Решение № 5044 от 10.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7508/2012 г.

Решение № 5044 от 10.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7508/2012 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Фортуна комерс" ЕООД със седалище в гр. Габрово и адрес на управление ул. "Петър Михов" № 5582, вх. В, ет. 4, ап. 11, ЕИК по Булстат: 107584886, представлявано от Християн Тодоров Балканджиев, подадена чрез процесуалния му представител адв. Милчев, срещу Решение № 185 от 3.04.2012 г., постановено от Административен съд - Велико Търново, по адм. д. № 212 по описа на същия съд за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 071102411/2.11.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с решение № 34/21.01.2012 г. на Директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. В. Търново, относно отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 100000 лв. за данъчен период м. март 2011 г. по по фактура № 4000000010/1.03.2011 г., издадена от "Добрин Добрев" ЕООД, както и относно начислената лихва от 29,29 лв. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е приел, че не са налице законоустановените предпоставки за признаване на данъчен кредит по посочената фактура. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - гр. Велико Търново - в представен писмен отговор на касационната жалба и в с. з. чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна. Съдът е описал фактите по спора по отношение на които страните не спорят. Възприетата от него фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени и са последователно възпроизведени в мотивите на обжалваното решение. Спорът по делото е правен и се свежда до правилното приложение на ЗДДС. За да отхвърли жалбата, Съдът е намерил за обоснован и правилен извода на органа по приходите, че следва да бъде отказано признаване на данъчен кредит по процесната фактура, издадена от "Добрин Добрев" ЕООД, поради отсъствие на реална облагаема доставка на услуга. Предмет на доставката е възнаграждение по договор от 20.09.2010 г. Въпросният договор, анекс към него от 6.06.2011 г., както и счетоводни документи, са представени в хода на ревизията. Предмет на договора е извършване на проучване, даване на становища и разработване на стратегия с оглед конкретно поставеното задание от касатора като клиент - по административноправни, търговски и данъчни въпроси. В чл. 2 от същия договор е предвидено, че консултантът извършва в полза на клиента писмени и устни съвети и становища по отделни въпроси, както и персонални консултации на съдружниците и управителите на дружеството в областта на данъчното законодателство, подготовка и изготвяне на документи, договори, включително сделки, представителство пред административни органи и управленски учреждения, участие в преговори с физически и юридически лица за сключване на сделки, за разрешаване по извънсъдебен път на възникнали правни спорове, както и посредничество и осигуряване на представителство за извънсъдебно уреждане на спорове. Доводите на касатора, че са налице всички предвидени в закона основания и предпоставки той да ползва правото си на данъчен кредит по издадената фактура, са неоснователни. Законът не свързва задължението за начисляване на ДДС и правото на данъчен кредит единствено с издаването на данъчна фактура, а поставя изискването да е налице реално осъществена облагаема доставка. Легалната дефиниция на понятието данъчен кредит се съдържа в чл. 68, ал. 1 ЗДДС и това е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по ЗДДС за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. В този текст законодателят е предпоставил облагаемата доставка като основно изискване, за да е налице правото на данъчен кредит. Аналогично е законодателното решение при регламентиране на спорното право в нормата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. В тази разпоредба се съдържа правото на задълженото лице да приспадне данъка за стоките или услугите, които доставчикът - регистрирано по ЗДДС закон лице, му е доставил или предстои да му достави. Вижда се, че и тук законът на първо място изисква да е осъществена реална доставка на стока и услуга. От гледна точка на формалната логика наличието на доставка съставлява положителен факт от обективната действителност. След като жалбоподателят черпи права от наличието на реална доставка, в негова тежест е да ангажира доказателства, установяващи осъществяването на този положителен факт. От друга страна, констатацията на органа по приходите за липса на реални доставки съставлява едно умозаключение, отрицателен факт, който не съществува в обективната действителност, поради което предмет на проверка в процеса е дали са спазени процесуалните и логическите правила при изграждането му. В конкретния случай в хода на ревизията е извършена насрещна проверка на доставчика, който не е представил доказателства във връзка с изследваните доставки. Поради това първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че след като не се представят доказателства във връзка с доставките, то такива не съществуват. С изключение на ревизиите при особени случаи по чл. 122 ДОПК, в кодекса няма изрични норми за определяне на доказателствената тежест в процеса, поради което намират приложение общите правила на доказване, според едно от които всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В настоящия казус това означава, че ревизираният данъчен субект е този, който трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. Такова доказване по делото не е проведено. За да се докаже претедираното от жалбоподателя и отречено от ревизията и първоинстанционния съд право, жалбоподателят следва да докаже по пътя на пълно и главно доказване, че фактурата удостоверява реална доставка на услуга, тъй като именно той носи доказателствената тежест относно факта, релевантен за спорното право на данъчен кредит - наличието на действително извършена доставка. Нито пред ревизията, нито в хода на съдебното производство са представени доказателства за реално осъществени дейности по изпълнение на поетите задължения по договора, съобразно поетите от изпълнителя по договора задължения за предоставяне на консултантски услуги. Това обстоятелство се подкрепя и от подписания между страните анекс от 6.06.2011 г., в който по същество се съдържа признанието на страните, че не е имало каквото и да било изпълнение, респективно предоставяне на услуги от страна на изпълнителя по договора по отношение на възложителя по същия. Липсва и констативен протокол за изпълнение на услугата, какъвто страните по договора е следвало да съставят, съобразно чл. 9, ал. 1 от договора. При това положение заключението на съда за липса на реална доставка по процесната фактура е правилно. Изводът на съда за нереалност на доставката се подкрепя и от липсата на насрещна престация. Не са представени доказателства за заплащане на уговореното по договора възнаграждение в размер на 500000 лв., като в изпълнение на чл. 10 от договора плащането е следвало да бъде извършено по банков път. От представените в хода на насрещната проверка на "Добрин Добрев" ЕООД счетоводни документи се установява, че няма постъпления по сметки от гр. 50, поради което и няма осчетоводено плащане между страните. И понеже нито в хода на ревизията, нито при обжалването на ревизионния акт са представени доказателства, които удостоверяват извършване на операциите, следва да се приеме, че те не са извършени. Коментираният договор е прекратен поради неизпълнение с анекс от 6.06.2011 г. и макар че, както твърди касационният жалбоподател, той е бил в сила към момента на издаване на фактурата, изявленията в анекса свидетелстват, че по него не е имало изпълнение; страните не спорят, че по фактурата не е извършено плащане. При това положение жалбоподателят не е убедил Съда в истинността на конкретното твърдение относно реалността на процесните доставки, каквато е целта на пълното доказване. При липсата на доказателства в този смисъл Съдът правилно не е приел за доказано извършването им. С оглед изложеното в решението на първоинстанционния съд е постановено при правилно прилагане на материалния закон и въз основа на правилно установена фактическа обстановка са изградени и правните изводи на съда, поради което решението е и обосновано. Предвид, че не се установиха отменителните основания, визирани от касатора, решението на съда като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид гореизложеното решението на административен съд - Велико Търново не страда от пороците, посочени в жалбата и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Претенцията на ответника за присъждане на разноски следва да бъде оставена без уважение, тъй като такива съгласно чл. 161, изр. 3 ДОПК са присъдени в размер до минималното възнаграждение за един адвокат. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,