физическите и юридически лица, регистрирани като търговци и извършващи съответната търговска дейност или дейност, която изисква да бъде водена по търговски начин. В случая касационният жалбоподател обосновава причината за исканото разрешение не с гражданска цел, а със служебните цели на евентуално извършвана от него служебна дейност по охрана. Тези основания, както правилно приел съда, са неотносими към законосъобразността на оспорения отказ, тъй като искането е за издаване на разрешение за придобиване на оръжие за граждански цели. Следователно съдът правилно установил фактите по делото, въз основа на тях направил обосновани фактически изводи и правилно приложил материалния закон. В хода на съдебното производство съдът не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебна проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение съдът установи, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. Страните по делото не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд