Решение № 171 от 15.3.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200019/2024 г.

с присъда № 8/16.01.2023 г. по нохд № 5082/2021 г. на Софийски градски съд подсъдимият А. Ю. А. е признат за виновен в това, че на:

• 14.10.2016 г., около 18, 30 ч., в гр.София, на бул. „България“ № 110 е отвлякъл Ф. Ш. Ч., поради което и на основание чл.142, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода.

• 14.10.2016 г., след 18, 30 ч. в гр.София, кв. „Витоша“, ул. „Кирил Попов“ № 35, пред вход А, се е заканил на Ф. Ш. Ч. с убийство, като и казал „ако не бъдеш с мен, няма да бъдеш с друг, ще те убия и след това ще убия и себе си“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл.144, ал.3 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода.

На основание чл.23, ал.1 от НК на А. е определено едно общо най- тежко наказание от три години лишаване от свобода, което при условията на чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от четири години.

С присъдата в тежест на подсъдимия, на основание чл.189, ал.3 от НПК, са възложени направените по делото разноски - 420, 81 лв. по сметка на СДВР и 1 394, 98 лв. по сметка на СГС.

По жалба на защитника адв. В. е образувано внохд № 457/2023 г. по описа на Апелативния съд - София. С постановеното по делото решение, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда.

Извършената касационна проверка на атакуваното решение налага извода, че атакуваният съдебен отговаря на заложения в разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК стандарт относно неговото съдържание. Следва да се отбележи, че преобладаващата част от направените възражения от защитника са буквално идентични с посочените във въззивната жалба, без те да са съобразени със спецификата на касационното производство и правомощията, с които разполага настоящата инстанция. Неоснователни са възраженията на защитата за неправилна оценъчна дейност на доказателствените източници. Действително от ключово значение за установяване на обективната истина по делото е съобщената от пострадалата Ч. /вече Д./ информация, но показанията й са последователни и логични, без съществени разминавания в заявеното от нея на досъдебното производство и повече от шест години по-късно пред първоинстанционния съд - на 05.12. 2022 г., по време на проведения чрез онлайн видео връзка разпит. Противно на твърдението в жалба, изводът за тяхната достоверност е изведен, след като заявеното от бившата приятелка на подсъдимия е съпоставено не само с медицинската документация и заключението на назначената СМЕ, но и със заключението на видео техническата експертиза на иззетия запис от двете охранителни камери. Няма как да се сподели и възражението на защитата, че тъй като по делото нямало данни дали самите камери не са манипулирани, то записът следвало да бъде изключен от доказателствената съвкупност при условие, че експертите са категорични, че върху него не са правени каквито и да било интервенции. На тази основа касационният състав счита, че въпросите относно авторството и начинът на извършване на деянията са изяснени от предходните инстанции на базата на детайлен и комплексен анализ, при спазване изискванията за проверка на доказателствените материали относно тяхната допустимост, относимост и връзка по между им.

При отсъствието на съществени процесуални нарушения, очертаните в обвинителния акт факти и обстоятелства, установени и доказани в хода на съдебно производство пред предходните инстанции, правилно са довели до признаването на подсъдимия за виновен в извършването на престъплението по чл.142, ал.1 от НК и по чл.144, ал.3 вр. с ал.1 от НК, поради което претенциите за отмяна на въззивното решение, оправдаването на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане се явяват неоснователни.

При индивидуализацията на наказанието правилно е отчетена тежестта на всяко от извършените престъпления и ниската степен на обществена опасност на подсъдимия, обусловена от чистото съдебно минало и трудовата му ангажираност, както и изминалият сравнително дълъг период от време – близо вече седем години и половина от инкриминирания момент, при условие, че конкретният казус не се отличава с фактическа или правна сложност. Същевременно визираните смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито някое от тях е с изключителен характер, както се твърди в жалбата, за да послужат за определянето на наказание под най-ниския предвиден в закона размер за всяко едно от двете престъпления. В случая не е налице и втората предпоставка за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК, а именно – най-лекото, предвидено в закона, да се окаже несъразмерно тежко с оглед извършеното. В този смисъл определените при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, при условията на чл.54 от НК, наказания от три години и от една година лишаване от свобода не са явно несправедливи, а съответни на извършеното, тъй като са съобразени с всички определящи отговорността обстоятелства, включително и с употребената сила спрямо пострадалата в резултат, на което са й причинени травматични увреждания, обуславящи медикобиологичния признак на лека телесна повреда. Няма как да бъде стимулиран установеният емоционален мотив у подсъдимия, свързан с желанието му за подновяване на интимната му връзка с пострадалата, при ясно изразения и категоричен отказ от нейна страна за това. Законосъобразно при условията на чл.23, ал.1 от НК е определен вида и размера на общото най-тежко наказание от три години лишаване от свобода, спрямо което правилно, при наличието на всички предпоставки на чл.66 от НК е приложен институтът на условното осъждане.

По изложените съображения касационният състав приема, че жалбата се явява неоснователна и въззивното решение следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение