Решение № 127 от 17.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 732/2010 г.

Решение № 127 от 17.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 732/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Касационното производство е образувано по жалба и допълнение към нея на подсъдимия М., чрез упълномощения му защитник адвокат Б. от САК срещу нова присъда № 253/5.07.2010 г. постановена от Софийски градски съд по в н. о. х. д. № 2471/2010 г. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Доводите в жалбата и допълнението към нея всъщност са на основата на касационното основание - допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като с конкретни аргументи по пунктовете на обвинителния акт се твърди недоказаност на обвинението: основното възражение е, че фактурата като документ е основание за плащане но не е доказателство за извършено плащане; друго възражение е свързано с неточност на датите - прието е от съда, че присвояването е извършено на 9.02.2005 г., а РКО е с дата 22.02.2005 г.. По редица пунктове се твърди, че платците нямат документи, с които да докажат плащане на подсъдимия или, че не познават подсъдимия. Въз основа на обобщеното процесуално нарушение по чл. 303, ал. 2 НПК, който изисква подсъдимият да бъде признат за виновен само при несъмнено доказано обвинение, защитата иска оправдаване на жалбоподателя М. от третата инстанция. По доводите в подкрепа на процесуалното нарушение по чл. 14, ал. 1 НПК, за липса на обективно и всестранно обсъждане на всички доказателства по делото, защитата се позовава на това, че съдът не е взел предвид и не е обсъдил заявеното от основния свидетел на обвинението - М., че знае от подсъдимия, че в някои случай не е получавал плащане от клиентите на [фирма], а в други, като случая със [фирма], не е извършена насрещна проверка за да се установи твърдението за плащане на ръка на подсъдимия. По тези възражения и твърдения за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, искането на защитата е за отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и пледира, че е невинен и иска да бъде оправдан. Защитата му поддържа касационната жалба по всички основания и доводи, като акцентира на това, че неправилността на новата присъда е резултат от обсъждане само на обвинителни доказателства, в нарушение на принципа по чл. 107, ал. 3 НПК. Отново оспорва всички пунктове на обвинението, в които има разминаване между датите в документите и тези инкриминирани в обвинителния акт. Твърди, че съдът е приел различна от фактическата обстановка описана в обвинителния акт, с което визира нарушение на правото на защита. Позовава се на принципа, че установената липса не е достатъчна, за да формира обвинение за присвояване по смисъла на чл. 201 НК. Поддържа искането за оправдаване на подсъдимия. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на новата присъда на въззивната инстанция в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. При проверката по делото се установи, че с присъда от 29.01.2010 г. постановена от състав на Софийски районен съд по н. о. х. д. № 4 335/2008 г., подсъдимият М. М. е признат за невинен по обвинението в това, че в периода 11.02.2004 - 23.03.2005 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, да е присвоил от [фирма], в качеството си на длъжностно лице - търговски пътник към същото дружество сумата в размер на 10 407, 36 лева, в големи размери, връчена му в това му качество - престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201, ал. 1, алт. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК. На основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по това обвинение. По протест на прокурора, Софийски градски съд, като въззивна инстанция е отменил тази присъда изцяло и е постановил обжалваната нова присъда, с която подсъдимият М. е признат за виновен по описаното обвинение и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, условно, с петгодишен изпитателен срок. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения: При проверката по делото не се установиха твърденията на жалбоподателя и защитата му в подкрепа на касационното основание за отмяна на въззивното решение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Съставът на Софийски градски съд е изяснил всички обстоятелства от предмета на доказване, включително и специфичните за правната квалификация на деянието, за което е повдигнато обвинение на М. - неговото длъжностно качество и отношението му към предмета на деянието - в какво качество е получил паричните суми от различни клиенти на собственика им - [фирма] и какво служебно задължение е имал за отчитането на получените парични средства. При това, Въззивния съд е приел фактическа обстановка, която не се различава съществено /по смисъла на чл. 287, ал. 1 НПК/ от обстоятелствата описани в обвинителния акт, поради което възражението за нарушено право на защита в посочения аспект е неоснователно. На л. 15 и 16 от мотивите към новата присъда, са описани деветте случая, инкриминирания период, в които подсъдимият в качеството си на длъжностно лице натоварено с отчетнически функции е посетил различни клиенти на работодателя си и на различно основание, предимно породеното задължение за клиентите /получатели на стоки от [фирма], с оформени фактури доказващи получаването на стоките/ да извършат насрещно плащане за тези стоки. В някои случай /напр. този на 22.02.2005 г./ подсъдимият се подписвал на приходен касов ордер за получената сума, с които документи платците се отчитали като купувачи на стоката от "София М." пред своите работодатели; в други случаи подсъдимият нито издавал нито подписвал някакъв документ за извършеното плащане. За тези случай, св. В. М., който пряко отговарял за резултатите от отчетническата дейност на подсъдимия, /непосредствено след като М. получил 314, 40 лева от управителката на [фирма] на 23.03.2005 г. и се укрил/ извършил собствено разследване за установяване на липсите или неотчетените пари от подсъдимия. При това изяснил напълно причините, поради които парите получени от подсъдимия не са постъпили в дружеството на "София М." - посочените в обвинителния акт клиенти на мелницата платили на подсъдимия, но последният не ги внесъл в касата на своя работодател. Всички документи установяващи тези обстоятелства са предадени на органите на компетентната прокуратура, която на основание чл. 119, т. 3 ЗСВ възложила предварителна проверка на полицията. Въз основа на последната, е образувано наказателно производство, в което в досъдебното производство по реда на НПК са разпитани посочените от пострадалия свидетели /клиенти на дружеството/, други писмени доказателства, както и е назначена счетоводно-икономическа експертиза. По реда на чл. 283 НПК, в последното съдебно заседание след събиране на гласните доказателства и преди приключване на съдебното следствие, първостепенният съд е прочел и приел всички писмени доказателства събрани на досъдебното производство. Въззивния съд, въз основа на доводите в протеста, с който е бил сезиран и служебно, по реда на чл. 313 и 314 НПК е извършил пълна проверка на оправдателната присъда на СРС. Направил нов анализ на доказателствата и фактите установени от първата инстанция и направил противоположен правен извод относно това има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и извършено ли е виновно, както и съставлява ли то престъпление, респ. каква е правната му квалификация. При проверката по делото не се установи доказателствена причина да се счита, че този съд не е обсъдил доказателствените факти или, че е изопачил съдържанието на някои от тях при оценката им. Правилно е прието, че във всеки отделен случай по п. от 1 до 9 по обвинителния акт /възпроизведени в мотивите на новата присъда в раздела "от фактическа страна"/ че подсъдимият е получил фактически посочените в отделните пунктове суми. В раздела "по доказателствата", Въззивния съд изрично е посочил, че приема фактурите като писмено доказателство установяващо сключването на договорите и получаването на стоките от купувачите. Именно поради това за св. М., като пряк ръководител на подсъдимия, се е породило служебното му задължение да провери защо при това положение не са постъпили насрещните плащания. Както вече се посочи, при това той безспорно и категорично е установил, че причината за непостъпването на парите в касата на дружеството не е липсата та плащане от купувачите /длъжници по фактурите,/ а присвояването на парите от неговия подчинен М. и неизпълнение на задължението му да отчита получените средства. Пред първостепенния съд, при даване на обяснения експертът К. е изяснила /вж л. 105/, че фактурата удостоверява извършването на сделката, а плащането следва да се удостовери с касов бон. В случая, различното време на доставка и плащане наложило практиката подсъдимият да издава касов бон в момента на внасянето на порите в дружеството. Тъй като той не сторил последното, естествено не издал и касов бон. Всъщност защитата в стремежа си да оневини подсъдимия, се позовава именно на този отрицателен факт - липсата на касов бон, без да държи сметка, че то е резултат именно на виновното поведение на подсъдимия. С изясняването на този механизъм от страна на въззивния съд е установено, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението присвояване в големи размери, тъй като е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "б" НК и се е разпоредил със средства, които са му били връчени за пазене и управление именно в това му качество. Неоснователно е възражението на защитата, в пледоарията пред касационната инстанция, че установяването на липси в пострадалото дружество не означава, че същата е резултат на противоправни разпоредителни действия от страна на подсъдимия. Правилно проверяваният съд е приел от правна страна, че за съставомерността на присвоителното престъпление, не е необходимо установяването на това по какъв начин деецът е изразходвал получените чужди пари, тъй като тези обстоятелства са извън предмета на доказване. Основното е това, че в конкретния случай не става въпрос за щета на пострадалото дружество с неустановен произход, тъй като от доказателствата по делото безспорно е установен произходът на щетата, размерът и начина на възникването й. По принцип при този вид престъпления, в доказателствен аспект, само деецът може да изясни кога е следвало да внесе парите в касата на дружеството, защо не го е направил и какво конкретно е сторил с парите. По делото подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения и не е дал отговор на поставените въпроси. За целите на доказването е достатъчно да се установи, както в случая, че единствено подсъдимият е държал парите, които не са внесени в касата на пострадалото юридическо лице. Поради изложеното следва де се приеме, че повдигнатото обвинение за извършване на престъпление от страна на подсъдимия М. по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК е доказано по несъмнен начин, при спазване на процесуалните правила. Поради липса на касационни основания за отмяна на въззивния съдебен акт, същият следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение