Решение № 1253 от 5.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7116/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Началник отдел "Оперативни дейности" Велико Търново, в Главна Дирекция "Фискален контрол" при ЦУ на Национална агенция за приходите /НАП/ срещу Решение 399 от 15.06.2023 г., постановено по адм. д. 313/2023 г. по описа на Административен съд - Монтана. С решението е отменена Заповед за налагане на принудителна административна мярка 11443 /07.04.2023 г., издадена от Началника на отдел Оперативни дейности Велико Търново в ГД Фискален контрол при ЦУ на НАП, с която е наложена принудителна административна мярка запечатване на обект за 10 дни на основание чл. 186 ал. 1 т. 1 б.а от ЗДДС във връзка с чл. 187, ал. 1 от ЗДДС на търговски обект, стопанисван от ЕЛИТ 1234 ЕООД - магазин, находящ се в гр. Лом, ул. Хан Аспарух 11. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Поддържа се, че при издаване на заповедта са спазени всички административно-производствени правила и че административния орган е мотивирал заповедта, включително в частта относно срока на мярката. Иска се отмяна на решението и потвърждаване на заповедта с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Ответникът по касационната жалба - ЕЛИТ 1234 ЕООД, чрез упълномощен адвокат оспорва касационната жалба в писмен отговор. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу акт подлежащ на инстанционен контрол. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да издаде оспорената заповед, административният орган е приел, че на 30.03.2023 г. в 11:45 часа при извършена проверка в търговски обект, представляващ магазин, находящ се в гр. Лом, ул. Хан Аспарух 11, стопанисван от ответника по касационната жалба, е установено извършено нарушение на чл. 118, ал. 1 от ЗДДС. При осъществена контролна покупка на цвете мушкато са били заплатени 3,80 лева в брой, за които не е издаден фискален бон от монтираното в обекта фискално устройство (ФУ). След извършената покупка е направено скрито наблюдение, като е констатирано закупуване на цвете от клиент на стойност 25,00 лв. за която не е издаден фискален бон от монтираното в обекта фискално устройство (ФУ) или от кочан. Съставен е протокол за извършена проверка сер. АА 0111825 от 30.03.2023 г. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и при наличие на материално правната предпоставка, предвидена в чл. 186, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗДДС. За да отмени оспорената заповед, съдът е приел, че налагането на ПАМ не е съобразено с целта на закона, като със заповедта не се постигат нито една от целите заложени в чл. 22 от ЗАНН. Този извод е обоснован с констатацията, че установеното от органите по приходите нарушение е осъществено към 30.03.2023 г., а принудителната административна мярка е наложена към 07.04.2023 г. при липса на данни дали въпросното нарушение е преустановено към момента на постановяване на мярката. Прието е и, че не е допустимо за едно и също неизпълнение на данъчно задължение да се провеждат две самостоятелни производства. Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Съгласно чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) ПАМ се налагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Разпоредбите на чл. 186 и чл. 187 ЗДДС регламентират налагане на ПАМ при неспазване реда за отчитане при извършване на продажби съобразно изискванията на чл. 118 ЗДДС, които са доразвити в Наредба Н-18/2006 г. Видно от текста на чл. 186, ал. 1 ЗДДС мярката се налага за срок до 30 дни. Съгласно същия законов текст, относно срока на ПАМ органът преценява каква да е продължителността на мярката, упражнявайки правомощията си при оперативна самостоятелност. Именно поради последното, административният акт, с който се налага ПАМ следва да съдържа мотиви кои особености на конкретния случай се явяват съображения за издаване на акта и продължителността на мярката. Процесната заповед за налагане на ПАМ "запечатване на търговски обект" за срок от 10 дни е издадена във връзка с извършена проверка на обекта, при която е констатирано неизпълнение на задължението за издаването на фискална касова бележка във връзка с извършено плащане на закупена стока -цвете на стойност 3,80 лева. Действително в акта има изложени мотиви относно продължителността на мярката, но същите са общи и лишени от конкретика. Органът не е обсъдил кое конкретно го мотивира да избере именно тази продължителност на срока на мярката, като не са съобразени характерът на търговията и местоположението на обекта. При липса на мотиви относно срока на мярката е невъзможно да се прецени съответствието на административния акт с целта на закона, като критерий за законосъобразност на акта. На следващо място приложената ПАМ за определен срок не следва да засяга правата и интересите на адресата на акта в степен по-голяма от необходимото за постигане целта на закона. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е съобразил, че запечатването на обекта и забраната на достъп до него не изпълнява целите по чл. 22 от ЗАНН за преустановяване и предотвратяване на административни нарушения и вредните последици от тях, а на практика се превръща в санкция, която не съответства на предвидените в чл. 22 ЗАНН цели, както и на регламентирания в чл. 6 АПК принцип за съразмерност. В този смисъл е и Решение на СЕС от 4 май 2023 г. по дело С-97/21. Според цитираното решение, член 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства на данъчнозадължено лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение. В случая, от представеното пред касационната инстанция Наказателно постановление 717309-F702065/ 08.08.2023 г. е видно, че за същото деяние е ангажирана и административнонаказателната отговорност на търговеца, като дружеството е заплатило наложената му с наказателното постановление санкция. Така, в случая въз основа на едни и същи факт, са наложени две мерки в отделни самостоятелни производства по ЗАНН и по АПК. Макар, че държавната принуда при издаването на наказателно постановление и налагането на ПАМ е насочена към различни цели, то като краен резултат се е достигнало до кумулиране на двете мерки с наказателноправен характер. СЕС в т. 56 от Решение по дело С-97/21 посочва, че принципът на пропорционалност изисква кумулирането на процедури за търсене на отговорност и санкции да не превишава границите на онова, което е уместно и необходимо за постигане на легитимните цели, преследвани от приложимата правна уредба, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни спрямо поставените цели. В случая в хода на настоящето производство не е доказано спазване на принципа на съразмерност, което е основание за отмяна на акта. По изложените съображения, първоинстанционното решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски по делото в претендирания размер съобразно представен списък и договор за правна помощ в размер на 250 лв. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение