Решение № 292 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3815/2017 г.

Решение № 292 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3815/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 и следв. ГПК по касационните жалби на адвокат С. Б. като процесуален представител на И. Г. Д. и на И. Г. Д., приподписана от адвокат П. М., срещу решението на САС от 20.04.2017 г. по гр. д. № 799/2016 г. Касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е допуснато в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД. В касационните жалби са изложени съображения за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди и уважаването й изцяло. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ /ПРБ/ е изложил съображения за нейната неоснователност. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС взе предвид: С решението си от 20.04.2017 г. САС е отменил решението на Софийския окръжен съд от 23.12.2015 г. по гр. д. № 834/2015 г. в отхвърлителната му част за сумата 1000 лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ПРБ да заплати на И. Г. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 213а ал. 1 НК, за което е постановена оправдателна присъда по НОХД № П 217/2011 г. на СВС, ведно със законната лихва от 18.04.2013 г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части за разликата до пълния предявен размер 150000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за 150000 лв. обезщетение за имуществени вреди /касационно обжалване в която част не е допуснато/. Въззивният съд е приел, че с влязла в сила на 18.04.2013 г. присъда на Софийския военен съд по НОХД № П 217/2011 г. ищецът е признат за виновен в извършването на престъпления по чл. 252, ал. 2 НК и по чл. 209, ал. 2 НК, като му е наложено най-тежкото от определените му наказания – 5 години лишаване от свобода с приспадане на времето, през което е бил задържан /25. ХІ. – 27.12.2010 г. /, глоба в размер на 5000 лв. и конфискация на два леки автомобила и на един лекотоварен такъв. Със същата присъда ищецът е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 213а НК. Прието е, че трите дела, по които ищецът е предявил претенции за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди във връзка с оправдателната част от присъдата, правилно са присъединени за общо разглеждане и решаване поради връзка между тях и тъй като обезщетението следва да бъде присъдено глобално за всички вреди от незаконното обвинение, като са разгледани всички искове, основани на неправомерни действия на прокуратурата, описани в допълнителните молби и становища на ищеца. Прието е, че наложените запори на банковите сметки на Д. /до размера на причинената с престъплението, за което е осъден, вреда/, извършените процесуално-следствени действия по претърсване и изземване, конфискацията на част от имуществото му и наложената му глоба са изцяло във връзка с обвиненията за престъпления, за които той е осъден. Ищецът не е доказал и вреди от насоченото срещу имуществото му принудително изпълнение, както и връзката на такива с държавата. Прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца също няма връзка с наказателното производство, вкл. и за престъпленията, за които е осъден. Във връзка с твърдяните неимуществени вреди въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния за недоказаност на причинната връзка с незаконното обвинение на респираторните заболявания и алергичните реакции на ищеца, както и че задържането му под стража е във връзка с преследването за престъпленията, за които е осъден. Ищецът не е ангажирал доказателства за чрезмерни болки, страдания и стрес, неимоверни негативни емоции, злепоставяне в обществото, голямо унижение, потиснатост и страх. При повдигнати няколко обвинения интензитетът на негативните преживявания е подчинен най-вече на опасенията от осъждането по това от тях, за което се предвижда най-тежко наказание. Прието е, че ищецът не е длъжен да доказва всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство и други, в рамките на обичайното за подобни случаи, тъй като е нормално да се приеме, че по време на наказателно производство лицето, незаконно обвинено, е притеснено и тревожно, несигурно, накърнено е социалното му общуване. С оглед на това и предвид осъждането на ищеца за две престъпления от повдигнатите му обвинения, едното от които по-тежко наказуемо от това, за което е оправдан, продължителността на производството, тежестта на престъплението по чл. 213а НК, вида на мярката за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения, както и обичайното цялостно отражение на наказателното преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, и недоказването на по-големи вреди от обичайните, съдът е намерил, че обезщетение в присъдения размер е справедливо за всички причинени му неимуществени вреди. Съобразени са и икономическата обстановка, стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности към датата на увреждането. Отчетено е и че осъждането на държавата само по себе си също има ефект на репарация, както и че обвинението за престъпленията, за които ищецът е осъден, естествено е породило същите чувства на притеснение, стрес и напрежение, които обаче не подлежат на репарация. С протоколно определение в о. с. з. на 15.03.2017 г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца за допускане разпит на свидетел, приемайки, че то е заявено несвоевременно – не само след изтичане на предоставената му възможност от първоинстанционния съд, но не е заявено и във въззивната му жалба. По въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, включително и ТР № 3/2004 г. на ОСГК, като не е взел предвид, че обезщетение се претендира и за вреди от повдигането на обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 1 и ал. 3 НК. Касационната жалба е частично основателна. Неоснователни са оплакванията на касатора относно обединяването в едно на трите дела, по които е заявил претенции за обезщетение за неимуществени /и имуществени/ вреди. Относно всички вреди се твърди да произтичат от незаконното му обвинение за престъпления и претенциите му са предявени срещу един и същи ответник. Налице са били при това положение предвидените в чл. 213 ГПК предпоставки за съединяването на делата в едно производство и за издаването на общо решение по тях. В този смисъл е и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според което обезщетение се дължи глобално за всички вреди от всички деяния, за които ищецът е оправдан. Неоснователни са и оплакванията за ограничаване на правото на ищеца да докаже претенциите си поради недопускане от въззивния съд на събирането на гласни доказателства. Законосъобразно въззивният съд не е уважил това искане. То е заявено несвоевременно – с молба от 13.03.2017 г., а не с въззивната жалба, и за обстоятелства относно негативните психически преживявания във връзка с твърдяните в исковата молба вреди, т. е. за обстоятелства, които са извън тези по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Основателно, обаче, е оплакването за невземане предвид, че се претендират вреди и от обвинението на ищеца по чл. 144, ал. 1 и ал. 3 НК. Първоначално /на 25.11.2010 г. / такива обвинения са били повдигнати на Д. за извършени от него престъпления по отношение на две физически лица /Д. Ив. М. и Ю. Г. Т. /, т. е. за две отделни престъпления. Впоследствие /с постановление от 08.07.2011 г. / обвинението е преквалифицирано в такова по чл. 213а, ал. 2 НК само за извършено престъпление по отношение на едното лице /Ю. Т. /, за което е постановена влязлата в сила оправдателна присъда. При това положение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди това обстоятелство следва да бъде отчетено. Обоснован е изводът на въззивния съд, че по делото не са представени доказателства ищецът да е претърпял вреди над обичайните в подобни случаи, изразяващи се в притеснения и напрежение от провежданото по отношение на него наказателно производство. Имайки предвид и че за две от повдигнатите му обвинения в наказателното производство е постановена и влязла в сила осъдителна присъда, следователно притесненията и напрежението са били обусловени и от тях, тежестта на престъпленията по обвиненията по чл. 213а и чл. 144 НК, срокът на наказателното производство - две години и половина, икономическите условия в страната към момента на увреждането /месец април 2013 г., когато присъдата, включително в оправдателната й част, е влязла в сила/, настоящата инстанция намира, че обезщетение в размер на 1500 лв. е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Съдът отчита и че ангажирането на отговорността на държавата само по себе си има репарационен ефект. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 – 3 ГПК атакуваното решение в отхвърлителната му част за разликата над 1000 лв. до 1500 лв. обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационния съд с присъждане на още 500 лв. обезщетение, ведно със законната лихва, считано от 18.04.2013 г. до окончателното им изплащане /виж в тази насока т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК/. В останалата му отхвърлителна част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди въззивното решение следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,