Решение № 11482 от 28.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5747/2024 г.

ВАСВторо отделение28.10.2024 г.докладчик Мариета Милева

Диспозитив

ОТМЕНЯ решение 1379 от 01.03.2024г. по адм. дело 11444/2022 г. по описа на Административен съд София град и вместо него постановява :

ОТМЕНЯ заповед 513з-5511/24.06.2022 г., издадена от директора на Столична дирекция на вътрешните работи.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи, гр. София, ул. Антим I 5 да заплати на В. И. Д. от гр. София, [жк], [адрес] сумата 1070.00 (хиляда и седемдесет) лева разноски по делото пред касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ЛЮБОМИР ГАЙДОВ Членове: /п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА/п/ МАРИЕТА МИЛЕВА

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. И. Д. против решение 1379 от 01.03.2024 г., постановено по адм. дело 11444/2022 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата на Д. срещу заповед 513з-5511/ 24.06.2022 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР). Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на служебното му правоотношение да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски. Ответникът директорът на СДВР оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, състав на второ отделение констатира следното: Касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Административният съд правилно приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в съответствие с изискванията за форма. Законосъобразни са и изводите, че заповедта е издадена в сроковете по чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 196 ЗМВР, при отчитане на условията на чл. 195, ал. 3 ЗМВР с оглед данните за ползван от служителя отпуск, както и че производството е проведено в при спазване изискванията на чл. 205, ал. 1, ал. 2 и ал. 6 ЗМВР. Възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като материалите от проверката, образувана със заповед рег. 513з-10492/ 11.07.2020г., не са приобщени по съответния ред към проведеното дисциплинарно производство, е неоснователно. Дисциплинарно наказаният служител е запознат с обобщената справка, както и с всички материали, събрани в хода на дисциплинарното производство, включително с тези от предходната проверка и му е осигурена възможност за участие в проведеното дисциплинарно производство. Поради това следва да се приеме, че при издаване на заповедта не са допуснати посочените от касатора съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Независимо от изложеното, решението на административния съд е постановено в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменено. От страна на съдебния състав не са съобразени допуснатите при издаване на заповедта съществени нарушения при събирането и оценката на доказателствата, довели до противоречие на административния акт с материалноправни разпоредби. В нарушение на чл. 206, ал. 4 ЗМВР заповедта е издадена и наказанието е наложено без да са събрани и оценени всички доказателства. Не е обсъдена експертната справка от 02.09.2021г. по извършената видеотехническа експертиза, изготвена от специалисти от Националния институт по криминалистика, които след анализ на представените видеозаписи, включително тези от камера 03 пред Министерския съвет, идентифицират полицейските служители, използвали неправомерно физическа сила при задържането на цивилни лица на 10.07.2020г. по време на протест пред сградата на Министерския съвет. Служителят Д. не е разпознат и не е посочен от вещите лица сред полицейските служители с неправомерно поведение, въпреки че именно кадрите, разгледани от експертите, покъсно са основата за идентифициране на служителя с протокол 3383р-5279 от 14.02.2022г. Не са взети предвид и сведенията на главен инспектор Е. Й. от 27.09.2021г., който след преглед на записите от камера 03 пред Министерския съвет от вечерта на 10.07.2020г., също не разпознава Д.. От страна на дисциплинарно наказващия орган не е съобразено, че протокол 8121р-16869 от 29.09.2021г., с който служителят Д. е идентифициран като полицейски служител употребил неправомерно физическа сила при задържането на цивилно лице, се основава на цитираната по-горе експертна справка, в която Д. не фигурира, както и на сведения от неназовани служители от отдел СПС при СДВР, чиито обяснения не са събрани в хода на дисциплинарното производство. По този начин обжалваната заповед не е издадена след оценка на всички събрани доказателства, а след избирателно и едностранчиво обсъждане само на част от доказателствения материал като протокол от 29.09.2021г., протокол от 14.02.2022г. и сведението на Й. от 21.01.2022г. Допуснатото нарушение на административнопроизводствените правила е съществено, тъй като се отразява на правилността на изводите на дисциплинарно наказващия орган относно наличието на предпоставки за налагане на дисциплинарно наказание. Това нарушение е самостоятелно основание за отмяна на заповедта, а същевременно обосновава постановяване на административния акт и в противоречие с материалноправни норми. В нарушение на чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР служителят Д. е наказан, без да са установени предвидените в разпоредбата основания за неговото санкциониране по дисциплинарен ред. Според цитирания текст дисциплинарно наказание уволнение се налага за деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. В случая в заповедта е посочено, че на 10.07.2020 г. в периода 22, 30 23,30 часа жалбоподателят Д., старши полицай в 01 група на 02 сектор към отдел Специализирани полицейски сили към СДВР участва в охраната на протест пред сградата на Министерския съвет. Около 22,45 часа Д. нанася удар с крак на задържано лице, което лежи на земята. Действията на служителя са установени от протокол 8121р-16869 от 29.09.2021г., протокол 3383р-5279 от 14.02.2022г. и сведение от Е. Й. от 21.01.2022г. и са квалифицирани като нарушение на т.15, т.19, т.20, т.21, т.31, г. 33, т.69 и т.83 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. С оглед широкия обществен отзвук, е прието, че поведението на Д. е уронващо престижа на службата и съставлява тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР. При тези фактически констатации първоинстанционният съд неправилно приема, че са налице основания за санкциониране на служителя Д. с най- тежкото дисциплинарно наказание. Цитираните по-горе доказателства не установяват противоправно поведение от страна на полицейския служител. Сведенията за поведението на Д., дадени от главен инспектор Е. Й. на 21.01.2022г. не могат да се приемат за достоверни, тъй като първоначално въз основа на същите записи от видеокамери, служителят Й. не разпознава Д. (сведение от 27.09.2021г.), а сведения от други полицейски служители относно противоправни действия на Д. не са събрани. Представеният протокол от 29.09.2021г., също не установява извършени от Д. неправомерни действия по отношение на задържано лице. Протоколът се позовава на експертната справка от 02.09.2021г., на която вещите лица от Националния институт по криминалистика не идентифицират Д. като полицейски служител, употребил физическа сила спрямо задържано лице, както и на сведения от неназовани полицейски служители, които не са представени по делото и чиято достоверност не може да бъде проверена. Констатациите в протокола от 14.02.2022г., съставен от комисия от полицейски служители от различни служби и звена в структурата на СДВР, след преглед на видеозаписи от камера 03, монтирана под колоните на сградата на Министерския съвет, според които служителят Д. замахва с десен крак и нанася удар на задържано лице, което е на земята, не са достатъчни да установят по несъмнен начин поведението на жалбоподателя. Не е ясно по какви критерии е извършено разпознаването и освен това установеното с протокола се опровергава от изложеното в експертната справка, която след преглед на същите кадри (стр. 6, втори ред) и след визуално съпоставяне и анализ на външни анатомични белези и конфигурация на главата и лицето, не идентифицира Д. като един от полицейските служители, упражнили насилие над задържани лица. По тези съображения настоящата инстанция приема, че не са налице основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя на посоченото в заповедта основание, а изводите на административния съд в обратен смисъл са направени в противоречие с нормативната уредба. Поради всичко изложено Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема, че оспореното решение е постановено в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменено. С оглед констатираните при издаване на административния акт съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалноправни разпоредби и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповед 513з-5511/ 24.06.2022 г. на директора Столична дирекция на вътрешните работи да бъде отменена. Съобразно изложеното, направеното искане и доказателствата за действително извършени разходи по водене на делото пред касационната инстанция Върховният административен съд намира, че СДВР, юридическото лице, в чийто състав е административният орган, следва да заплати на касационния жалбоподател сумата 1070.00 лв. разноски по делото, представляващи 70.00 лв. държавна такса и 1000.00 лв. възнаграждение за адвокат. Разноските на касатора за адвокат следва да бъдат присъдени изцяло с оглед фактическата и правна сложност на делото и поради факта, че адвокатското възнаграждение е в размер, близък до минималния за дела с такъв характер съгласно чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а възражението на ответника по касационната жалба по чл. 78, ал. 5 ГПК, е неоснователно. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,