Решение № 6313 от 26.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3546/2021 г.

Решение № 6313 от 26.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3546/2021 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. А., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуалния представител Н. А., против решение № 7485/22.12.2020 г., постановено по адм. д. № 6351/2020 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена неговата жалба срещу отказ за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване изх. № ANK 20000654 от 8.06.2020 г., издаден от трети секретар в консулската служба на посолството на Република България в Анкара, Република Турция. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е направил пълен анализ на доказателствата и е достигнал до неправилен извод за относимите обстоятелства по делото. На следващо място счита, че съдът не е мотивирал извода, че в случая не е нарушено правото на семеен живот, гарантирано в чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Моли за отмяна на решението и отмяна на административния акт. Претендира присъждане на направените разноски в двете съдебни инстанции. Ответникът – консулско длъжностно лице в посолството на Република България в Анкара, Република Турция, чрез процесуалния представител юрк. Е. В., с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага доводи, че съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, поради което съдът дължи произнасяне единствено по претендираното засягане на правото на личен и семеен живот по чл. 8 от КЗПЧОС. Счита, че по делото е установено, че жалбоподателят и Л. М. - А. са сключили брак на 25.11.2019 г, но не са живели и не живеят заедно, а на адреса в гр. Свиленград, по договор за наем на жилище не е установен никой от съпрузите, което обосновава извод за създадена привидност на обстоятелството за наличие на семейно жилище. Намира, че дадените от съпругата противоречиви данни за важна лична информация за съпруга, включително годината му на раждане обосновават извод за липса на трайна връзка и отношения, което е и основание да се приеме налична фиктивност на брака. Сочи, че с оглед събраните доказателства, възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, е неоснователно, а издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на М. А., гражданин на Република Турция срещу отказ за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване изх. № ANK 20000654 от 08.06.2020 г., издаден от консулско длъжностно лице в посолството на Република България в Анкара, Република Турция. Като правно основание на постановения отказ за издаване на виза е посочено, че визата е отказана на основание чл. 10, ал. 1, т. 17, вр. с чл. 26, ал. 4, т. 1 и т. 4 от ЗЧРБ. Като фактически основания за отказа е посочено, че са налице основателни съмнения, че бракът е фиктивен. За да постанови този резултат съдът счел, че са представени доказателства за сключен брак между жалбоподателя и българска гражданка, за който са налице данни за фиктивност. Съдът е достигнал до извод, че съпрузите не живеят заедно, тъй като при извършена от органа проверка на адреса не са открити обитатели, а в проведен разговор със съпругата тя заявила, че живее в [населено място], общ. С. с родителите си, а съпругът й живее в Турция, при своите родители. Освен това съдът съобразил, в че проведеното с Л. М. -А. на 4.03.2020 г. интервю тя дала противоречиви и неточни отговори на зададените й въпроси, включително е посочила грешна година на раждане на съпруга. За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че въпреки дадените указания за разпределение на доказателствената тежест, не са представени годни доказателства за реалността на брака и съществуващи лични отношения на съпрузите и съвместно съжителство, тъй като турският гражданин е напуснал Република България няколко дни след сключване на брака, след което подал искането си за виза за дългосрочно пребиваване. При тази установеност по делото е преценено като неоснователно и възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот. Твърдението за нарушено право на семеен живот във връзка с чл. 8 от КЗПЧОС решаващият съд счел за неоснователно, доколкото поддържането на семейната връзка изисква ежедневни, периодични грижи, съпричастност и лично отношение, каквито не се установяват за семейството на жалбоподателя. Приел, че фактът на сключен граждански брак не може да бъде автоматично преценен за правопораждащ и гарантиращ правото на семеен живот в контекста на установената фиктивност на брачната връзка. Постановеното решение е правилно. Неоснователно е първото възражение на касатора, че съдът не е анализирал фактите и обстоятелствата, довели до издаването на обжалвания административен акт. От приложените в административната преписка доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност се налага изводът, че сключеният граждански брак между М. А. и българската гражданка Л. М. -А. е фиктивен. Целта на същия е да бъдат заобиколени нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България и получаване на разрешение за пребиваване от страна на турския гражданин. Съгласно чл. 26, ал. 3 ЗЧРБ отказва се издаването на разрешение за пребиваване или продължаване срока на пребиваване на чужденец, който е сключил брак с български гражданин или с чужденец или който е осиновен от български гражданин или от чужденец, получил разрешение за пребиваване, ако са налице данни, че бракът е сключен или осиновяването е извършено единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България, и получаване на разрешение за пребиваване. Според разпоредбата на чл. 26 ЗЧРБ компетентният орган постановява отказ за издаване на разрешение за продължаване на срока за пребиваване на чужденец, след като извърши процесуални действия по чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ, необходими за формиране на извод по ал. 4, респ. след като установи, че са налице данни, даващи основание да се направи обоснован извод, че бракът е сключен с цел заобикаляне на закона. Нормативно регламентираното условие - да са налице данни, позволяващи да се направи обоснован извод, не изискват от органа или съда да направи пълна проверка с цел категоричното установяване и опровергаване на сключения граждански брак. Данните по делото не сочат на категоричен извод, че съпрузите имат желание за съвместен живот, което да се гарантира чрез разрешаване на продължително пребиваване в страната на М. А.. Не са представени доказателства, напр. общи снимки с достоверна дата, копия на билети от съвместни пътувания, имейл-кореспонденция и др., които да доказват, че съпрузите са имали отношения преди 2019 г., както и че живеят заедно. Твърденията за наличие на такива отношения са представени единствено от приобщените гласни доказателства, преценени от съда при условията на чл. 175, вр. чл. 172 от ГПК, доколкото са дадени от съпругата на оспорващия. В тази връзка и дадените свидетелски показания, че съпрузите живеят заедно, респ. имат реални отношения, не са противопоставими на приобщените по преписката доказателства в обратната насока -за липса на надеждност на сочения за постоянен адрес на съпрузите. Наличието на съществени противоречия между информацията, дадена от съпругата в проведеното с нея интервю в административното производство с тази, дадена в откритото съдебно заседание пред АССГ, са още една индиция за фиктивността на сключения граждански брак. Настоящият касационен съдебен състав счита, че правилно първостепенният съд е приел, че при преценка на правото на лицето на семеен живот следва да се съобрази, че съгласно чл. 8, ал. § ЕКЗПЧОС отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот на жалбоподателя, доколкото не се установяват такива отношения със съпругата му по документ, които да бъдат определени като семеен живот, който би могъл да бъде накърнен. Освен това следва да се има предвид, че правото на зачитане на семейния живот не гарантира по общ начин правото да се избира най- подходящото място, на което да се води семеен живот /Решение от 28 ноември 1996 г. по дело Аhmut срещу Нидерландия, § 71/. Правото на семеен живот, прогласено в редица национални и международни актове, директно приложими по силата на ЕКПЧОС, прогласено като основно право на личността в правото на ЕС, намира своето отражение и в разпоредбата на чл. 32 и чл. 46 КРБ. В този контекст лицето следва да докаже, че споделя съвместен живот със своята съпруга и конкретно да посочи как се проявява тази съвместност. Подобно твърдение може да бъде доказано с всички доказателствени средства, които законът не ограничава по никакъв начин, именно отчитайки отделната индивидуалност. Нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЧРБ въвежда различен минимум от условия, чиито липси опровергават презумпцията за съвместен живот. Така напр. и в Решение № 13621 от 3.11.2020 г. постановено по адм. д. № 4946/2020 г. на ВАС и, решение № 13981 от 12.11.2020 г. по адм. д. № 6811/2020 г., двете-на ІV отд. на ВАС. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, доказано е обстоятелството, че съпрузите не живеят заедно. Този извод се налага от извършената на 19.02.2020 г. проверка на посочения адрес за пребиване в страната. Писмени доказателства, установяващи обратния факт, а именно, че сключеният брак е фиктивен, са представени с административната преписка и не са оборени в първоинстанционното производство с представяне от оспорващата страна на допустими и относими доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 8, § 1 КЗПЧОС регламентира правото на зачитане на личния и семейния живот на лицата. Държавите, без да нарушават произтичащите за тях ангажименти от договорите, могат да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 КЗПЧОС. Съгласно посочената разпоредба намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество, в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, § 2 от КЗПЧОС са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Целта на въведения разрешителен режим по отношение влизането и пребиваването в Р. България на чужденци – граждани на трети страни е свързана преди всичко с охраняване на националната сигурност. С оглед събраните доказателства, възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, е неоснователно. За да е налице то, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. Издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по - голяма степен от най - необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди явно несъизмерими с преследваната цел. Така и в решение № 84 от 4.01.2018 г. по адм. д. № 7656/2017 г., VІІ отделение на Върховен административен съд. Освен това, вече по следващото възражение на касатора, данните по делото обосновават извод, че няма връзка между Република България и семейния живот на чужденеца по начин, налагащ правото му на постоянно пребиваване в Р. България, тъй като съпругата му - гражданин на Република България, свободно пътува в чужбина. В този смисъл и Решение № 14817 от 1.12.2020 г. по адм. д. № 9619/2020 г., ІV отделение на Върховен административен съд. Административният съд е обсъдил всестранно и задълбочено събраните в хода на производството доказателства, като ги е подложил на правен анализ съобразно приетата от издателя на акта правна квалификация. Данните по делото не сочат категоричен извод за установяване на семеен живот на територията на Република България. В този смисъл оспорената заповед не е издадена в нарушение на правото на семеен живот. В този смисъл и Решение № 15076 от 17.11.2011 г. постановено по адм. д. № 15920/2010 г. на ВАС, и решение № 4641 от 9.04.2010 г. по адм. д. № 16419/2009 г., двете-на VІІ отд. на ВАС. По изложените съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от инвокираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. с чл. 228 АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция-за юрисконсултско възнаграждение в размер, определен на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК – на 100 лв. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение