Решение № 14268 от 24.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4061/2010 г.

Решение № 14268 от 24.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4061/2010 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Арас Юсуф, гражданин на Сирия против Решение № 2/04.02.2010 г., постановено по адм. дело № 18/2010 г. на Административен съд гр. Русе, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 401/21.12.2009 г. на началника на Гранично полицейско управление гр. Русе, с която му е наложена принудителна административна мярка "забрана за влизане в Република България за срок от 5 години". Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на административнопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което оспорената заповед бъде отменена. Ответникът по касационната жалба - Началника на Гранично полицейско управление гр. Русе, редовно призован, не се явява и представлява и не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С решението по цитираното дело Административен съд гр. Русе е отхвърлил като неоснователна жалбата на Арас Юсуф, гражданин на Сирия, против Заповед № 401/21.12.2009 г. на началника на Гранично полицейско управление гр. Русе, с която, на основание чл. 42з, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, вр. чл. 10, ал. 1, т. 9 и чл. 11, т. 4 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), му е наложена принудителна административна мярка "забрана за влизане в Република България за срок от 5 години". За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателят е без средства за препитание, документи за самоличност и адресна регистрация в РБ и не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред, при което са налице установените в административното производство обстоятелства, посочени като фактическо и правно основание за издаване на заповедта. Крайният извод на съда е, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, като при издаването му са спазени административнопроизводствените правила и материалния закон. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са правилни. Като правно основание за издаване на обжалваната заповед са посочени разпоредбите на чл. 42з, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, вр. чл. 10, ал. 1, т. 9 и чл. 11, т. 4 и т. 5 от ЗЧРБ. Съгласно чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ, забрана за влизане в Република България се налага, когато са налице основанията по чл. 10 - когато лицето няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки през време на пребиваването си в страната и средства, осигуряващи възможност за обратното му завръщане. Разпоредбата на чл. 42з, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда, че забрана за влизане в Република България може да се наложи, когато са налице основанията по чл. 11 от същия закон. В случая условията, при които може да бъде наложена такава мярка по чл. 11, т. 4 и т. 5 от ЗЧРБ са налице, а именно: налице са данни, че целта на влизане в страната на касатора е да пребивава в страната като емигрант, както и че същият не е гражданин на Република България. В конкретния случай, издавайки обжалваната заповед, административният орган е съобразил данните съдържащи се в предложение рег. № 26317/21.12.2009 г., а именно - лицето не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред, не притежава финансови средства и документ за самоличност. При тези данни, първоинстанционният съд правилно е приел, че действията на административния орган по издаване на обжалваната заповед са законосъобразни и извършени в съответствия с чл. 42з, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, вр. чл. 10, ал. 1, т. 9 и чл. 11, т. 4 и т. 5 от ЗЧРБ. По отношение на изложените в касационната жалба доводи, че оспорената заповед е постановена в нарушение на АПК и първоинстанционният съд не се е съобразил с обстоятелството, че жалбоподателят е поискал закрила по реда на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), съдът намира същите за неоснователни и неотносими към предмета на настоящият процес - нямат пряко правопораждащо действие относно законосъобразното пребиваване на чужденеца в страната ни. С оглед на този извод и по изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице изложените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд гр. Русе съответства на материалния закон и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение