Решение № 9062 от 7.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2667/2009 г.

Решение № 9062 от 7.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2667/2009 г., V о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 79 ал. I от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Образувано е по жалба на Валери Цветанов Илиев живущ в гр. Париж, Франция, подадена чрез представител по пълномощие - Цветан Иванов Илиев от гр. Враца, негов баща и следователно от кръга на лицата по чл. 32 т. 2 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, против Решение № 1009/14.11.08 г., постановено по адм. д. № 1293/2008 г. на Административен съд София-град (АССГ), отхвърлящо оспорването на Заповед № 2007006298/24.08.07 г., издадена от директора на Главна дирекция "Противодействие на престъпността, опазване на обществения ред и превенция" при НС"Полиция" на МВР, с която на основание чл. 76 т. 2 от ЗБДС му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "забрана за напускане на страната, а паспорти и заместващи ги документи да не се издават със срок от 24.08.07 г. до отпадане на основанието". Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Настоява за отмяна на обжалваното съдебно решение и при решаване на спора по същество - за отмяна на първоначално оспорената заповед. Ответникът по касация - Министърът на вътрешните работа на РБ, не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване, като предлага атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от активно легитимирана страна, съответства на изискванията на чл. 212 от АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли оспорването срещу Заповед № 2007006298/24.08.07 г., издадена от директора на ГД"ППООРП" при НС"Полиция" на МВР, по силата на делегирана му компетентност от ответния едноличен административен орган, със Заповед № Iз-1025/06.07.06 г. (л. 40), АССГ е приел, че индивидуалния административен акт - предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Извел е крайния решаващ извод от установените правнозначими факти, попълващи състава на приложеното основание по чл. 76 т. 2 ЗБДС, а именно - касаторът е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и не е реабилитиран. При тези обстоятелства е преценил за законосъобразен оспорения административен акт, като издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 78 ал. I, пр. 2 от ЗБДС. Правилно е осъществен съдебния контрол, съобразно нормите на чл. 168 ал. I и чл. 169, във връзка с чл. 146 т. 1-т. 5 АПК, като по отношение на конкретния спорен предмет - мотивирана ли е оспорената Заповед съгласно нормативното изискване на чл. 78 ал. I ЗБДС и съобразен ли е принципа за съразмерност, въведен с чл. 6 АПК при упражняване на дискреционната власт от органа, съдът е формирал правилен извод, приемайки, че издателят на акта е разполагал с предоставена му от закона оперативна самостоятелност и е спазил изискванията за законосъобразност, включително за съответствие на обжалвания акт с целта на закона. По делото е нямало спор относно фактите и те правилно са установени от първоинстанционния съд. Касаторът е осъждан неколкократно за умишлени престъпления от общ характер, като за първите три от тях, е реабилитиран на основание чл. 88а, във връзка с чл. 82 ал. I т. 3 НК. По НОХД № 684/02 г. на Районен съд гр. Враца, са му наложени наказания "лишаване от свобода" за две отделни тежки умишлени престъпления, като за деянието по чл. 256 ал. I НК (стар), при приложение на чл. 55 НК, то е за срок от 2 години, чието изтърпяване е отложено за 3 годишен изпитателен срок, а за деянието по чл. 152 ал. I т. 2 НК, също при приложение на чл. 55 ал. I т. 1 от НК - за срок от 1 година, изтърпяването на което, съдът е отложил на основание чл. 66 ал. I НК, отново за срок от 3 години. С постановената по делото Присъда № 39/15.11.06 г., първоинстанционният наказателен съд не е определил общо наказание по реда на съвкупността от престъпления (чл. 25 ал. I, вр. с чл. 23 ал. I НК). Осъждането за двете деяния е факт, който е достатъчен за формирането на извод, че реабилитация по право, предвид предходните осъждания на касатора, по които вече е бил реабилитиран, и с оглед разпоредбата на чл. 86 ал. II НК, не е могла обективно да настъпи. Въведеният довод за нарушение на "изначалната човешка справедливост", което юридически се свързва с твърдение за неспазване на принципа за съразмерност, тъй като жалбоподателят вече 16 години бил във Франция без лични документи, а и наложените му наказания били условни, не можело да обоснове решението на ответния по касация орган за прилагане на оспорената ПАМ, е неоснователен. Принципът за съразмерност не е изобщо забраняващ засягането на права и законни интереси, а само в степен по-голяма от най-необходимото за целта, за която актът е издаден. Заложената от законодателя цел в приложимата норма на чл. 76 т. 2 ЗБДС е свързана именно с понасяне на последиците от осъждането от лицето, на което е наложена ПАМ, съгласно правилата на чл. 86 и чл. 87 от НК. Едва с неговото реабилитиране те ще отпаднат за в бъдеще, в какъвто смисъл е и нормата в специалния закон, във втората й предпоставка "ено нереабилитирани". Ето защо, не може да бъде споделено възражението за нарушение на принципа за съразмерност при издаване на оспорения административен акт. Правилно АССГ е приложил закона, като е приел, че касаторът не е реабилитирано лице, преценявайки института на "реабилитация по право", въведен с чл. 86 ал. I и ал. II от НК, респ. чл. 88а НК, както и липсата на законовите предпоставки за постановяване на съдебна реабилитация по реда на чл. 87 НК. Тези текстове свързват заличаването на последиците от осъждането освен с трайното поправяне на дееца и с изтичане на 3-годишен срок от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание, през който да не е извършил друго престъпление. Няма как да бъде преодоляно това императивно законово изискване, за да има възможност съдът да контролира преценката на компетентния (изключителна компетентност е дадена със закон именно на ответника по касация) административен орган. В хипотезата на чл. 76 т. 2 от ЗБДС, за законосъобразността на издадения индивидуален административен акт е достатъчно наличието на установените материалноправни предпоставки за избрания резултат и липсата на допуснати съществени нарушения на регламентираните административнопроизводствени правила. Други фактически основания, освен съдържащите се в хипотезиса на разпоредбата, административният орган няма задължение да излага. След като с оспорената заповед той е разпоредил временно ограничаване на напускането на страната от жалбоподателя при наличие на фактическите обстоятелства, субсумиращи се в приложимата правна норма, същият е упражнил властническите си правомощия в рамките на предоставената му от закона оперативна самостоятелност, по целесъобразност. Не е налице превратно упражняване на дискреционната власт. Не следва изобщо да се обсъждат твърденията, че приложимата норма на чл. 76 т. 2 ЗБДС била "корупционна" и с нейното прилагане, което е могъл и да не направи органът, драстично се засягали лични права на касатора, тъй като не можел да се върне в България за неотложно лечение, защото тези доводи са ирелевантни за производството. Не е вярно оплакването му, че с процесния административен акт се препятствала възможността му след 16 годишен престой в чуждата държава без лични документи, да се върне в родината си, тъй като няма пречка, както е нямало такава и през всичките тези 16 години, по всяко време, да се върне в България. По-скоро няма да може да напусне отново страната, в какъвто смисъл е наложената принудителна административна мярка, но такъв довод не е въведен. Първоинстанционният съд е дал законосъобразен отговор и на упорито поддържаното оплакване, че щом РС гр. Враца с Определение № 94/28.03.07 г. е отменил забраната, постановена по НОХД № 684/02 г. на същия съд, жалбоподателят да напуска пределите на страната, то ответният административен орган е бил длъжен да се съобрази с него, а не нерегламентирано и въпреки съдебния акт, да постановява нова забрана. Отменената мярка за процесуална принуда е била свързана с висящото повече от 10 години наказателно производство за деяния, извършени на 05.06.1992 г. от касатора. С неговото приключване (Присъда № 39/15.11.06 г. е влязла в сила на 31.01.07 г.), необходимостта от същата е отпаднала. АССГ правилно е направил разграничението между мерките за процесуална принуда по чл. 68 ал. I от НПК и принудителните административни такива по ЗБДС, като освен това е установил, че своевременно, на 06.04.07 г., е издадена заповедта, отменяща ПАМ по чл. 75 т. 3 ЗБДС, която е симетрична на ограничението по чл. 68 ал. I НПК. Постановената с обжалваната заповед принудителна административна мярка е на друго, самостоятелно законно основание и е без връзка с горния довод на касатора. Жалбоподателят е пълнолетен български гражданин, намерен е от националния съд за наказателно отговорен и след изтърпяване на наложеното му наказание, има възможността на коригира трайно поведението си, за което обаче, обществото може да прави сериозни изводи едва след изтичане на установения със закон най-малко 3-годишен срок. Затова именно ПАМ е с временен характер, отчитайки разпоредбите на Наказателния кодекс, който специален материален закон третира отношенията в областта на пеналното право, вкл. целите на наказанието, последиците от осъждането, условията за тяхното заличаване и други. Обжалваният правораздавателен акт е и материално законосъобразен, тъй като релевантните факти - на осъждането за умишлено престъпление от общ характер и липсата на реабилитация, са несъмнено и правилно установени. Неоснователен е доводът за необоснованост на решението, тъй като формираните фактически и правни изводи от първоинстанционния съд съответстват напълно на събраните по делото доказателства. Не водят до други изводи и оплакванията в касационната жалба, че процесната ПАМ недопустимо ограничавала конституционното право на жалбоподателя за свободно придвижване и противоречала на нормите на общностното европейско право. Да, определен обем граждански права на касатора са ограничени по силата на самото осъждане и по този въпрос не може да има съмнения, тъй като последиците на осъждането са скрепени с норми от специален закон. Принципите, заложени в разпоредбите на чл. 23 ал. III и чл. 33 ал. III от ЗБДС, са получили своето развитие и конкретизация с нормите на чл. 75 и чл. 76 от с. з., уреждащи случаите на налагане на забрана за напускане на страната. Правната норма, съдържаща съответно правило за поведение, не може да бъде противопоставяна на правния принцип под предлог, че с нея се въвеждат нови, допълнителни изисквания, непосочени в принципа. Последният по начало дава насоката, с оглед на която се формулират конкретните правила за поведение, поради което и всички фактически състави на чл. 75 и чл. 76 ЗБДС представляват конкретизирано проявление на абстрактно зададените, обобщените принципни положения за допустимо ограничаване на правото на свободно придвижване на лицата, с цел защита на обществения ред, националната сигурност, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. Съобразявайки горните допълнителни аргументи, настоящият съдебен състав счита, че като краен резултат мотивите на Административен съд София-град, обосновали отхвърлителния му решаващ извод, следва да бъдат споделени и не се налага тяхното преповтаряне. Предвид изложеното, обжалваното решение, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна, подлежи на потвърждаване. По тези съображения и на основание чл. 221 ал. II предл. "първо" от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение