Решение № 10202 от 11.11.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и частна жалба на Българска народна банка /БНБ/, чрез пълномощник адв.А.Георгиев срещу осъдителната част на решение 6397 от 04.11.2021г., постановено по адм.д. 6282/2017 г. по описа на Административен съд - София-град и против определение 749 от 10.02.2022 г. по същото дело. С обжалваното решение БНБ е осъдена да заплати на Н. Фадл от гр.Пловдив обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 082,24 лв., претърпени в периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014г., в резултат на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), изразяващо се в невземане на решение за обявяване на неналичност на депозитите в Корпоративна търговска банка АД / КТБ АД/, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994г. относно схемите за гарантиране на депозити, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 12.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата за обезщетение. Със същото решение предявеният от ищцата иск е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение до пълния предявен размер от 8 627, 97 лв., като неоснователен и недоказан. Наред с това БНБ е осъдена да заплати на ищцата 3 180,30 лв. разноски по делото. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на БНБ за изменение на решение 6397 от 04.11.2021г. по адм.д. 6282/2017г. по описа на АССГ в частта за разноските, съобразно отхвърлителния диспозитив на решението. Касационният жалбоподател поддържа, че атакуваното решение в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл.209, т.3 от АПК. Посочва, че първоинстанционният съд неправилно тълкува разрешенията дадени от Съда на Европейския съюз /СЕС/ в решенията по дела С-501/18 и С-571/16, съгласно които СЕС приема, че Директива 94/19/ЕО не дава основание да се приеме, че вложителят в банка има право на обезщетение за вреди, причинени от забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите или поради недостатъчния надзор от страна на националните компетентни органи. Твърди се, че решаващият съд не е направил разграничение между надзорен и компетентен орган, както и не е отчел обстоятелството, че в процесния период БНБ не е била компетентен орган по смисъла на директивата едва считано от 14.08.2015 г. БНБ е органът, компетентен в България да установява, че депозитите са неналични; че през 2014 г. БНБ не е имала материална компетентност да установи неналичност на депозитите в КТБ АД по силата на чл.1, пар.3, б.i от Директивата едва с измененията на ЗБНБ и ЗКИ през 2015 г. БНБ е определена за орган, овластен да установява чрез административен акт, че влоговете в банка са неналични; че СЕС в решението по делото С-501/18 /т.3 от диспозитива/ коментира отговорност на държавата-членка, а не на БНБ. Сочи също, че първоинстанционният съд неправилно е приел че е налице вредоносен резултат за ищцата, при положение че същата не е доказала реално претърпени такива лихвата за забава е неприложим измерител на стойност, като договорната лихва по депозита е била начислена и платена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ/ до гарантирания размер, а остатъкът подлежи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност, както и че неправилно е приел че е налице причинно следствена връзка между твърдяното бездействие на БНБ и твърдения вредоносен резултат, каквато не е доказана от ищцата. Иска отмяна на решението в обжалваната част и се отхвърли предявеният срещу БНБ иск като неоснователен. Претендират се и направените по делото разноски за двете инстанции, вкл. адвокатско възнаграждение за един адвокат. Ответникът по касационната жалба Н. Фадл от гр.Пловдив, чрез пълномощник адв.Михайлов от САК, с писмено възражение оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в атакуваната част. Иска се от съда обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират се и направените по делото разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд, с което е даден ход на делото по същество, пълномощника на ответницата адв. Михайлов, прави възражение за прекомерност на претендираното от БНБ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за касационното производство. Счита, че с оглед естеството на исковите претенции, присъждането на разноски е недопустимо. Частният жалбоподател БНБ навежда като основания за неправилност на атакуваното определение, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция на ищцата следва да бъде възложена тежестта да понесе разноските, сторени от ответника за защитата му в първоинстанционното производство. Излага доводи във връзка с разпоредбата на чл. 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и приетото в Определение 2/20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело 1/2019 г. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд, при изчисляване на пропорционално дължимата част от разноските за адвокатско възнаграждение е взел предвид единствено исковата претенция в размер на 8 627,97 лв., която е била частично уважена, без да отчете сумата от 132 947,61 лв., която е била недопустимо заведена и за която в полза на ищцата не се дължат разноски. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане в пълен размер на сторените от БНБ в първоинстанционното производство разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция и се намалят разноските, присъдени в полза на ищцата съобразно отхвърлителния диспозитив на решението и определение 2348/19.02.2019г. постановено по адм.д. 1332/2019г. по описа на ВАС. Ответникът по частната жалба Н. Фадл от гр.Пловдив, чрез пълномощник адв.Михайлов от САК, с писмено възражение оспорва частната жалба като неоснователна. Иска се от съда обжалваното определение, като правилно да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неоснователност на частната жалба. Посочва, че съдът не е взел в предвид Решението по дело С-501/18, по което СЕС приема, че Директива 94/19/ЕО ( Директивата") не дава основание да се приеме, че вложителят в банка има право на обезщетение за вреди, причинени от забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите или поради недостатъчния надзор от страна на националните компетентни органи. Сочи, че неправилно съдът е приел, че незаконосъобразното бездействие на БНБ се е отразило на възможността ищците да получат пълния размер на паричните си вложения в КТБ АД, като вземанията за депозитите над гарантирания размер могат да бъдат удовлетворени в предвиденото в националното право общо производство по несъстоятелност, поради което обосновава извод за липса на настъпила вреда. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационната и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна, за която частично обжалваното съдебно решение и атакуваното определение са неблагоприятни и в срока по чл.211, ал. 1, респ. чл. 230 АПК, поради което следва да бъдат разгледани относно тяхната основателност. По касационната жалба, подадена от БНБ: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред АССГ е било образувано по предявени от Н. Фадл срещу БНБ обективно кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди: в размер на 8 627,97 лв. - законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на депозита на ищцата в КТБ АД за периода 30.06.2014 г. - 04.12.2014 г., претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба от правото на ЕС чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, която е с директен ефект, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба до окончателното издължаване; в размер на 132 947,61 лв., изразяващо се в разликата между вложения от ищцата размер на суми по банков депозит, открит в КТБ АД и изплатения от ФГВБ гарантиран депозит в размер на 196 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата за обезщетение и в размер на 39 557,12 лв., дължимо на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съставляващо обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на исковата претенция в размер на 132 947,61 лв. за периода от 20.06.2014 г. до 23.05.2017 г. С определение 8381/28.12.2018 г., постановено по адм.д.6282/2017 г. по описа на АССГ, потвърдено с определение 2348/19.02.2019 г. по адм.д. 1332/2019г. по описа на ВАС исковете за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 132 947,61 лв., изразяващо се в разликата между вложения от ищцата размер суми по банков депозит, открит в КТБ АД и изплатения от ФГВБ гарантиран депозит в размер на 196 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата за обезщетение и иска за сумата в размер на 39 557,12 лв.,представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забавено изплащане на сумата от 132 947,61 лв. за периода от 20.06.2014 г. до 23.05.2017 г., са оставени без разглеждане и производството по делото в тази част е прекратено. От фактическа страна, административният съд е приел, че между Н. Фадл и КТБ АД е сключен Рамков договор за платежни услуги за потребители от 05.09.2013 г. и Анекс към него 116470/05.09.2013 г., по силата на които банката се е задължила да открие сметка на депозанта в евро за съхранение на пари при условията на преференциален безсрочен депозит. Установил е, че на 20.06.2014 г., след получено писмено уведомление, вх. 4098 от ръководството на КТБ АД с информация за изчерпване на ликвидността и преустановяване на разплащанията, на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) (отм.) Управителният съвет /УС/ на БНБ е приел Решение 73, изменено и допълнено с Решение 74/22.06.2014 г., с което КТБ АД е поставена под специален надзор за срок от три месеца, като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, от длъжност са отстранени членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите са лишени от право на глас, назначени са квестори. Направена е констатация, че ликвидните активи на банката към 20.06.2014 г. не са достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост . На 30.06.2014 г. УС на БНБ приема решение 82, с което, считано от 01.07.2014 г., са намалени лихвените проценти по депозити на КТБ АД до средния им пазарен размер за банковата система по видове, матуритет и валути. На 16.09.2014 г. УС на БНБ взема решение 114 за удължаване срока на специалния надзор на КТБ АД с още два месеца. С Решение 138/06.11.2014 г. УС на БНБ отнел лиценза за извършване на банкова дейност на КТБ АД. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ АД, за което уведомил и ФГВБ, с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик. Първоинстанционният съд установил, че с Решение 61/18.11.2014г. Управителният съвет на ФГВБ определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове и определил датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити. С Решение 664/22.04.2015 г. на Софийския градски съд (СГС) по т. д. 7549/2014 г. е обявена неплатежоспособността на КТБ АД с начална дата 06.11.2014 г. С Решение 1443/03.07.2015 г. на Софийския апелативен съд по т. д. 2216/2015 г., Решение 664/22.04.2015 г. на СГС е отменено в частта относно началната дата на неплатежоспособността, като апелативният съд определил за такава 20.06.2014 г. по съображения, че състоянието на неадекватност на собствения капитал на КТБ АД не е настъпило към момента на отразяване на коригираните стойности в изготвените от квесторите отчети към 30.09.2014 г., а е било факт преди този момент. На 06.11.2014г. и допълнително на 29.12.2014г. КТБ АД /в несъстоятелност/ е изпратило до ФГВБ информация за подлежащата на изплащане сума на ищцата в общ размер 196 000 лв., която сума й е изплатена на 12.12.2014г., видно от писмо изх. 90-0059/25.09.2019г. на ФГВБ. По делото пред първата инстанция е допусната, събрана и кредитирана като неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице С. Стоев. Задача на експертизата е установяване на размера на лихвата в проценти, начислявана по влога на ищцата в КТБ АД, на договорната лихва в лева, начислена върху сумата от 196 000, 00 лв. и на законната лихва върху изплатения на ищцата гарантиран размер на депозита й в КТБ АД за конкретни периоди в рамките на претендирания исков период. Заключението е възприето от АССГ като компетентно и обективно. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел иска за допустим, а БНБ за надлежен ответник. Посочил е, че искът следва да се разгледа по реда на АПК и ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). По съществото на иска съдът е счел, че исковата претенция е доказана по основание и частично основателна по размер до присъдената сума от 4 082, 24 лв. и за част от процесния период. Аргументирал се е, че по делото са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил е подробно относимите за казуса разпоредби на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994г. относно схемите за гарантиране на депозити, относимото национално законодателство и даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 1, пар. 3 и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО. Изложил е подробни аргументи, че правомощието по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е възложено на съответния компетентен орган на държавата членка, който е БНБ, която с Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ АД под специален надзор, на практика е направила обективната констатация за неналичност на депозитите, като преустановяването на достъпа до депозитите в КТБ АД е по причини, пряко свързани с финансовото й положение, като не е съществувала близка перспектива банката да е в състояние да изплаща такива. Приел е, че в срок от 5 работни дни от тази констатация БНБ е следвало да постанови изричен акт по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата задължение, което тя не е изпълнила в посочения срок. Формирал е решаващия извод, че цитираната норма от Директива 94/19/ЕО е пряк източник на права и задължения, като овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лицензът на КТБ АД поради неплатежоспособност. Допълнил е, че като не е взела това решение в императивния 5-дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, което нарушение квалифицирал като достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата за вреди. Приел е, че нарушението възпрепятствало задействането на механизма по компенсирането на засегнатите вложители, съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата. Изложени са подробни съображения за наличието и на останалите две материалноправни предпоставки за реализиране на отговорността на БНБ по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно причинена имуществена вреда под формата на невъзможност за ползване на паричния капитал от 196 000 лв., ощетяваща патримониума на ищцата, изразяваща се в законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и пряка, и непосредствена причинна връзка между бездействието на БНБ и тази вреда. Счел е, че периодът, за който се дължи обезщетение, е от 26.07.2014г. - датата, на която е следвало да започне изплащането на депозитите до гарантирания размер /денят, следващ последния ден от срока по чл. 10, пар. 1 от Директивата/ до 05.11.2014 г., предвид взетото на 06.11.2014г. решение за обявяване неналичността на депозитите с отнемане лиценза на КТБ АД. По отношение размера на обезщетението първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на вещото лице, приел, че реално претърпяната от ищцата вреда е разликата между законната лихва за периода 26.07.2014 г.- 05.11.2014 г. /5624,38 лв./ и изплатената за същия период договорна лихва по депозита на ищцата /1 542,14 лв./. Решаващият съд уважил исковата претенция за сумата от 4 082,24 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.06.2017 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане, отхвърлил предявеният иск в останалата му част и за исковите периоди 30.06.2014 г. 25.07.2014 г. и 06.11.2014 г. 04.12.2014 г., като неоснователен и недоказан и присъдил разноски, съобразно изхода от спора. В отхвърлената част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. Касационната инстанция преценява постановеното решение като валидно, допустимо и правилно. При подробно и обективно установената по делото фактическа обстановка, съответен на закона е изводът на първоинстанционния съд за частична основателност на предявения от Н. Фадл иск за обезщетение на имуществени вреди в размер на законната лихва за забавено изплащане на гарантирания размер на депозита й в КТБ АД (в несъстоятелност), произтичащи от извършено от БНБ нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в незаконосъобразно бездействие за вземане на решение за обявяване на неналичност на депозитите в КТБ. Неоснователно е касационното оплакване, че БНБ не се явява компетентният орган за претендирания исков период. От съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г. се установява, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно, за което отговорността не е на БНБ, а на националния законодател. Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към този момент обаче не освобождава от отговорност БНБ за проявеното бездействие в конкретния случай. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 и С-501/18, СЕС приема, че чл. 1, пар.3, буква i) има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, създава за компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. Основателно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на БНБ, че не е компетентен орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата. Макар да е вярно твърдението на касационния жалбоподател, че изрично уреденото за БНБ в националното законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, да й е възложено едва със законодателните изменения на Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) и ЗКИ през август 2015 г. (обн. ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения. БНБ е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно това е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Централната банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките при наличие на законоустановени предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за БНБ да се разпознае в компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Касационната инстанция не споделя и касационното оплакване, че БНБ не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ АД, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива, е с директен ефект. Както се посочи и по-горе в мотивите, с оглед правомощията й съобразно националното ни законодателство в сила към релевантния момент, за БНБ е било не само възможно, но и задължително да се идентифицира с компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО и да изпълни произтичащото от посочената норма задължение. Неиздаването на решението, когато са били налице предпоставките за това, се явява незаконосъобразно бездействие на компетентен орган да изпълни нормативноустановено задължение. В случая, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, се установява, че към 27.06.2014 г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Относимият в случая въпрос е налице ли е било или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос АССГ е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на Общностното право. Що се отнася до наведените аргументи във връзка с решението по дело С-501/18 на СЕС, съдът намира текстовете, цитирани от касатора БНБ за извадени от контекста и в никакъв случай непротиворечащи на обоснованата от АССГ отговорност за вреди в настоящия случай. Като неоснователни касационната инстанция преценява и възраженията на касатора, че ищцата не била доказала причинена вреда и че претендираната вреда за забавено изплащане на вложенията й, не следва да се подвежда под разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Като вреда се претендира законната лихва върху гарантирания размер на депозита на Н. Фадл в КТБ АД за периода на забавата. Непозволеното увреждане е източник на парично задължение за заплащане на обезщетение за обезвреда. Фадл е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичния й депозит, което й е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ АД. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност на депозитите в КТБ АД, е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на Фадл за гарантирания размер на депозита й в КТБ. Следователно, независимо, че БНБ не е нито банката, в която се е намирал депозитът на ищцата, нито е органът, който е изплатил гарантирания размер на депозита й, Централната банка е органът, който е следвало да издаде акта, който акт е един от елементите от сложния фактически състав (чл. 20, ал. 1, т. 2 ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищцата за паричното й вземане от ФГВБ. Ищцата е получила със забава гарантирания размер на депозита й в КТБ АД, която забава е провокирана от държавен орган, от акта, на който зависи изпълнението на задължението от страна на длъжника. В този случай дължимото обезщетение от деликвента следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение, което изрично е уредено в нормата на чл. 86 ЗЗД. Законът урежда както вредата при несвоевременно изпълнение на парично задължение, така и обезщетението за нея и начина му на изчисляване. В конкретния случай вредата се изразява в забава за получаване на дължимата парична сума. Що се отнася до размера на лихвата и присъденото обезщетение настоящия състав намира, че неправилно АССГ е намалил размера на дължимото обезщетение. Настоящата касационна инстанция счита, че периодът, за който се дължи обезщетение във връзка с незаконосъобразното бездействие на БНБ е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014г. и за този период размерът на дължимото обезщетение следва да е в размер на 5 624.38 лева. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че от размера на обезщетението следва да се приспадне начислената договорна лихва. Договорната лихва е начислена на различно фактическо и правно основание и не основава неоснователност на предявен иск за вреди от забавено изплащане на гарантираната сума, където размерът на законната лихва е само критерий за определяне на размера им. Въпреки изложеното и доколкото не е постъпила касационна жалба от Н. Фадл, решението в тази му част е влязло в сила и не е предмет на касационен контрол. Правилни са и изводите на първоинстанционния съд относно началната дата на периода, за който се дължи обезщетението. Срокът от пет работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ АД под специален надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото се решение по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5-дневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден 26.07.2014 г. ищцата започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозита й в КТБ АД. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ АД и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. От тази дата, включително, БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие. Поради това, както правилно е определил и първоинстанционният съд, периодът, за който се дължи обезщетение, е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014г. Неоснователен е доводът на касатора, че не е налице вреда в случая, тъй като за периода, в който КТБ АД е била поставена под специален надзор, ищцата е получавала договорни лихви за вложенията си в КТБ АД. Както бе посочено по-горе, договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на ищцата договорна лихва за периода на специален надзор частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозита й. С оглед изложеното, касационният състав преценява, като неоснователни и възраженията на касационния жалбоподател за липса на причинно-следствена връзка между забавата и поведението на Централната банка. Предвид изложените съображения, подадената от БНБ касационна жалба е неоснователна, а оспореното решение в обжалваната му част като правилно, следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, неоснователно се явява искането на касатора за присъждане на разноски. Разноски не се дължат и на ответника по касация, тъй като такива не се доказват. По частната жалба, подадена от БНБ: Частната жалба е неоснователна. Определение 749 от 10.02.2022 г., постановено по адм.д. 6282/2017 г. по описа на Административен съд - София-град е валидно, допустимо и правилно. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в случая, доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 12.06.2017 г. Наред с горното, в чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ (в приложимата редакция преди изменението и допълнението на закона, обн. в ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г.) се съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон, като от една страна, е дадено ясно разграничение на отговорността за разноски на ищеца и ответника в процеса, а от друга страна, като е направено категорично и ясно разграничение между разноски по делото, държавна такса и адвокатско възнаграждение. Тази изрична законова регламентация на отговорността за разноски изключва приложимостта на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК. С оглед посочените разпоредби, не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на адвокатско възнаграждение и при частично отхвърляне на иска му, в т.ч. и досежно исковете по които производството е прекратено, каквато е настоящата хипотеза. Ето защо, правилно АССГ е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за разноски, респ. да бъде допълнено обжалваното съдебно решение, предмет на касационнен контрол. Неоснователни са и доводите, че обжалваното определение противоречи на Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело 1/2019 г. С посоченото определение се отклонява искане за приемане на тълкувателно постановление, поради което същото не попада в кръга на актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Настоящият състав се солидаризира и с изводите на първоинстанционния съд досежно размера на присъденото, съобразно уважената част на иска, адвокатско възнаграждение на ищцата определено с оглед представените преди последното по делото заседание писмени доказателства договор за предоставяне на правни услуги, фактура, извлечение от транзакции по сметки и списък на разноските и липсата на възражение за прекомерност от страна на ответника. По изложените съображения, атакуваното определение, като правилно, следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия