Решение № 13 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2013 г.

Решение № 13 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд, постановено на 15.11.2012 г. по гр. д. № 390/2012 г. в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд са отхвърлени предявените от общината срещу Д. В. В., В. В. П., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. искове за заплащане на сумата 998000 лв., предявена като частичен иск от общо 2 649 028 лв. на основание чл. 72, ал. 1 ЗС и представляваща увеличената стойност на извършени от нея подобрения през периода 17.09.1991 г. до 11.01.2008 г. в имот, намиращ се в [населено място], [улица], за заплащане на сумата 500 лв., предявена като частичен иск от общо 40 328.38 лв. на основание чл. 72, ал. 2 ЗС и представляваща необходимите разноски за запазване на имота през същия период и за признаване правото да задържи имота на основание чл. 72, ал. 3 ЗС. С определение № 462/24.09.2013 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали основаното на разпоредбата на § 7, т. 6 ПЗР З. правоприемство по отношение на правото на собственост включва правоприемство и по отношение на обезщетенията за подобренията, извършени в отчуждените и подлежащи на възстановяване имоти преди влизане в сила на § 7, т. 6 ПЗР З., както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали съдът е длъжен, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, да обсъди и да се произнесе и по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разходи в качеството му на недобросъвестен владелец или държател. К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като неправилно въззивният съд е приел, че за периода 31.12.1972 г. - 16.09.1991 г. общината не притежава активната легитимация да търси заплащане на подобренията по чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като пред този период общинската собственост като форма на собственост не е съществувала и подобренията са били извършени от името и за сметка на държавата. Поддържа също така, че неправилно въззивният съд е приел, че общината не притежава качеството добросъвестен владелец на имота за периода 20.08.1992 г. - 02.01.2008 г. предвид подаденото заявление за възстановяване на собствеността от ответниците. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените искове бъдат уважени, като ако се приеме, че общината не е имала качеството добросъвестен владелец да бъдат присъдени в нейна полза направените разноски за извършените подобрения. Претендира заплащане и на направените за водене на делото разноски, посочени в уточнението към касационната жалба. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Б. Л. Д., В. В. П., Д. В. В., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излагат и в представени писмени бележки, както и в проведеното открито съдебно заседание. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК участващото в производството като трето лице-помагач на страната на ответниците [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: [община] е предявила по реда на чл. 72, ал. 1 ЗС иск за заплащане на сумата 998 000 лв., представляваща увеличената стойност на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] вследствие на извършени в този имот подобрения в периода 31.12.1972 г. - 11.01.2008 г., който иск е предявен като частичен от общия размер от 2 649 028 лв. с уточнението, че се претендира сумата 595 000 лв. за извършено надстрояване и пристрояване на сградата и други подобрения в сградата, сумата 3000 лв. за извършени подобрения в дворното място и сумата 400 000 лв. за придадената по регулация към имота земя, представляваща реална част от съседния имот пл. № 15, както и иск за заплащане по реда на чл. 72, ал. 2 ЗС на сумата 500 лв., представляваща направени необходими разноски за запазване на имота, предявен като частичен от общия размер от 40 328 лв. с искане да бъде признато право на задържане до заплащане стойността на подобренията. С обжалваното решение Варненският апелативен съд, действувайки като въззивна инстанция, е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е отхвърлил предявените от [община] искове като неоснователни. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че в периода от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г. процесният имот е бил държавна собственост по силата на извършено отчуждаване от праводателя на ответниците-физически лица и за този период всички твърдяни подобрения за извършени от името и за сметка на държавата, тъй като през този период общинска собственост като форма на собственост не съществува. Прието е, че за този период разноски за извършването на подобрения ОбНС, респ. [община] не са правили, тъй като са били разходвани държавни средства. Изложени са също и съображения, че претенцията за заплащане стойността на извършени подобрения в недвижим имот е частен случай на основния принцип в гражданското право за недопустимост на неоснователното обогатяване, както и че разместването на имуществени блага настъпва между обогатилия се собственик и лицето, извършило подобренията, като активно легитимиран да търси обезщетение е подобрителят, който е изразходвал собствени средства за подобряването на имота, в случая-държавата. С оглед на това е прието, че за периода 31.12.1972 г. - 16.09.1991 г. [община] не притежава активна легитимация да търси за плащане на подобрения по чл. 72, ал. 1 ЗС и предявеният иск за този период е неоснователен. Прието е, че [община] притежава качеството добросъвестен владелец за периода 17.09.1991 г. - 20.08.1992 г., т. е. до датата на подаване на заявлението за възстановяване собствеността на ответниците, като в това й качество й се дължат само подобренията в имота, направени през този период. За извършените след подаване на заявлението за възстановяване на собствеността подобрения е прието, че [община] не може да се счита за добросъвестен владелец или приравнен на него подобрител, защото е знаела, че имотът подлежи на възстановяване. Прието е обаче, че за периода, през който [община] е имала качеството добросъвестен владелец, не е установено да са били извършени претендираните подобрения /надстрояване и пристрояване на съществуваща отчуждена сграда/, поради което и претенцията за присъждането им за този период е неоснователна. Прието е, че за периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. [община] има качеството на недобросъвестен владелец, разполагащ с правото на иск по чл. 73 ЗС, какъвто обаче не е предявен и по който поради тази причина не следва да има произнасяне. Изложени са съображения, че е недопустимо произнасяне по претенция с правно основание чл. 73 ЗС, каквато не е предявявана и защита по който ищецът може да получи в друго производство. По отношение на претенцията за присъждане стойността на заплатените 165 кв. м. от съседни дворни места, която площ е била присъединена към процесния имот след отчуждаването е прието, че подобно присъединяване не представлява подобрение по смисъла на чл. 72, ал. 1 ЗС, както и че заплащането на стойността му е било извършено от държавата, а не от [община], поради което и тази претенция е неоснователна. По първия въпрос, с оглед на който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че основаното на § 7, т. 6 ПЗР З. правоприемство по отношение правото на собственост включва правоприемство и по отношение на обезщетенията за подобренията, извършени преди влизане в сила на З. в отчуждените и подлежащи на възстановяване по реда на ЗВСВОНИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. имоти. Съображенията за това са следните: Според възприетите в Конституцията на НРБ от 1947 г. принципи правото на собственост може да принадлежи на държавата, на кооперациите или на частни физически или юридически лица. На общините и производствените предприятия не е признато право на собственост в качеството им на самостоятелни правни субекти. Предоставено им е само право да ползват и управляват държавното /общонародно/ имущество /по арг. от чл. 49 от Конституцията на НРБ от 1947 г./, т. е. отделни обекти от единното право, което принадлежи на държавата. Същият принцип е установен и при приемането на Конституцията на НРБ от 1971 г. - съгласно чл. 14 в редакцията, обн. ДВ. бр. 39 от 1971 г. формите на собственост в НРБ са: държавна /общонародна/ собственост, кооперативна собственост, собственост на обществените организации и лична собственост. Едва с изменението на тази разпоредба, обнародвано в ДВ. бр. 29 от 10.04.1990 г., в сила от 10.01.1990 г., е предвидена възможност общините да притежават право на собственост. От този момент общината може не само занапред да придобива право на собственост по силата на предвидените в нормативните актове способи, но по силата на закона /първоначално § 7 ПЗР З. и чл. 6 ЗС, а впоследствие и разпоредбите на Закона за общинската собственост / част от обектите на общонародната собственост преминават в собственост на общините. Това правоприемство с оглед естеството му следва да бъде приравнено по правни последици на универсално, доколкото не се извършва трансформация на държавната собственост в общинска, а част от общонародната собственост се отделя като съвкупност по избран от законодателя критерий и се обособява като общинска. Или, както е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 244/25.02.2010 г. на I ГО на ВКС по гр. д. № 99/2009 г., в собственост на общините преминават имоти, изградени със средства от общинския бюджет, целеви средства по заеми на общините, или средства от самооблагане на населението, или с негов труд, или такива, които държавата е предоставила безвъзмездно на общините с оглед тяхното предназначение да обслужват нуждите на населението на територията на съответната община. Основният критерий, по който се извършва обособяването на общинската собственост, е свързан с обстоятелството, че тези имоти са били използвани за нуждите на населението на територията на съответната община /вкл. и отчуждаването им е било извършвано за такива нужди/, изграждани и подобрявани преимуществено със средства от общинския бюджет. Доколкото с установените в чл. 72 - 74 ЗС правила се цели избягване на неоснователното обогатяване /в този смисъл и разясненията, дадени в ППВС № 6/1974 г./, следва да бъде признато правото на общините да получат стойността на подобренията, извършени със средства от общинския бюджет. По въпроса дали съдът е длъжен, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, да обсъди и да се произнесе по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разходи в качеството му на недобросъвестен владелец или държател, в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 129/13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. на I ГО на ВКС е прието, че въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. Прието е, че при ликвидация на облигационни отношения, породени от извършен от подобрителя ремонт в чужд имот е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество той го е извършил. В решение № 359/21.07.2010 г., постановено по гр. д. № 1205/2009 г. е прието, че ако съдът констатира недобросъвестно владение при установените от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание /чл. 74, ал. 1 ЗС/ въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 72, ал. 1 ЗС. Настоящият състав споделя така изразените становища и приема, че при предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот съдът следва да се произнесе по претенцията като присъди увеличената стойност на имота, ако установи, че ищецът е имал качеството добросъвестен владелец, а ако установи, че владението е било недобросъвестно да присъди по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, евентуално увеличената стойност на имота в хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗС. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество частично неправилно като необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон. При отмяна на отчуждаването по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. правото на собственост върху отчуждения имот се възстановява след връщане на полученото обезщетение. Ако след отчуждаването в имота са извършени значителни подобрения като надстрояване и пристрояване, вследствие на което имотът значително е увеличил стойността си, претърпявайки промяна досежно своя размер /застроена площ/, лицето, от което е бил отчужден ще получи имущество, значително надхвърлящо по стойност отнетото, връщайки при това обезщетение, чийто размер съответства на стойността и вида на имота към момента на неговото отчуждаване. Обективно в тази хипотеза е налице обогатяване без да е налице влагане на средства от страна на лицето, в чийто патримониум се възстановява собствеността. Подобно обогатяване следва да се приеме за неоснователно по причината, която вече беше посочена по-горе, а именно доколкото при отчуждаването на имота е настъпило еквивалентно разместване на блага - държавата е получила правото на собственост върху имота срещу заплащане на адекватно на стойността му обезщетение и връщане на имота в състоянието, в което той е бил получен при отчуждаването, обективно е невъзможно. Последиците от неоснователното обогатяване следва да бъдат преодолени чрез заплащане на съответно обезщетение като основанието, на което обезщетението може да бъде присъдено, следва да бъде определено с оглед съответствието на поведението на извършилия подобрението правен субект с установените от правовия ред принципи, обосноваващи недопустимостта на неоснователното обогатяване и необходимостта последиците от същото да бъдат преодолени. Дадените в ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС разяснения досежно възможността за присъждане на разноските, направени за поддържането и подобряването на имота в подобна хипотеза не следва да намерят приложение с оглед особеностите на основанието, на което имотът е бил отчужден /по реда на ЗТСУ, ЗПИНМ и др. след заплащане на равностойно обезщетение/ и особеностите на основанието, на което се възстановява собствеността - в ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС са разглеждани само хипотези на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ, но не и по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Подобренията в един имот след неговото отчуждаване са извършени със съзнанието, че се подобрява собствен имот, следователно лицето, което ги извършва действа в съответствие с установения в държавата правов ред, даващ право на собственика да стопанисва и управлява своето имущество чрез неговото подобряване. Последващата промяна на титуляра на правото на собственост посредством отмяна на отчуждаването по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и възстановяване на собствеността в патримониума на лицето, от което имотът е бил отчужден, не би могла да бъде предвидена към момента на извършване на подобренията, поради което следва да се приеме, че претендиращото подобренията лице е добросъвестно, макар и не по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото добросъвестност е винаги налице когато, както вече беше отбелязано, поведението на извършилото определени действия лице съответства на установения правов ред. И доколкото законодателят е признал право на обезщетяване чрез заплащане на по-голямата сума между увеличената стройност на имота и действително вложените при подобряването му разходи на лице, което не е притежавало, а не е и придобило право на собственост върху имота, а такова право е признато и на лицето, чиито права са отпаднали по причина унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание /т. 11 на ППВС № 6/27.12.1974 г./, на още по-голямо основание такова право следва да бъде признато на лицето, което е подобрявало свой собствен имот в хипотеза на извършена по волята на законодателя последваща промяна на собствеността. Поради това на извършилото подобренията лице следва да бъде признато правото да претендира заплащане на подобренията по реда на чл. 72 ЗС, вкл. и с право на задържане. Подобно право следва да бъде признато и на двете страни в правоотношението по възстановяване на собствеността, в какъвто смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 404/24.10.2011 г. на IV ГО на ВКС по гр. д. № 1037/2010 г. и решение № 235/31.05.2012 г. на I ГО на ВКС по гр. д. № 1196/2011 г., както и решение № 88/14.05.2013 г. на II ГО на ВКС по гр. д. № 819/2012 г., признаващо право на извършени подобрения в имот, собствеността върху който е възстановена по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ в полза на търговско дружество, явяващо се правоприемник на държавата. С оглед гореизложеното следва да се приеме, че неправилно въззивният съд е приел, че общината не може да претендира заплащането на подобренията, извършени в имота в периода от 31.12.1972 г. до 19.06.1991 г., както и за периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г., както и направените разноски за запазването на имота в същия период. Неправилно е прието също така, че след подаване на заявлението за възстановяване на собствеността на общината не могат да бъдат признати права по чл. 72 ЗС. Подаването на заявлението за възстановяване на собствеността няма за последица автоматично възстановяване на правата на лицето, от което имотът е бил отчужден, а наличието на правен спор досежно наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността не обосновава извод за недобросъвестност на извършващото подобренията лице, тъй като решението има действие занапред, т. е. подобренията се извършват в имот, собствеността върху който принадлежи на подобрителя и законът не установява забрана за извършването им в хода на висящия процес. Право на собственика при повдигнат спор, решението по който ще има действие занапред, е да упражнява фактическата власт върху имота пълноценно и по време на разглеждане на делото, освен ако не е налице явно и недвусмислено противопоставяне от страна на претендиращите възстановяване на собствеността лица, каквото обаче в настоящия случай не е доказано. И след като по настоящето дело е установено по категоричен начин, че претендираните подобрения действително са били извършени, както и че извършването на подобренията е било възложено от инвеститора Г. - В., Отдел "Просвета" в периода 31.112.1972 г. -19.06.1991 г. и от [община] в периода от 19.06.1991 г. до 02.01.2008 г., следва да се приеме, че в полза на [община] следва да бъде присъдена по реда на чл. 72 ЗС увеличената стойност на имота вследствие на подобренията, както и претендираните разноски за запазване на имота. Още повече, че извършването на подобренията като вид работи, количество, стойност и период на извършване не се оспорва и от ответниците по предявения иск /в този смисъл е изразеното им становище в отговора на исковата молба, както и в съдебно заседание, проведено от първоинстанционния съд на 20.03.2009 г./, които дори са заявили в хода на производството, че не оспорват и ще заплатят всички направени след февруари 1992 г. подобрения /доколкото са оспорвали правото на общината да претендира заплащане на подобренията, извършени в периода от отчуждаването на имота до датата на подаване на заявлението за възстановяване на собствеността/. Относно сумата, която следва да бъде присъдена на [община] по предявените искове настоящият състав приема следното: По реда на чл. 72, ал. 1 ЗС е предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени в имота подобрения в размер на увеличената стойност на имота, като претенцията е уточнена с молба от 15.10.2009 г. както следва: за надстрояване и пристрояване на сградата в периода 1973-1974 г., заедно с подобренията на сградата, извършвани допълнително от 1974 г. до 02.01.2008 г. - 595 000 лв.; за подобренията в двора /озеленяване, настилки, благоустрояване, оборудване на детски площадки и навес/ - 3000 лв.; за придадената по регулация земя, представляваща реална част от имот пл. № 15-400 000 лв. Искът е предявен за сумата 998 000 лв. като частичен от цялата сума в размер на 2 649 028 лв. Така уточнената претенция е заявена за разглеждане пред съда, като същата представлява иск с общо основание за всички посочени в молбата подобрения и за целия период, доколкото правото да се претендира заплащането на обезщетението се основава на един общ факт, а именно факта на възстановяване на правото на собственост. Следва да се има предвид също така, че искът е предявен като частичен, като основателността на претенцията се преценява и с оглед уточнението на претендираните суми в молбата. Поради това за неоснователни следва да се приемат доводите на ответниците, че начинът по който първоинстанционният и въззивният съд са разгледали заявената претенция обосновават невъзможност за касационната инстанция да се произнесе за основателността на претенцията за периода от 1972 г. до 1991 г. Действително първоинстанционният съд, уважавайки предявения иск за цялата сума, намалена поради уважено възражение за прихващане, е приел, че са налице предпоставки за присъждане на претендираното обезщетение само за периода от 17.09.1991 г. до датата на влизане в сила не решението, с което се възстановява собствеността, т. е. че искът е основателен само за периода от 17.09.1991 г. до 11.01.2008 г., но не и за периода от 1972 г. до 17.09.1991 г. Доколкото обаче не е налице предявяване на самостоятелни искове за отделните периоди на извършване на подобрения, а и както беше отбелязано претенцията се основава на общ факт и е заявена, а оттам и следва да бъде разгледана от съда на едно общо основание за подобренията, извършвани в различни периоди от време, то ищецът не е разполагал с правна възможност да обжалва така постановеното решение само в частта на неговите мотиви, след като искът му е уважен изцяло като размер на заявената претенция. В съответствие с правомощията си въззивната инстанция се е произнесла по претенцията така, както същата е била заявена, вкл. и с оглед оспорванията на страните досежно предпоставките за присъждане на увеличената стойност на имота вследствие на извършени в различни периоди от време подобрения. Въззивната инстанция не би следвало да се произнася само досежно осъществяването на факти, които първоинстанционният съд е приел, респ. не е приел за установени. Подобно ограничение досежно правната квалификация на установените по делото факти обаче не съществува. Правото на общината да претендира заплащане на обезщетение за извършените в имота подобрения в периода от 1972 г. до 16.09.1991 г. не представлява факт с правно значение, поради което и доколкото претенцията, както вече беше отбелязано, е заявена общо за подобренията, извършени през целия посочен в исковата молба период, обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл за наличието на това право както досежно подобренията, извършени преди 16.09.1991 г., така и за подобренията, извършени след тази дата, дава правото на настоящата инстанция да прецени основателността на претенцията, така както е заявена при отчитане факта на извършване на подобренията за целия, посочен в исковата молба период. По отношение на имащите значение за спора факти, а именно факта на извършване на подобренията, периода и начина на извършването им между страните не е съществувал спор и не е налице различно произнасяне по тези факти от първоинстанционния и въззивния съд. Както вече беше отбелязано, [община] има правото да иска присъждане като обезщетение на сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, извършени в периода от момента на отчуждаването /31.12.1972 г./ до момента на възстановяване на собствеността /02.01.2008 г./, както и на разноските, направени за запазване на имота. Извършването на описаните в молбите-уточнения подобрения е установено по делото и по този факт между страните не съществува спор. Установено е също така, че надстрояването и пристрояването на сградата са извършени в съответствие с разрешението за строеж и одобрените проекти /заключение на съдебно-техническа експертиза на в. л. С. от 12.05.2010 г./, както и че всички взети предвид от вещите лица при определяне стойността на имота към настоящия момент подобрения съществуват реално. Обстоятелството, че в изслушаните по делото експертизи не е проведено разграничение за сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, извършени преди и след 16.09.1991 г. е ирелевантно, тъй като претенцията е заявена за присъждане на увеличената стойност вследствие на подобренията, извършени за целия, посочен в исковата молба период и за всички подобрения в сградата следва да се приеме за основателна. Определянето на сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на извършените подобрения, следва според настоящия състав да се извърши според данните, съдържащи се в заключението на експертизата на в. л. В. от 27.09.2011 г., тъй като в същото е посочена пазарната стойност на имота към настоящия момент във вида, в който е бил отчужден /преди пристрояване, надстрояване, дворни подобрения и придаване на 165 кв. м./, т. е. посочено е каква би била цената на имота към настоящия момент без извършените подобрения, както и пазарната стойност на имота към настоящия момент и във вида му към същия момент, т. е. с отчитане на всички извършени в имота подобрения /пристрояване, надстрояване, дворни подобрения и придаване на 165 кв. м./. Именно чрез съпоставяне на стойността, която имотът би имал без подобренията и стойността му, определена при отчитане и на извършените подобрения и то към един и същи момент може да бъде определена стойността, с която имотът се е увеличил вследствие на извършените подобрения. Тази увеличена стойност е определена в експертизата на 1 132 720 лв. С оглед на уточнението на предявената претенция, а именно, че се претендира общо сумата 998 000 лв., като искът е предявен като частичен и включва претенция за надстрояване и пристрояване на сградата в периода 1973-1974 г., заедно с подобренията на сградата, извършвани допълнително от 1974 г. до 02.01.2008 г. в размер на 595 000 лв., за подобренията в двора /озеленяване, настилки, благоустрояване, оборудване на детски площадки и навес/ в размер на 3000 лв. и за придадената по регулация земя, представляваща реална част от имот пл. № 15 в размер на 400 000 лв., настоящият състав приема, че искът е основателен и следва да бъде уважен за сумата 598 000 лв., т. е. заявената в настоящия процес част от увеличената стойност на имота вследствие на извършените подобрения в сградата и дворното място без претендираната сума за увеличение стойността на имота вследствие придадената по регулация част от съседен имот, за която следва да се приеме, че не представлява извършено по волята на собственика на имота подобрение по смисъла на чл. 72 ЗС. Следва да бъде уважен и искът за заплащане на сумата 500 лв., дължима на основание чл. 72, ал. 2 ЗС, тъй като по делото е установено, че такива разноски действително са били извършени. С оглед гореизложеното и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявените от [община] искове са отхвърлени за сумата от 598 000 лв. за извършени в имота подобрения и за сумата 500 лв. направени разноски за запазване на имота, както и в частта, с която е отказано искането за признаване право на задържане и вместо това спорът бъде решен по същество като в тази част претенцията бъде уважена. В останалата част решението като правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на сумите, които следва да заплатят ответниците: От представените по делото удостоверения за наследници може да бъде направен извод, че всички ответници са роднини по съребрена линия на В. Д. Р., починала на 07.02.1974 г., дъщеря на Н. Г. Р., починала на 06.03.1973 г. и с оглед последователността в наследяването имат равни права върху имота. Поради това следва да се приеме, че същите следва да заплатят по равно дължимата като обезщетение сума за извършените подобрения в имота, отчужден от Н. Г. Р. и възстановен по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. или по 85428.57 лв. всеки един от тях. По отношение на направените разноски, които следва да бъдат присъдени в полза на страните: С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на [община] следва да бъде присъдена общо сумата 78731.42 лв., представляваща направените по делото разноски, като всеки от ответниците следва да заплати по 11 247.35 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците следва да бъдат присъдени суми както следва: на Б. Л. Д., Д. В. В., К. П. К., Ц. К. В. и Е. Й. И. по 12724.77 лв., на В. В. П. - 6857.04 лв. и на А. Г. С. 7818.97 лв. като тези разноски включват сумите, платени като адвокатско възнаграждение в производството пред въззивния съд, както и пред настоящата инстанция и сумите, представляващи разноски за изслушани по делото експертизи по представените списъци. По делото липсват данни да е платено адвокатско възнаграждение от ответниците в производството пред първоинстанционния съд, поради което и с оглед дадените в т. 1 на ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС указания за първоинстанционното производство в полза на ответниците следва да бъдат присъдени само направени разноски за изслушаните по делото експертизи. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение