Решение № 648 от 30.10.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002104806/2024 г.

производство по иск за нищожност на завещанието в полза на праводателя, при предявявен иск от приобретателя срещу праводателя за развалянето на договора и други подобни. Изложеното се основава на решение № 15/20.12.2022 г. по гр.д. № 2207/2021 г. II-ро ГО, решение № 35/25.02.2013 г. по гр.д. № 669/2012 г., ІІ-ро ГО и на много други решения на ВКС по чл. 71 – чл. 74 ЗС. Настоящият състав споделя тази практика. Тя е базирана на т. 11 ППВС № 6/1974 г. – тълкувателен акт на ВС, който поради непроменените правна регламентация и регулирани отношения има запазено, задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Следователно отговорът на материалноправния въпрос, от кой момент купувачът, който е установил владение по сключения договор за покупко-продажба, но е бил отстранен от имота с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, дължи обезщетението по чл. 59 ЗЗД на собственика, е в зависимост от осъществяването на конкретни факти, които имат за резултат разрушаване на субективната увереност на купувача, че легитимиращата го сделка му предоставя правомощията на собственик. Добросъвестността се предполага (чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС). Възможно е обаче към сключването на договора такава увереност да не съществува – чл. 71 ЗС не се прилага за недобросъвестния владелец, или макар да съществува, да е отпаднала преди предявяването на иска за връщането на имота – най-късно тогава по силата на закона добросъвестното владение е смутено. Изложеното налага настоящият състав да приеме, че по иска на собственика срещу купувача, който по сключения договор е установил владение върху имота, но е бил отстранен с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, основан на твърдения, че обезщетението по чл. 59 ЗЗД се дължи от момента на сключването на договора, в тежест на ищеца/на собственика е да въведе и докаже настъпили обстоятелства, имащи за последица отпадане на субективна увереност на купувача, че е собственик на имота - към момента на сключването на договора, или към момент, предхождащ предявяването на ревандикационния иск. Ако по делото по чл. 59 ЗЗД такива обстоятелства ищецът не твърди и не се докажат, най-късният момент, от който се дължи обезщетението е този на предявяването на иска по чл. 108 ЗС. Настоящият състав като разгледа жалбите, с които страните пренасят спора по чл. 59 ЗЗД пред касационната инстанция – за уважения с обжалваното решение размер до сумата 14 632.00 лв. и за целия заявен с иска период 26.05.2017 г. – 11.12.2021 г., намира следното: За да квалифицира предявения иск по чл. 59 ЗЗД, правилно въззивният съд е приел, че сумата 14 632 лв. ищецът Е. К. претендира в обезщетение на това, че през заявения с иска период ответникът П. Б. го е лишил от ползването на един апартамент в [населено място], придобит от ищеца по наследствено правоприемство от баща му Б. К. С., починал на 12.07.2016 г., и че ответникът е купил апартамента по договор по н.а. № 66/26.05.2017 г. за покупко-продажба от Н. К. С., сестрата на починалия. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът обосновава легитимацията си на кредитор по иска по чл. 59 ЗЗД с довода, че сключеният договор е без вещнотранслативен ефект, включително поради задължителното действие на две приложени решения. С решението по гр.д. № 216/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив е установен произходът на ищеца от Б. К. С. (чл. 69 СК). С решението по гр.д. № 275/2021 г. на ВКС ищецът е признат за собственик на апартамента по наследствено правоприемство от баща си, а ответникът е осъден да му предаде владението, което е основавал на договора по н.а. № 66/26.05.2017 г. (чл. 108 ЗС). Правилно въззивният съд е приел, че ответникът признава да е ползвал апартамента в зададения с иска период – от 26.05.2017 г., когато го е купил и е установил владение, до 11.12.2021 г., когато е изпълнил доброволно решението по чл. 108 ЗС, но е оспорен иска със следните възражения. Първо, ответникът е твърдял, че към сключването на договора е било образувано и висящо делото по чл. 69 ЗС; че националното законодателство не предвижда вписване на исковата молба по чл. 69 СК и по съображения, произтичащи от правото на мирно ползване на собствеността, установено в чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, което е с предимство пред нормите от вътрешното право, които го отричат (чл. 5, ал. 4 от Конституцията), следва да се приеме, че ответникът не е губил придобитата по договора собственост на апартамента. Второ, ответникът е твърдял, че искът за произход е бил предявен след преклузивния срок по чл. 69, изр. 1, пр. 1 СК. Трето, ответникът е твърдял, че преди да сключи договора е положил възможните усилия и се е убедил, че продавачът е собственик на апартамента. Извършените справки и удостоверението за наследници са свидетелствали, че Н. С. е единственият наследник на брат си, включително като се съобрази, че към този момент решението по чл. 69 СК не е влязло в сила. Настоящият състав намира, че след като възраженията са поддържани от ответника с оплакванията му в жалбата срещу първоинстанционното решение, правилно въззивният съд е преценил, че е длъжен да ги разгледа. Правилна е и преценката на съда, че твърденията по възражението, основано на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, са преклудирани с разрешения спор по чл. 108 ЗС (чл. 299, ал. 1 ГПК), а тези по възражението за предявяването на иска по чл. 69 СК след преклузивния срок – не зачитат силата на пресъдено нещо на решението по чл. 69 СК, което поражда за всички обратното си действие/към момента на раждането на ищеца (чл. 298, ал. 3 ГПК). Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на ответника, че тези възражения въззивният съд е бил длъжен да разгледа по същество и като не го е сторил, е нарушил чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд неправилно е приел обаче, че след като ищецът/малолетно дете е приел наследството на баща си по опис, едва към момента на описа е придобил собствеността на апартамента и от тогава ответникът му дължи обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Както с отговора на първия материалноправен въпрос се прие, това, че след решението по чл. 69 СК ищецът/малолетно дете е приел наследството по опис (чл. 61 ЗН), не задава различен момент от предвиденото в чл. 48, вр. чл. 1 ЗН. Той е станал собственик на апартамента като актив от наследството на баща си към 14.07.2016 г., когато наследството е открито (чл. 1 ЗН). Изводът въззивният съд е бил длъжен да направи и като зачете силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС, като постановено между същите страни и установяващо осъществения придобивен способ. Въззивният съд също така е пропуснал да забележи, че твърденията по последното поддържано възражение ответникът основава на правата, с които разполага добросъвестния владелец. Твърденията, че ответникът е направил възможното и се е убедил да купува апартамента от единствения наследник на Б. С., не опровергават, а допълнително обосновават презумпцията по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС. На съда е задължението да ги квалифицира като основани на предвиденото в чл. 70, ал. 1, изр. 1 и чл. 71, пр. 1 ЗС. Доколкото първостепенният съд не е изпълнил това си задължение в доклада и в решението, а възражението се основава на императивните материалноправни норми, задължението е било на въззивния съд. При зачитане на задължителната сила на решението по чл. 108 ЗС, с което ревандикационният иск е уважен в осъдителната част (чл. 296 и чл. 298, ал. 1 ГПК), следва да се приеме, че въз основа на договора по н.а. № 66/26.05.2017 г. ответникът е установил владението на апартамента. Въззивният съд е бил длъжен да изследва предпоставките на императивните материалноправни норми в чл. 71 – чл. 74 ЗС, които уреждат спорните отношения между страните. Решението следва да се касира като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение по чл. 269, изр. 2 ГПК. Касационният състав е длъжен да реши спора по същество. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. По твърденията на ответника, че е добросъвестен владелец, ищецът не е реплекирал и не е доказал, че към 26.05.2017 г. – момента на сключения договор за покупко-продажба, който според задължителното за съда и страните решение по чл. 108 ЗС е без вещнотранслативен ефект (чл. 296 и чл. 298, ал. 1 ГПК), и не по-късно от 25.06.2019 г. - момента на предявяването на иска по чл. 108 ЗС са настъпили обстоятелства, разколебаващи увереността на ответника да е придобил собствеността от продавача Н. С./сестра на бившия собственик. Искът по чл. 59 ЗЗД е основателен за периода 25.06.2019 г. - 11.12.2021 г., когато ответникът доброволно изпълнява решението по чл. 108 ЗС - неоспорен от страните факт, който събраните доказателства не опровергават. Чл. 71, пр. 1 ЗС признава правото на ответника като добросъвестен владелец да ползва апартамента до момента на предявяване на ревандикационния иск. Следователно искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен за периода 26.05.2017 г. - 24.06.2019 г. По делото се установява, че ответникът е купил апартамента необзаведен. Обезщетението за периода 25.06.2019 г. – 11.12.2021 г., за който искът по чл. 59 ЗЗД е основателен, следва да се определи според допълнителното заключение на съдебнотехническата експертиза, което страните не са оспорили и първостепенният съд е приел. От заключението се установява, че за този период пазарният наем на необзаведени апартаменти в [населено място] с местонахождение и вид, подобни на процесния, е за общата сума 7 616.00 лв. Настоящият състав намира, че искът по чл. 59 ЗЗД е основателен за периода 25.06.2019 г. – 11.12.2021 г. и до размера 7 616.00 лв. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът е отхвърлен за периода 25.06.2019 – 13.11.2019 г. с пресъждане допълнително на сумата 1 236.00 лв. над уважения с решението размер от 6 380.00 лв. и за този период, включен в заявения с иска. По разноските: При този изход на делото настоящият състав дължи да преразпредели отговорността на страните за направените разноски пред трите инстанции. За производството пред ВКС това следва да се извърши според основателната, респ. неоснователната част от жалбите, а за предходните две инстанции – пропорционално според основателната, респ. неоснователната част на исковете по чл. 59 и чл. 45 ЗЗД. Доколкото касационната жалба на ответника е неоснователна, в негова тежест остават внесените такси по сметка на ВКС. Разноски за адвокатско възнаграждение не е претендирал, респ. не му се присъждат. На ищеца ответникът дължи да възстанови разноски за общата сума 201.35 лв. За въззивното производство на ищеца следва да се възстановят разноски за сумата 769.12 лв., а на ответника – за сумата 2 336.08 лв. За първоинстанционното дело ищецът има право на възстановяване на разноски за сумата 1276.95 лв., а ответникът – за сумата 2336.08 лв.