Решение № 1854 от 28.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 5979/2021 г.

Решение № 1854 от 28.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 5979/2021 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Общински приходи" към Столична Община, подадена чрез юрк. К. Сотирова, срещу Решение № 2207/02.04.2021 г., постановено по адм. дело № 4083/2020 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на "Орионе" ЕООД е отменен в обжалваната му част Акт за установяване на задължение по декларация по чл. 107, ал. 3 от ДОПК с № СФИ19-ТД26-5114/7/21.02.2020 г. (АУЗД), издаден от орган по приходите, потвърден с Решение № СФД20–РД28–102/21.04.2020 г. на Директора на Дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и здравеопазване" при Столична Община. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение поради материална незаконосъобразност, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита, че съдът неправилно е определил началната дата, от която започва да тече срокът за подаване на декларация по чл. 23, ал. 1 от НОАМТЦУПСО. Оспорва изводите на решаващата инстанция относно противоречие на процесния административен акт с правната регламентация за определяне размера на таксата за битови отпадъци. Моли за отмяна на оспорваното решение и за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – "Орионе" ЕООД оспорва касационната жалба чрез писмен отговор, подаден от адв. Б. Петров. Моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд София-град е бил АУЗД № СФИ19-ТД26-5114/7/21.02.2020 г., издаден от орган по приходите, потвърден с Решение № СФД20–РД28–102/21.04.2020 г., издадено от Директора на Дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и здравеопазване" при Столична Община, по отношение на частта, с която на "Орионе" ЕООД са установени задължения за ТБО за периода от 01.10.2019 г. до 31.12.2019 г. в размер на 75 946, 34 лв. главница и 1 708, 79 лв. лихви за недвижим имот с партиден № 7221F126055, представляващ земя и сграда, с административен адрес гр. София, [адрес]. Установено е, че дружеството е подало искане по чл. 107, ал. 3 ДОПК за издаване на АУЗД за установяване на задължения по ЗМДТ за 2019 г. по отношение на имота. В така образуваното административно производство органът е установил, че дружеството е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ на 22.11.2019 г. по отношение на процесния имот. Прието е, от страна на приходния орган, че имотът е придобит на 10.09.2019 г. – датата, на която е вписана непаричната вноска, тъй като е извършен апорт. В Имотния регистър придобиването е вписано на 24.09.2019 г. На 26.11.2019 г. е подадена декларация по реда на чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО за определяне размера на ТБО, като органът е отказал да я приеме като просрочена, тъй като срокът за подаването й е 7-дневен от подаване на декларацията по чл. 14 ЗМДТ. Според административния орган имотът е придобит на 10.09.2019 г. – с вписване на апортната вноска, като е приел, че срокът за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ е изтекъл на 10.11.2019 г., съответно, тъй като декларацията по чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО е подадена на 26.11.2019 г., то тя също е просрочена. Това е дало основание на органа да определи ТБО по реда на чл. 26 НОАМДТЦУСО. При съдебното разглеждане на спора, административният съд е извършил дължимата проверка за законосъобразност на обжалвания акт в съответствие с изискването на чл. 168, във вр. с чл. 146 АПК. За да уважи жалбата на дружеството, решаващата инстанция е приела, че обжалваният акт е материално незаконосъобразен, тъй като датата, от която третите лица следва да се считат за уведомени за извършената промяна в собствеността на имота е датата на вписване на учредителния договор по партидата на имота в Службата по вписванията – 24.09.2019 г. По отношение на декларацията по чл. 14 ЗМДТ е прието, че съгласно ал. 3 на разпоредбата такава не следва да се подава, тъй като процесният имот не е новопостроен, но въпреки това същата се явява подадена в срок, което се отнася и до декларацията по чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО. Прието е, на основание чл. 25, ал. 3 НОАМДТЦУСО, че дружеството е имало право да поиска да се запази установеният ред за определяне на ТБО, като по делото има данни за подадена декларация от предходния собственик за 2019 г. Според съда при наличие на одобрен план – сметка и съгласно чл. 68 ЗМДТ не се допуска изменение на начина на определяне и на размера на ТБО в течение на годината и при недоказана промяна от страна на органа в начина на сметосъбиране и сметоизвозване след придобиване от новия собственик процесният АУЗД е незаконосъобразен, поради което съдът го е отменил, като е върнал преписката на административния орган за определяне на ТБО по реда на чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. На първо място, погрешно съдът е приел, че приложение в случая намира разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗМДТ, съгласно която не се подават данъчни декларации за облагане с годишен данък за имотите и ограничените вещни права, придобити по възмезден или безвъзмезден начин, тъй като не се касае за новопостроен имот. Цитираната норма не следва да бъде приложена, доколкото приобретателят на имота – обект на облагане е дружество и като такова попада в приложното поле на чл. 14, ал. 4 ЗМДТ, който предвижда, че за новопостроен или придобит по друг начин имот или ограничено вещно право на ползване в срока по ал. 1 предприятията подават информация за отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. Нормата несъмнено въвежда изискване за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, когато придобиващият е предприятие. Законът не съдържа легална дефиниция на понятието "предприятие" за нуждите на облагане с местни данъци и такси, но с оглед чл. 15 от Търговския закон предприятието е съвкупност от права, задължения и фактически отношения, което несъмнено се отнася и за търговските дружества, каквото е и "Орионе" ЕООД. С оглед изложеното, неправилно административният съд е приел, че дружеството изобщо не е следвало да подава декларация. Неправилна е и преценката на решаващата инстанция относно момента, от който започва да тече срок за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, каквато, както вече бе посочено, законът изисква да бъде подадена. Началният момент, от който започва да тече 2-месечният срок за подаване на декларацията съгласно чл. 14, ал. 4 във вр. с чл. 1 ЗМДТ, в случая е бил датата на вписване на апортната вноска в Търговския регистър – 10.09.2019 г. Вписването на апортната вноска има конститутивно действие, като считано от този момент собствеността върху процесния недвижим имот, внесен в дружеството като непарична вноска, е преминала върху "Орионе" ЕООД. Вписването в Имотния регистър има само оповестително, декларативно действие, но не и конститутивно, поради което датата му – 24.09.2019 г. е ирелевантна по отношение на изчисляване срока за подаване на декларация (в този смисъл са мотивите към т. 3 от решение по тълкувателно дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС). От изложеното се налага извод, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ, подадена на 22.11.2019 г., се явява просрочена, тъй като е подадена извън 2-месечния срок, започнал да тече от 10.09.2019 г. и свършил на 10.11.2019 г. Погрешното изчисляване на началния срок е довело до неправилен извод и по отношение на срока за подаване на декларация по чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО. Съгласно чл. 25, ал. 3 от Наредбата за нежилищни имоти на предприятията по чл. 21, ал. 1, придобити през текущата година или след 30 ноември на предходната година, за които предходният собственик е упражнил правата си за определяне на такса за битови отпадъци по чл. 23 и чл. 24, новият собственик има право да поиска да се запази установеният ред за определяне на таксата, който се е прилагал за тези имоти през текущата година, в случаите, когато не се променя предназначението на имота. Новият собственик на имота упражнява това си право чрез подаване на декларация по образец (Декларация № 4) до кмета на Столична община, чрез Дирекция "Икономика и търговска дейност", в седемдневен срок от декларирането на имота по реда и в срока по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси, каквато в случая има подадена за имота за цялата 2019 г. Тъй като срокът за подаване на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ е изтекъл на 10.11.2019 г., срокът за подаване на декларация по чл. 23, ал. 1 НОАМДТЦУСО е изтекъл на 18.11.2019 г., съответно процесната декларация от 26.11.2019 г. също се явява просрочена. Въпреки това обаче, при наличие на избран начин за определяне на ТБО за 2019 г. от преходния собственик, което не е спорно, а именно въз основа на конкретен брой контейнери и избрано сметоизвозване един път седмично, и при липса на промяна в начина на сметосъбиране и сметоизвозване, както и при непроменено предназначение на имота, неправилно за периода 01.10.2019 г. – 31.12.2019 г. в процесния АУЗД е определен нов размер на дължимата сума по чл. 26 НОАМДТЦУСО. Подобен подход е в противоречие с даденото тълкуване в Решение на СЕС от 30 март 2017 г. по дело С-335/16 в т. 30 от което Съдът отбелязва, че макар и в областта на определянето на таксите за битови отпадъци съгласно действащото право на Съюза компетентните национални органи да разполагат с широко право на преценка за определяне на реда и условията за изчисляване на цените относно разходите за управление на отпадъци и допълнителна такса, решаващият съд трябва да провери въз основа на изложените пред нея фактически и правни обстоятелства дали исканата цена и допълнителната такса не водят до начисляване на някои "притежатели" на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират. В т. 31 от същото решение е посочено, че за тази цел трябва да се вземат предвид критерии, свързани с вида на заеманите от ползвателите недвижими имоти, площта и предназначението на тези имоти, възможността "притежателите" да генерират отпадъци, обема на предоставените на ползвателите контейнери и честотата на събиране, доколкото тези показатели могат да се отразят пряко на размера на разходите за управление и обезвреждане на отпадъци. В конкретния случай, като се съобрази установената липса на промяна в престираните от общината услуги в спорния тримесечен период, то определянето на различна ТБО противоречи на даденото тълкуване от СЕС на член 14 и член 15, § 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви. В заключение, въпреки пропуснатия срок за подаване на двете декларации и с оглед доказателствата по делото и назначената експертиза следва извод, че актът е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби, като не е съобразена нормата на чл. 68, ал. 1 ЗМДТ, според която не се допускат изменения на начина на определяне и на размера на таксата за битови отпадъци в течение на годината. Като е констатирал това, първоинстанционният съд неправилно е отменил оспореният АУЗД в цялост и е върнал преписката на административния орган за определяне на задълженията в съответствие с мотивите в съдебното решение. С последното правомощие съдът не разполага, предвид разпоредбата на чл. 144 ДОПК, вр. чл. 9б и чл. 4 ЗМДТ, съгласно която АУЗД се обжалва по реда на обжалване на РА. Член 160, ал. 3 ДОПК допуска връщането на преписката на компетентния орган по приходите със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, само когато естеството на акта не позволява решаването на делото по същество, какъвто не е настоящият случай. В настоящия случай се дължи произнасяне съгласно ал. 1 на цитирания текст като съдът следва частично да отмени или измени акта в обжалваната част. Дължимият размер на ТБО, съобразно декларираното от предишния собственик на имота, разпоредбите на чл. 23, ал. 3 и ал. 4 от НОАМДТЦУСО и приетите решения на Столичния общински съвет за 2019 г., е посочен в т. 4 от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза и той е 30 713, 54 лв. за спорния период. Като е отменил АУЗД до тази сума и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази му част и вместо него да се постанови друго, с което жалбата срещу АУЗД следва да бъде отхвърлена в частта на установените задължения за ТБО за периода от 01.10.2019 г. до 31.12.2019 г. в размер на 30 713, 54 лв. главница и съответните на тази главница лихви за недвижим имот с партиден № 7221F126055, представляващ земя и сграда, с административен адрес гр. София, [адрес]. В съответствие с така установеното съдебното решение следва да бъде отменено и в частта на присъдените разноски. Такива, съобразно изхода на делото се дължат на "Орионе" ЕООД в размер на 268, 02 лв. за първата инстанция, а за настоящата инстанция разноски не се претендират. На Столична община се дължат разноски в размер на 1 135, 74 лв. за първата инстанция и 1 386, 88 лв. за настоящата инстанция или общо 2 522, 62 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,