Решение № 12976 от 30.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12628/2015 г.

Решение № 12976 от 30.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12628/2015 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт и от Ж. Н. Н., срещу Решение № 1293 от 23.07.2015 г., постановено по адм. д. № 288 по описа на Административен съд - Б. (АСБс) за 2015 г. С обжалваното съдебно решение, на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), ГД "ИН" е осъдена да заплати на Н. сума в размер на 1050,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие на противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", изразяващо се в неосигуряване на пряк достъп до дневна светлина и свеж въздух, както и неосигуряване на едночасов престой на открито в периода от 15.11.2011 г. - 17.02.2012 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Искът на Н. срещу ГД "ИН" за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в останалата част за размера над 1050,00 лв. до пълния предявен размер от 3000,00 лв. е отхвърлен. Наред с това, ГД "ИН" е осъдена да му заплати направените по делото разноски в размер на 213,50 лв. С касационната жалба на ГД "ИН" съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Н. сума в размер на 1050,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за исковия период, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да му заплати разноски, както и в частта, с която съдът е приел за неоснователно искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че в посочените части то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосноваността му - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според този касационен жалбоподател, съдът не е преценил правилно тежестта на събраните по делото доказателства, това, че Н. не е доказал реално претърпени вреди в резултат на действия/бездействия на служители на Ареста - Б., както и наличието на причинно - следствена връзка между претендираните вреди и твърдяното бездействие. Пояснява, че в Ареста в Б. не е провеждан престой на открито поради липсата на възможност за изграждане на каре за разходка. Макар да признава, че липсата на каре за разходка би могло да създаде известен дискомфорт и неудобства на задържаните лица, по степен и интензитет те не били такива, които да бъдат квалифицирани като "причиняващи страдание и унижаващи достойнството". На следващо място, оспорва изводите на съда за допуснато от служителите на ГД "ИН" нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) и на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Отделно оспорва размера на присъденото обезщетение като завишен и несправедлив. Оспорва и размера на присъдените разноски, като изразява и несъгласието си с неприсъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "ИН". По подробно изложените в жалбата съображения иска отмяната на решението, предмет на проверка в обжалваната от ГД "ИН" част и оставяне в сила на същото в отхвърлителната иска част. Ответникът по тази касационна жалба Н. не представя писмен отговор и не изразява становище по нея. С касационната жалба на Н. съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение в размер на 1050,00 лв. до претендирания размер от 3000,00 лв., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Релевират се касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението е несправедлив. Наред с това се поддържа становище за неправилност на изводите на съда относно площта на килии № 3 и № 11, която свидетелства за нарушение на ЗИНЗС, в която насока в диспозитива на съдебното решение не е налице произнасяне. Такова не се съдържа и относно предявената претенция от бездействие на ГД "ИН" в нарушение на чл. 43 ЗИНЗС относно лошите санитарни условия в Ареста - Б. И. се присъждане на цялата претендирана сума в размер на 3000,00 лв. или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендират се сторените разноски за двете съдебни инстанции. Тази касационна жалба се оспорва от ГД "ИН" с представено по делото писмено становище. Твърди се, че е неоснователна и се моли решението, в обжалваната с нея част да бъде оставено в сила. Страните не се явяват и не се представляват в съдебното заседание пред настоящия съд. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на ГД "ИН" и за неоснователност на касационната жалба на Н. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Административен съд - Б. е приел за разглеждане предявен от Н. срещу ГД "ИН" иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 3000,00 лв. за причинените му неимуществени вреди в периода 15.11.2011 г. - 17.02.2012 г., когато е пребивавал в Ареста - Б., изразяващи се в преживяно унизително и недостойно отношение вследствие на противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", изразяващо се в неосигуряване на достатъчна жилищна площ, "... лошо осветление, отопление, санитарни условия и проветряване, както и лишаване от полагащия се едночасов престой на открито ...", ведно със законната лихва, считано от датата на постановяване на решението до изплащане на сумата (вж. стр. 6 от решението, абзац 6). Съобразено е от първоинстанционния съд, че ответникът ГД "ИН", съгласно чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС, е юридическо лице към министъра на правосъдието, а Арестът - Б., е нейно териториално подразделение (чл. 12, ал. 3 ЗИНЗС), предвид което за вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. От фактическа страна съдът е приел за установено, че Н. е пребивавал в Ареста - Б. в периода 15.11.2011 г. - 17.02.2012 г. От 15.11.2011 г. до 27.12.2011 г. бил настанен в килия № 3, а след това - в № 11. Обитаемата площ на килия № 3, в която бил настанен сам, била 5,9 кв. м, с ширина - 2 м, дължина - 2,95 м и височина - 2,70 м. Обитаемата площ на килия № 11, в която бил настанен с още едно лице, била 8,08 кв. м, с ширина - 1,9 м, дължина - 4,25 м и височина - 2,7 м. Отоплението в килиите в Ареста - Б. се осъществявало от локално парно за сградата, работещо в делничните дни от 8,00 ч. до 17,00 ч. Климатиците се включвали от 17,00 ч. до 8,00 ч., както и по цял ден в празничните и почивните дни. В килиите подът бил с настилка от теракот, има мивка с течаща вода, тоалетна, легло с постелъчни принадлежности. Слънчева и дневна светлина, както и достъп до свеж въздух имало само през прозорците на коридора с изложение към вътрешния двор на сградата. В килиите слънчева светлина попадала през отворите над вратата. Възможността за проветряване ставала чрез този отвор, както и при отваряне на вратата при извеждане на лице от помещението. Нямало регламент за проветряване на килиите - от значение е колко пъти ще се отвори вратата. На самата врата имало отвор с решетка с размери около 40 см на 50 см, който, както и отворът над вратата, били постоянно отворени. Съдът се е позовал и на констатациите обективирани в доклад на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, касаещ посещения в България на делегация на КПИ, и по-конкретно на посоченото, че в следствения арест в Б. не съществува възможност за упражнения на открито в продължение на един час на ден, поради липсата на открито пространство за това. Задържаните лица в този следствен арест не са го напускали с месеци, а болшинството от лицата, настанени в следствените арести прекарват 23 часа (ако не и 24 часа, както в Б.) заключени в килиите си, без друго развлечение освен книги и вестници и понякога малки транзистори, работещи на батерии. За да достигне до крайния си правен извод за частична основателност на исковата претенция, с която е сезиран, първоинстанционният съд е взел предвид разпоредбите на чл. 240 ЗИНЗС и чл. 268 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС). Изложил е съображения, че ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на администрацията на ответника спрямо евентуално настъпилите за Н. неимуществени вреди следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова регламентация. Намерил е за пряко относими към спора чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, чл. 43, ал. 2 и ал. 4 ЗИНЗС, във вр. с чл. 20, ал. 2 ППЗИНЗС като законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода и в частност - в следствения арест, както и чл. 3 КЗПЧОС и Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева през 1955 г., и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г. Съобразил е, че чл. 43, ал. 2 и ал. 4 ЗИНЗС са били действащо право през исковия период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание, доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наложената му мярка за неотклонение "задържане под стража". Позовал се е на редица решения на Европейския съд по правата на човека, постановени по дела заведени от български граждани срещу България, относно заявени нарушения на чл. 3 от Конвенцията, в които се съдържат критерии от значение за преценката, дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на тази разпоредба, както и на съдебна практика на националните съдилища. Като е взел предвид гореизложеното, приобщените по делото писмени доказателства и дадените показания от разпитания по делото свидетел, първоинстанционният съд е уважил частично предявената искова претенция до размера на 1050,00 лв. за исковия период, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска на 06.02.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. Приел е, че в случая е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, защото органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложената от съда мярка за неотклонение "задържане под стража" са длъжни да осигуряват такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство. Почерпил е аргументи от разпоредбата на чл. 3 КЗПЧОС и чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Р. Б. Мотивирал е изводите си с конкретно установените факти по делото относно опосредения достъп на дневна светлина и възможността за естествено проветряване, които са дали основание на съда да направи извод, че килиите, в които е бил настанен Н. не отговарят на установените изисквания, а възможността за адекватно осветяване и проветряване е била силно ограничена. Възраженията на Н. относно площта на килиите, в които е бил настанен е приел за неоснователни по причина установените по делото техни размери. Като е съобразил чл. 256, ал. 1 ЗИНЗС е приел, че ГД "ИН" носи отговорност за лишаването на Н. от полагащия му се престой на открито. С позоваване на свидетелските показания, дадени от сестрата на Н., съдът е приел за установено, че той е бил изнервен, болели го очите поради липсата на пряк достъп на дневна светлина, бил е депресиран след освобождаването от ареста. Счел е, че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС само по себе си представлява третиране, способно да породи у него емоционално и морално страдание, стрес и безпокойство, каквито той твърди. Обосновал е извода си с това, че липсата на пряк достъп до слънчева светлина и лишаването от едночасов престой на открито, са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдените от него страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него като лице, претърпяло изпитание, надвишаващо неизбежната степен на страдание, присъщо на ограничението, произтичащо от наложената мярка за неотклонение. Относно размера на вредите, съдът е изложил съображения, които са му дали основание да направи извод за неговата частична основателност. Като е съобразил чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, характера на деянието, извършено от служителите на ГД "ИН" и на увреждането, естеството и степента на претърпените морални страдания, недългия престой на ищеца в ареста (около 3 месеца) и размера на обезщетенията, които Европейският съд по правата на човека присъжда с решенията си по сходни казуси е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 1050,00 лв. за целия претендиран период, като в останалата част до претендирания размер от 3000,00 лв. искът е отхвърлен. При този изход на спора е присъдил разноски в размер на 213,50 лв. на Н. съобразно уважената част от иска. Решението е валидно, допустимо и правилно. То е постановено при цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка, изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и са в съответствие с материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка съставът на АСБс е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, респективно за частична основателност на предявената от Н. искова претенция, предвид което е определил по справедливост размер на обезщетението, на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, до размера на присъденото обезщетение от 1050,00 лв., който се споделя от настоящия състав. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда, че твърдените от Н. вреди са в пряка връзка с бездействия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия в Ареста - Б. и неосигуряване на престой на открито. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на описаните в исковата молба неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на помещенията в ареста, където е пребивавал Н. съобразно изискванията на Конвенцията, като част от вътрешното право на държавата и неосигуряване на престой на открито. С оглед приетото и установено по делото, обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че страданията, които той е бил принуден да търпи във връзка с условията там надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 от КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от КЗПЧОС, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Недоброто осветление и проветрение, както и неосигуряване престой на открито са причинили дискомфорт и неудобства на Н., които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството му. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо него нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС. Т. е бил поставен в положение да търпи негативни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АСБс като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Исковата претенция е доказана по основание и правилно първоинстанционният съд е отчел настъпилия за Н. кумулативен ефект от неизпълнение задълженията от администрацията на ответника. В този смисъл неоснователно се възразява в касационната жалба на Н., че съдът не бил отчел и присъдил обезщетение по претенцията му във връзка с лошите санитарни условия, а и по тази относно разполагаемата минимална площ. Според настоящия състав, определеното такова в размер на 1050,00 лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди като бъде отчетен ефектът на всички фактори върху ищеца без да се допусне намаляване релевантността на всеки елемент. Така определено, то е съобразено с установените по делото от разпитания свидетел негативни преживявания на Н. във връзка с твърдението му, че тоалетната е в спалнята, без прегради и установения по делото период, в който той е бил самостоятелно настанен в килията, респективно този, през който е бил с едно друго лице. Във връзка с последното, неоснователни са и оплакванията на Н. срещу възприетото в съдебното решение относно разполагаемата площ в килиите, в които е бил настанен той. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на двамата касационни жалбоподатели относно размера на присъденото обезщетение - на ГД "ИН", че е завишен, а на Н., че е занижен. В съответствие с нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за Н., първоинстанционният съд е определил обезщетение в размер на 1050,00 лв., който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. При определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е отчел характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, и е определил същите, като е изходил от сочените разпоредби при спазване принципа на справедливост. Според настоящия състав при тази преценка са съобразени всички относими обстоятелства, в това число вида на увреждането, личността на Н. и неговото състояние, така че присъденото обезщетение да е адекватно на необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Така определеното обезщетение е необходимо и достатъчно, за да възмезди претърпените от Н. неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, и в този смисъл се преценява от настоящия състав като точен паричен еквивалент на претърпените вреди, тоест определено е като справедливо по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. В този смисъл размерът му не се явява занижен и несправедлив спрямо болките и страданията, които Н. е преживял, нито завишен - както твърди ГД "ИН". Предвид посоченото по-горе за необходимостта от преценка кумулативния ефект на всички фактори с оглед присъждане на справедливо обезщетение и произнасянето на съда с нарочен осъдителен диспозитив, като неоснователни се преценяват от настоящия състав оплакванията на Н., за липса на произнасяне в решението по искането му за присъждане на обезщетение заради разполагаемата площ и лошите санитарни условия в помещенията. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото компенсира вредите в техен паричен еквивалент. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост при съобразяване на критерия по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Понятието за справедливост не е абстрактно. В настоящия случай то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства в тяхната съвкупност, които както се посочи, са отчетени от първоинстанционния съд. Относно разполагаемата площ доводите на Н. правилно не са били възприети за основателни. Над присъдения размер на обезщетение искът за неимуществени вреди правилно е преценен от състава на АСБс като неоснователен, предвид което е отхвърлен при преценка на всички фактори в съвкупност. Касационният жалбоподател Н. не сочи други относими факти към преценка размера на обезщетението, които са останали несъобразени от първоинстанционния съд, а определянето на по-висок размер на обезщетението не може да бъде самоцел и да го превръща в източник на обогатяване. Преценката на обстоятелствата, имащи значение за правилното определяне на обезщетението при прилагане нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, налага извод, че вреди в по-голям от присъдения с обжалваното решение размер, не са установени и доказани по делото. Присъденото обезщетение е определено при съобразяване на всички релевантни факти и е в състояние да компенсира вредите, претърпени от Н. Решението, в частта за разноските, също е постановено в съответствие със специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, която дерогира правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. П. това, правилно с решението ГД "ИН" е осъдена да заплати на Н. сума за разноските съразмерно на уважената част от исковата му претенция. Предвид всичко гореизложено при разглеждане на делото и постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е обосновано и е постановено при правилно приложение на материалния закон. Като валидно и допустимо, то следва да бъде оставено в сила. Не са налице твърдените от касационните жалбоподатели касационни основания за неговата отмяна. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение