Решение № 857 от 22.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9084/2016 г.

Решение № 857 от 22.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9084/2016 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от К. П. К. и А. Н. К., чрез упълномощената адв. П. М. и от Министерство на външните работи (МВнР), чрез упълномощения юрисконсулт Е. Н. - Гелева, срещу Решение № 4582 от 29.06.2016 г., постановено по адм. д. № 5573 по описа на Административен съд С. - град (АССГ) за 2015 г. С обжалваното съдебно решение МВнР е осъдено да заплати на К. П. К. и на А. Н. К. сумата от по 2500,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие на МВнР да им изплати суми по влязло в сила на 29.10.2012 г. осъдително Решение № 1014 от 15.06.2011 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на първата покана за изпълнение на посоченото съдебно решение - 14.06.2013 г. до датата на окончателното плащане на присъдената сума, като предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от 5000,00 лв. (по 2500,00 лв. за всеки от двамата) до претендирания размер от 30000,00 лв. са отхвърлени. Отхвърлени са и предявените от К. К. и А. К. искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 262,25 лв., представляваща неизплатени изтекли лихви по влязло в сила на 29.10.2012 г. осъдително Решение № 1014 от 15.06.2011 г. на Софийския апелативен съд. Наред с това, МВнР е осъдено да заплати на К. К. и на А. К. сума в размер на 1273,06 лв. за разноски по делото. С касационната жалба на К. К. и А. К. съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която се отхвърлят предявените от тях искове за обезщетение за имуществени вреди в размер на 262,25 лв., в частта, с която се отхвърлят предявените искове от тези лица искове за обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от по 2500,00 лв. за всяко едно от тях до претендирания общ размер от 30000,00 лв., както и в частта за разноските над присъдения размер от 1273,06 лв. до пълния претендиран от тях размер от 3360,00 лв. Поддържа се становище, че неправилно първоинстанционният съд определя, че редът за търсене на остатъка от неизплатената сума в размер на 262,25 лв. е гражданскоправен. Неправилно, според касаторите, също така съдът определил претенцията като такава за изтекла законна лихва, тъй като се претендира заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди - пропуснати ползи в резултат на неизплащане на сумите по изпълнителния лист. Досежно неимуществените вреди касаторите изразяват становище, че неправилно първоинстанционният съд съотнася размера на присъденото обезщетение на всеки от двамата с размера на присъдените суми по осъдителното решение на Софийския апелативен съд (САС) вместо на база критерия справедливост. Поддържа становище, че по делото са установени и доказани дълбоки и трайни неимуществени вреди с няколкогодишна продължителност в причинна връзка с неизпълнението на съдебното решение, постановено от САС от страна на министерството. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявените искове изцяло, както и присъждане на разноските в пълния им размер. Ответникът по тази касационна жалба МВнР, чрез упълномощен юрисконсулт я оспорва в представен по делото писмен отговор. Моли решението в обжалваната от К. К. и А. К. част да бъде оставено в сила. С касационната жалба на МВнР съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в осъдителните министерството части, в това число в частта за разноските. Релевират се касационни основания по чл. 209, т. 2 - недопустимост на решението и т. 3 - неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се неговото обезсилване, а при условията на евентуалност - отмяната му в обжалваните части. Според този жалбоподател, разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) не е приложима към спорната хипотеза, поради това, че не се навеждат аргументи, че вредите са причинени при или по повод административна дейност. Обръща се внимание, че се претендират вреди от забавено изпълнение на съдебно решение по гражданско дело, при което министърът на външните работи не действа в качеството си на публично-правен субект, а като страна по едно облигационно отношение. По тези съображения се взема становище, че спорът не попада в приложното поле на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и съдът неправилно го е разгледал по реда на АПК. Предвид това се иска обезсилване на обжалваното решение като недопустимо. На следващо място, при условията на евентуалност, се поддържа становище, че съдът неправилно е приел наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на МВнР по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Отново се подчертава, че вредоносното бездействие не представлява административна дейност, която да се осъществява във връзка с управлението на страната и да се характеризира с властнически правоотношения. Освен това, според този касатор, характерът на дейността е определящ за квалифицирането на иска, а не факта, че ответната страна е част от изпълнителната власт. Отделно, в изпълнителното производство страните са равнопоставени, тоест МВнР не действа като орган на власт. Моли, ако касационната инстанция възприеме, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на МВнР да бъде съобразен факта, че съдът неправилно е определил периода на това бездействие, както и това, че в министерството не е бил депозиран оригиналът на изпълнителния лист. Не на последно място, неправилно съдът е приел, че неимуществените вреди, които ищците претендират, че са претърпели, са в резултат на твърдяното незаконосъобразно бездействие на МВнР. Възразява се аргументирано и срещу направените от съда изводи на база приетата комплексна съдебно психологическа и психиатрична експертиза, както и по размера на присъденото обезщетение. Ответниците по тази касационна жалба К. К. и А. К. я оспорват в представен по делото подробно мотивиран писмен отговор. По същество твърдят, че е неоснователна. В съдебното заседание пред настоящия съд страните се представляват от упълномощени процесуални представители, които от тяхно име поддържат и съответно оспорват предявените касационни жалби и поддържат подадените отговори. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба на МВнР и частична основателност относно имуществените вреди на касационната жалба на К. К. и А. К.. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По основателността на касационните жалби, настоящият състав на Върховния административен съд съобрази следното: За да се произнесе с обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е приел за установено, че с влязло в сила на 29.10.2012 г. осъдително Решение № 1014 от 15.06.2011 г., постановено от Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав, МВнР е осъдено да заплати на К. К. и на А. К. суми, както следва: 11575,00 лв. - обезщетение за ползване на жилището им, представляващо апартамент № 93 в гр. С., ж. к. "Младост - 3", вх. "...", ет. ..., бл. ... в периода 1.08.2000 г. - 19.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2005 г. до окончателното изплащане; 1619,54 лв. - заплатен от двамата наем през исковия период за апартамент № 61 в бл. ... на ул. "Ч. Д." №... в гр. С., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2005 г. до окончателното плащане; 164,01 лв. - заплатени консумативи за собственото им жилище в периода 1.08.2000 г. - 19.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2005 г. до окончателното плащане; 1201,14 лв. - консумативи, заплатени от ищците в периода 1.08.2000 г. - 19.10.2004 г. за апартамента, собственост на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2005 г. до окончателното плащане; 888,00 лв. - обезщетение за повреди и текущ ремонт в жилището на двамата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2004 г. до окончателното плащане, както и да заплати направените от К. К. и А. К. в производството разноски в размер на 2880,00 лв. На двамата бил издаден изпълнителен лист от 20.12.2012 г., който бил предявен за плащане от МВнР със Заявление от 14.06.2013 г. и със такова от 30.05.2014 г. Тъй като и второто заявление било оставено без последствия от страна на МВнР, предвид разпоредбата на чл. 519 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), К. К. и на А. К. предявили исковете, с които като резултат от незаконосъобразно бездействие на МВнР се претендират като имуществени вреди неизплатените суми по изпълнителния лист, ведно със законната лихва, считано от 25.05.2005 г. до окончателното плащане и обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 15000,00 лв. за всеки от двамата. На 10.07.2015 г. МВнР e осъществило плащане по изпълнителния лист. При съобразяване на приобщените по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на съдебно-психологичната и съдебно-счетоводната експертизи, първоинстанционният съд е направил извод за частична основателност на иска за обезщетение за неимуществени вреди и за неоснователност на иска за имуществени вреди. Като е взел предвид, че претенцията за обезщетение за имуществени вреди е за законната лихва върху присъдени суми в резултат на осъдително решение срещу МВнР от граждански съд по гражданско дело, което се е развило по реда на гражданското съдопроизводство между равнопоставени правни субекти, съдът е приел, че и спорът относно размера на законната лихва е гражданскоправен и следва да се развие по същия ред. В този смисъл е изложил съображения, че изтеклите лихви не биха могли да се разглеждат като резултат от незаконосъобразно бездействие на административен орган. По отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди съдът е приел, че е налице незаконосъобразно бездействие на служители на МВнР. Предвид особената защита по чл. 519, ал. 1 ГПК съдът е счел, че в производството по събиране на присъдените суми гражданинът и осъденото държавно учреждение не са поставени в условията на равнопоставеност. Доколкото изпълнителният лист бил надлежно предявен за плащане, но такова не е извършено, съдът е приел, че е налице незаконосъобразно бездействие. Съобразил е, че ответникът нито е установил, нито твърди, че е липсвал кредит по бюджета за плащането на установените с влязъл в сила акт задължения към К. К. и на А. К., нито е установил да са извършени действия по предвиждането на кредит за погасяване на задължението в бюджета. В заключение е посочил, че е налице незаконосъобразно бездействие на административен орган да изпълни паричното си задължение за периода от 14.06.2013 г. до 10.07.2015 г., в който период същият е злоупотребил с положението си на държавно учреждение, защитено от принудително изпълнение (чл. 519, ал. 1 ГПК) и не е изпълнил изискуемо и установено с влязъл в сила съдебен акт задължение, предявено му за плащане по надлежния ред. На следващо място съдът е посочил, че е налице и втората предпоставка - вреди, които К. К. и на А. К. са претърпели в резултат на незаконосъобразното бездействие на МВнР и изразяващи се в емоционални, психически и психологични страдания. За възмездяването им е преценил, че сумата от по 2500,00 лв. е подходяща. Изложил е съображения, че е налице и пряка причинна връзка между претърпените от К. К. и А. К. неимуществени вреди и незаконосъобразното бездействие на МВнР да изпълни задължението си по влязло в сила решение. Предвид изхода на спора е осъдил МВнР да заплати на К. К. и на А. К. сума в размер на 1273,06 лв. - сторени по делото разноски. Решението е валидно, допустимо и правилно в частта, с която са отхвърлени предявените от К. К. и А. К. искове за заплащане на обезщетение от МВнР за претърпени неимуществени вреди над присъдения с решението размер от по 2500,00 лв. до претендирания общ размер от 30000,00 лв. (по 15000,00 лв. за всеки от тях двамата), и в частта с която са отхвърлени предявените от тях искове за заплащане на обезщетение от МВнР за претърпени имуществени вреди в размер на 262, 25 лв., представляващи неизплатени изтекли лихви по влязло в сила на 29.10.2012 г. осъдително Решение № 1014 от 15.06.2011 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 състав. В осъдителната МВнР част решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Касационното оплакване за недопустимост на решението, направено от МВнР е неоснователно. Следва да се има предвид, че съдът квалифицира иска според фактическите твърдения в исковата молба, предвид което и като се отчете, че в случая в нея се твърди настъпването на твърдените вреди в резултат на неупражнена административна дейност, съдът следва да провери тези твърдения и затова дължи произнасяне по същество. При постановяване на обжалвания съдебен акт в осъдителната МВнР част първоинстанционният съд не е съобразил, че Решение № 1014 от 15.06.2011 г., постановено от САС, ГК, 8 състав, въз основа на което е издаден изпълнителния лист от 20.12.2012 г., предявен за плащане пред МВнР, регулира отношения на равнопоставеност между страните. В случая, както основателно възразява касационният жалбоподател МВнР, не се касае за административна дейност и твърдяното неизпълнение, изразяващо се в неплащане на присъдена парична сума не представлява бездействие за извършване на фактическо действие при или по повод изпълнение на административна дейност. В този случай МВнР е бил длъжник за изпълнение на парично задължение, възникнало във връзка с създало се между страните гражданско правоотношение. Действително, доколкото чл. 519, ал. 1 ГПК не допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения, съществува проблем, но той не може да бъде преодолян чрез прилагане на неприложим към спорната хипотеза закон. Както вече се посочи, в случая неизпълнението на подлежащото на изпълнение съдебно решение не съставлява неизвършване на фактически действия от административен орган. В хипотезата на чл. 519, ал. 2 ГПК държавното учреждение - длъжник, каквото е МВнР е натоварено със задължение да организира и самото изпълнение. Когато вземането срещу държавно учреждение е от гражданско правоотношение, то отговорността за бездействието следва да се реализира по реда на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. По така изложените съображения решението в осъдителната МВнР част, в това число за разноските, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и правилно в останалата му част. Въпреки изхода на спора разноски за юрисконсултско възнаграждение не се следват на МВнР, тъй като разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ са специални и дерогират правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение