Решение № 6703 от 3.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4814/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, подадена чрез процесуален представител юрк. Стоев срещу решение 1889/23.03.2023 г., постановено по адм. дело 1473/2023 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ), с което по жалба на М. Г. К. е отменена негова заповед 8121 к-524/23.01.2023 г., с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска същото да бъде отменено и да се постанови ново по същество на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата срещу обжалвания административен акт. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът М. Г. К., чрез процесуален представител адв. Георгиева, в писмен отговор и съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита постановеното решение за правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. С обжалваното решение е отменена заповед 8121 к-524/23.01.2023 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл), поради съкращаване на длъжността е прекратено служебното правоотношение на М. Г. К. считано от 23.01.2023 г. За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд приема че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон и неговата цел. Приема, че не са спазени както изискването на чл. 226, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), така и целта на закона, а именно на служителя да бъдат предложени други подходящи, в смисъл на равностойни вакантни длъжности, които да отговарят на неговата квалификация и е възможно да бъдат заети от него. В заключение решаващият съд посочва, че оспорената пред него заповед е издадена при неправилно приложение и тълкуване на материалния закон, като при издаването й не е спазен реда за прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители в МВР, и я отменя като незаконосъобразна с обжалвания съдебен акт. Така постановеното решение е неправилно. Законосъобразни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма и при спазване на изискванията за негово съдържание и форма. За да е съкратена една длъжност по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл трябва да са налице кумулативно две предпоставки: 1. длъжността вече да не фигурира като наименование (нормативно определена позиция) в длъжностното разписание на административната единица или ако съществува, то да е намален броят на длъжностите, при запазване на системата от функции, задължения и изисквания, т. е. намалява се броят на служителите, които изпълняват длъжността, но тя остава да съществува и 2. длъжността като системата от функции, задължения и изисквания утвърдени с длъжностната характеристика вече не съществува. В тази връзка, първоинстанционният съд достига до обосновани и законосъобразни изводи, че длъжността, заемана от К. преди прекратяването на служебното й правоотношение, след направената реорганизация и съкращаване, вече не съществува както като наименование, така и като система от функции, задължения и изисквания, с което е изпълнена хипотезата на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл . Настоящият съдебен състав изцяло споделя съображенията, изложени от решаващия съд и направените правни изводи в тази насока, като намира че не е необходимо да бъдат преповтаряни по арг. чл. 221, ал. 2 от АПК. Неправилен обаче е извода на съда, че съкращението на длъжността на К. е извършено в нарушение на изискването на чл. 226, ал. 5 ЗМВР-прекратяването на служебното й правоотношение да се предхожда от предложение до служителката от органа по назначаване за заемане на друга подходяща длъжност, която тя да отказва да заеме. Действително съгласно цитираната разпоредба прекратяването на служебните правоотношения в случаите по ал. 1, т. 3, 5 и т. 7, букви е и ж във връзка с чл. 153, ал. 3, т. 1 се допуска само ако служителят откаже да заеме друга предложена му длъжност или ако няма друга длъжност, подходяща за него. Сред изброените хипотези в чл. 226, ал. 5 ЗМВР на прекратяване на служебното правоотношение, при които е задължително отправяне на предложение до служителя за заемане на друга подходяща за него длъжност, е включено и съкращаване на длъжността (т. 5). Посочената регламентация обаче, обратно на приетото от първоинстанционния съд, е приложима само спрямо държавните служители от категорията на чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, по аргумент от чл. 226, ал. 1 и чл. 142, ал. 4 ЗМВР. Изрично е посочено, че статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР се урежда с този закон.(ЗМВР). Това са полицейските органи и органите по пожарна безопасност и защита на населението. Различна е правната уредба на статута на служителите по чл. 142, т. 2 ЗМВР. В разглеждания казус М. Г. К. е държавен служител от категорията на тези по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чиито статут съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 189, ал. 1, т. 7, чл. 190, ал. 2, чл. 191, 233, 238, ал. 1 3 и 5, чл. 239, ал. 1, т. 1 и ал. 2, чл. 245а, чл. 247, ал. 1 и 4 и чл. 247а, ал. 1, 3 и 4 ЗМВР. Текстът на посочената разпоредба е ясен, изчерпателен и в него присъстват изброени конкретни правни норми, уреждащи статута на тази категория служители, и сред тях не е тази на чл. 226 ЗМВР. Разпоредбата на чл. 226, ал. 5 ЗМВР не може да бъде тълкувана разширително, нито да бъде приложена както приема административният съд по силата на правилото lex specialis derogate legi generali, предвид обсъдената уредба на статута на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Предвид изложеното, настоящият касационен състав на ВАС, намира, че неправилно и в противоречие с материалния закон административният съд разглежда приложимостта на разпоредбата на чл. 226, ал. 5 ЗМВР в настоящия случай, като приема неспазването й от административния орган при произнасяне на заповед 812К-524/23.01.2023г. Посочената в обжалваното решение съдебна практика по сходни казуси, в подкрепа на приетото от решаващия съд, че условие за прекратяването на служебното правоотношение на М. К. е да й бъде предложена друга, подходяща длъжност за заемане, както и служителката да откаже да я заеме, е неотносима за конкретния случай. Съдебните решения се отнасят до казуси, свързани с възникване, изменение и прекратяване на служебни правоотношения на служители в МВР по смисъла на чл. 142, т. 1 ЗМВР, а именно-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението. В случая от значение за преценка на законосъобразността на оспорената пред първоинстанционния съд заповед е не дали е налице отказ от заемане на друга предложена длъжност, съответно липса на подходяща длъжност за държавния служител, а дали са изпълнени кумулативно посочените по горе предпоставки, необходими за да е налице реално съкращаване на длъжността по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл (основанието за издаване на процесната пред АССГ заповед). В тази връзка административният съд аргументирано и подробно излага съображенията си в решението, на които основава правилния извод за наличие на предпоставките по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл за реално съкращаване на длъжността на служителката. С оглед изложеното и предвид приетата материална незаконосъобразност на оспорената заповед на министъра на вътрешните работи, поради нарушение на материалния закон-чл. 226, ал. 5 ЗМВР при издаването й, се налага извод за неправилност на обжалваното решение като материално незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено и тъй като делото е изяснено от фактическа страна, на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 1 АПК да се постанови друго по съществото на спора, с което жалбата срещу заповед 8121 к-524/23.01.2023 г. на министъра на вътрешните работи да се отхвърли като неоснователна. Предвид изхода на спора е основателна претенцията за присъждане на разноски в полза на касатора. На Министерство на вътрешните работи следва да бъде присъдена сумата от 200 лева, общо за двете съдебни инстанции за юрисконсултско възнаграждение - по 100 лева за всяка инстанция на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, както и сумата от 70 лева, внесена държавна такса за подаване на касационната жалба, видно от представената вносна бележка или общо сумата от 270 лева. Искането на касатора за присъждане на разноски в размер на 300 (триста) лева за всяка инстанция, е неоснователно и не следва да бъде уважено, тъй като същия надхвърля максималния допустим по чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение