Решение № 3310 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12555/2009 г.

Решение № 3310 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12555/2009 г., I о., докладчик председателят Бисерка Коцева Производството е по чл. 145 във вр. с чл. 146, т. 3 и 4 АПК. Образувано е по жалба на "Телеком груп" ООД със седалище и адрес на управление гр. Благоевград, представлявано от управителя Нгуен Ван Хоай срещу Акт № 47/13.08.2009 г. за установяване на публично държавно вземане на Комисия за регулиране на съобщенията /КРС/. В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на обжалвания акт и за допуснати съществени административни нарушения. Поддържа се, че към датата на влизане в сила на новия Закон за електронните съобщения /ЗЕС//22.05.2007 г./ дружеството-жалбоподател не е извършвало далекосъобщителна дейност по издадена на 13.11.2005 г. индивидуална лицензия, което обаче не е по вина на дружеството, а защото обособената далекосъобщителна мрежа е била демонтирана още през м. август 2005 г. Към датата на издаване на разрешението по смисъла на новия закон - № 01268 от - 18.09.2008 г., дружеството е направило изрично искане за прекратяване на лицензията, поради невъзможността тя да бъде използвана - основание чл. 117, ал. 2, т. 2 ЗЕС, освен което е изтекъл и 6-месечният срок за продължаване на лицензията. В тази връзка се позовава на нищожност на решението № 2019/18.09.2008 г. на КРС, с което е издадено Разрешение № 01268/18.09.2008 г. Моли да се отмени като незаконосъобразен обжалваният АУПДВ. Претендира съдебни разноски. В съдебно заседание представител на жалбоподателя не се е явил. Ответникът - Комисия за регулиране на съобщенията, представлявана от юриск. Химук е взел становище за неоснователност на жалбата и като такава моли да се отхвърли. Подробни съображения са развити в писмена защита. Жалбата е подадена в срока по чл. 149 АПК, но е НЕОСНОВАТЕЛНА. Няма спор по делото, че на жалбоподателя е издадена индивидуална лицензия № 113-02984/13.01.2005 г. на КРС за осъществяване на далекосъобщения чрез обособена далекосъобщителна мрежа от неподвижната радиослужба-радиорелeйни линии. С обнародване в ДВ от 22.05.2007 г. влиза в сила новият ЗЕС, според § 9, ал. 3 от ПЗР от който на операторите, които към влизане в сила на този закон извършват далекосъобщителна дейност въз основа на индивидуална лицензия, КРС издава служебно разрешение, каквото е издадено под № 01268/18.09.2008 г. за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс. Това разрешение е отнето с Решение № 17/15.01.2009 г. на КРС. Съгласно чл. 222 и 224 от Закона за далекосъобщенията /ЗД/ дружеството има задължение да заплаща годишна такса за ползване на ограничен ресурс от радиочестотния спектър, като размерът на таксите, сроковете и начинът на плащане са нормативно уредени в Тарифа за таксите. При това следва, че включените в издадения и обжалван АУПДВ публично вземане на държавата е установено по основание със закон /ЗД/, поради което актът не противоречи на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, както неправилно се застъпва жалбата. Спорен в случая, във връзка с доводите в жалбата, се явява въпросът, че дружеството-жалбоподател не е извършвал далекосъобщителна дейност по така издадената му индивидуална лицензия не по негова вина, а поради обективна невъзможност за това-обособената мрежа била демонтирана още през м. август 2005 г., поради което и не дължи такси. Сам по себе си доводът би намерил основание, в случай, че дружеството-жалбоподател бе доказало с писмени и други доказателства, че въпросната индивидуална лицензия е била прекратена с решение КРС, както изисква чл. 77, ал. 1 ЗД и чл. 117 във вр. с чл. 35 от ЗЕС. В случая това не е сторено, респ. не е оборен фактът, че лицензията не е прекратена. Разменянето на писма, в смисъла на жалби до КРС от страна на жалбоподателя и съответно получавани отговори по тях, при това без всякакви данни, че обособената мрежа е демонтирана още през м. август 2005 г. не замества законовото изискване за произнасяне от страна на КРС с решение по прекратяване на лицензията. Следователно, при непостановено решение на КРС за прекратяване на индивидуалната лицензия, което съгласно § 9, ал. 3 от ПЗР на ЗЕС в сила от 22.05.2007 г. презюмира, че операторите към влизане в сила на закона извършват далекосъобщителна дейност, за което пък КРС служебно издава съответно разрешение, каквото е издадено. Или при данните за непрекратяване на индивидуалната лицензия, служебно трансформирана от КРС в разрешение след 22.05.2007 г. следва, че жалбоподателят е заемал ограничен кръг /ресурс/ от далекосъобщителната мрежа за осъществяване на електронни съобщения от неподвижната радиослужба от вида "точка към точка". При това пък безспорно следва, че той е бил длъжен да заплаща таксите за ползване на предоставения му ресурс. Без значение за случая е дали е осъществявал дейност по така предоставения ресурс. Ето защо доводите в тази насока са неоснователни. На последно място доводът на жалбоподателя за нищожност на решение № 2019/18.09.2008 г. на КРС, с което е издадено Разрешение № 01268/18.09.2008 г., защото решението било издадено след "преклузивния" 6-месечен срок по § 9, ал. 3 ЗЕС е също неоснователен. Това е така, защото макар и решението да е издадено след 6-месечния срок, това не води до нищожност на решението. Срокът за органа - КРС не е преклузивен, а е инструктивен и пропускането му не води до преклудиране на задължението за органа да издаде разрешението. Или последното не е издадено при липса на компетентност за органа. Обжалваният акт е законосъобразен и жалбата срещу него следва да се отхвърли като неоснователна. Следва да се посочи, че жалбоподателят не е оспорил визирания размер на изчислените такси в АУПДВ, а е оспорил само основанието. При тези съображения и на основание чл. 172, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,