Решение № 12244 от 14.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13609/2015 г.

Решение № 12244 от 14.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13609/2015 г., III о., докладчик председателят Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби, съответно на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН") и на Р. С. В., срещу решение № 136 от 28.09.2015 г., постановено от Административен съд- С. по адм. д. № 15/2015 г. в съответните неблагоприятни за страните части. В касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" се твърди неправилност на решението в частта, с която е осъдена да заплати на В. сумата от 3 300 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното изплащане, за претърпени неимуществени вреди- преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", изразяващо се в неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 16.08.2011 г. до 29.12.2014 г. Подробно мотивираните касационни основания са за неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост - чл. 209, т. 3 от АПК. Навежда се довод, че на база доклада от 2006 г. на КПИ, отнасящ се до условията в затвора С., има постановено Решение на Европейския съд по правата на човека, V отделение, по жалба на Ю. К. И.- Соколова срещу България, с което е отхвърлена жалбата. Касаторът поддържа, че съдът субективно, позовавайки се единствено на изложеното в исковата молба и кредитирайки изцяло без да поставя под съмнение, с оглед евентуалната им заинтересованост, свидетелските показания, които не кореспондират с останалите доказателства по делото, е стигнал до извода, че е налице негативно въздействие, унизително и недостойно отношение. Счита, че без изследване наличието на причинна връзка съдът е преценил, че следва да се присъди обезщетение в произволно определен размер. Касаторът отправя искане за отмяна на решението в обжалваната му част с постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявения иск изцяло. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба на Р. С. В., както и в допълващата я касационна жалба на нейния процесуален представител адв. Рафаилов се обжалва решението в прекратителната и отхвърлителната му част. Иска се отмяна на решението в тези му части ведно с уважаване на исковете изцяло. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за основателност на касационната жалба на ГД "ИН" и неоснователност на касационната жалба на Р. С. В. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими: те са подадени от надлежни страни в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване на първоинстанционното съдебно решение. Разгледана по същество, касационната жалба на ГД "ИН" е частично основателна, а тази на Р. В.- е неоснователна. С решението на Административен съд- С. е прекратено производството по адм. дело № 15/2015 г. на А. С. в частта относно иска предявен от Р. С. В., изтърпяваща наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. С., против ГД "Изпълнение на наказанията" към Министерство на правосъдието и Министерство на правосъдието за претърпени неимуществени вреди за периода от м. 12.2001 г. до 15.08.2011 г., поради недопустимост на предявения иск. Със същото решение е отхвърлен иска, предявен от В. срещу Министерство на правосъдието с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, като неоснователен. С решението на АС- С. е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. да заплати на В. обезщетение в размер общо на 3 300,00 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното изплащане, за претърпени неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение, в следствие противоправно бездействие на служители на ГД "Изпълнение на наказанията", изразяващо се в неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 16.08.2011 г. - 29.12.2014 г., като е отхвърлен иска до пълния му предявен размер от 60 000 лева, като неоснователен. В мотивите на съдебното решение административният съд се е позовал на Писмо рег. № 188/2001 от 20.02.2015 г. на Началника на затвора в гр. С., съгласно което В. е постъпила в Затвора на 11.12.2001 г. в качеството на обвиняема по сл. д. № 429/2000 г. по описа на СтСлС с взета мярка за неотклонение "задържане по стража"; с присъда от 13.07.2004 г. по НОХД № 539/2002 г. на СГС е призната за виновна за участие в предумишлено убийство и й е наложено наказание "лишаване от свобода " в размер на 19 години. съдът е установил, че ищцата е настанена в спално помещение- стая 312, с квадратура от 16 кв. м. и не е обитавала друго помещение след преразпределението й в затворническо общежитие от закрит тип, с изключение на времето, когато в помещението е извършван ремонт; в същото помещение са настанени общо 4 осъдени, а то от своя страна има два прозореца, трикамерно ПВЦ и стъклопакет, който осигурява пряк достъп до пряка слънчева светлина и приток на пресен въздух, като отоплението е локално парно. Според установеното от съда, спалните помещения се заключват след вечерна проверка в 20 часа и се отключват в 5.30 часа; в края на коридора на етажа има санитарен възел с площ от 32 кв. м. - баня с 8 бр. душове, 4 бр. тоалетни, умивалник с 8 броя чешми; изпълнява се утвърден ежедневен график за ползване на топла вода в рамките на 20 мин. във всяка група, а в почивни дни- по един час във всяка от групите. По- нататък в мотивите съдът е анализирал свидетелските показания на Д. П. С., С. Г. И. и В. Г. А., които през процесния период също като ищцата са настанени в една група в затвора- С., а със свид. А. Р. В. е в една и съща килия от началото на 2008 г. показанията на свидетелите са подробно възпроизведени в мотивите на решението. Административният съд е анализирал приложената по делото медицинска документация, както и данните за проведени досежно ищцата амбулаторни изследвания, данните за освидетелстване от ТЕЛК и т. н. Обсъдени са заключението на комплексната съдебно- медицинска експертиза, хирургичната такава и заключението на вещото лице- уролог. При изграждане на правните си изводи, административният съд е посочил, че предявеният иск за заплащане на обезщетение срещу МП и и ГД "ИН" за периода от 29.12.2001 г. до 15.08.2011 г. е недопустим, тъй като е налице произнасяне с решение № 56 от 11.07.2012 г. по адм. д. № 261/2011 г. на АС- С. по иск между същите страни и на същото основание и по реда на чл. 299, ал. 2 ГПК производството по делото е било прекратено в тази част. За останалия процесен период искът срещу МП е преценен като неоснователен, тъй като този ответник не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по такъв иск. посочил е, че насочването на иска за обезвреда по реда на ЗОДОВ срещу ненадлежен ответник е въпрос на основателност, а не на допустимост на същия иск, като се е позовал и на установена практика в този смисъл. От правна страна, съдът се е позовал на нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, според която осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания и жестоко и нечовешко поведение. Според административния съд, разпоредбите на чл. 3 и на чл. 43, ал. 2 и ал. 4 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода: тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тези законови гаранция са реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищцата изтърпява наказанието си лишаване от свобода. Първостепенният съд е счел за относима към спора и разпоредбата на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България през 1992 г. и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Позовал се е и на Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 г., и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите. Позовал се и на цитирана в решението съдебна практика на ВАС. В заключение съдът е посочил, че в разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне ищцата е била принудена да облекчава физиологичните си нужди в кофа в килията, която обитава, пред очите на другите затворнички, като мястото, където се е намирала кофата не е било преградено по какъвто и да било начин. Според съда, визираните неблагоприятни условия водят и до извода за заплаха за здравето на ищцата поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Като е взел предвид кумулативния ефект от установените по делото неблагоприятни за ищцата хигиенни условия, чието осъществяване пряко накърнява човешкото й достойнство и само по себе си представлява унизително третиране, както и установения факт, че през времето, когато ищцата е имала достъп до санитарен възел и течаща вода, той също е ограничаван поради обстоятелството, че всички затворнички на този етаж едновременно следва да ползват тоалетната и банята, както и това, че топлата вода се е пускала веднъж дневно, в кратък времеви период едновременно за къпане и пране, решаващият съд е достигнал до извода, че ищцата действително е претърпяла твърдяните от нея неимуществени вреди. Съдът е приел, че тези неимуществени вреди следва да бъдат репарирани със сумата 3 000 лв. - обезщетение, което е присъдил на ищцата, отхвърляйки иска за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв. Така постановеното решение е правилно. При постановяване на решението съдът е обсъдил фактическите обстоятелства, релевантни за предмета на делото - незаконосъобразност на бездействия на административния орган по изпълнение на наказанията, от които са настъпили твърдените вреди за лицето. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание /КПИ/. В своята практика Европейски съд по правата на човека /ЕСПЧ/ установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. Според установените от ЕСПЧ стандарти и като е констатирал по много от делата образувани пред него факти, идентични с тези, установени по настоящото дело досежно условията в затвора, приема наличие на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. В настоящият казус, подлагането на задържания на срама от облекчаването в кофа в присъствието на съкилийниците му и от присъствието му докато тази кофа се ползва от тях, не може да се оцени като необходимо с оглед на конкретните обстоятелства защото позволението да се посети тоалетната в случая не представлява конкретни и сериозни рискове за сигурността. Такива рискове, не са сочени от правителството като основание за ограничението на броя на дневните посещения на задържаните в Пловдивската окръжна следствена служба до тоалетната през разглеждания период. В предвид на това макар да липсват данни, че условията на задържане или режимът са били насочени към унизяването или обидата на жалбоподателя, или че те са имали специално въздействие върху физическото и умственото му здраве не следва да се омаловажават и да се подлагат на съмнение, че някои аспекти от описания по-горе строг режим са унизителни за лишения от свобода/задържания. Видно от Доклад от 2006 г. до българското правителство за посещението в България, проведено от Европейския комитет против изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ) досежно З. С., "в нито една от килиите няма санитарен възел. Денем жените могат да обикалят из отделението и достъпът до тоалетната не е проблем (всяко отделение има обща тоалетна). нощем липсата на достатъчно персонал води до забавяния или невъзможност да се даде достъп до тоалетните и лишените от свобода разчитат на кофи в килиите си. това не е приемливо.. всички затворници трябва да имат достъп до тоалетна по всяко време". Всъщност ответникът ГД "ИН" не твърди в горната фактическа обстановка в затвора С. да е настъпила промяна понастоящем. това изрично е отбелязано и в писмо изх. № 57/12 от 31.03.15 г., приложено по делото на стр. 86. С оглед безспорно установените фактически обстоятелства, че ищцата е лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода, в продължение на приетия за релевантен за правилното решаване на спора по същество исков период от 16.08.2011 г. - 29.12.2014 г., същата е била поставена в условия да не ползва санитарен възел в затворническото помещение за времето от 19.30 часа до 05.30 часа, като извършва физиологичните си нужди в кофа, без постоянно течаща вода, като през това време ползването на тоалетна е било възможно само след сигнализиране на постовия надзирател. Свидетелските показания, дадени в тази насока, са безпротиворечиви и убедителни. Въпреки, че не се установява описаното по-горе да е довело до увреждане на здравето, следва да се приеме, че ищцата е претърпяла неприятни изживявания за продължителен период, което се квалифицира като унижение на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС. Действително, обоснован е изводът на съда, че разпоредбата на чл. 20 от ППЗИНЗС не е приложима в разглеждания случай и като е приел противното първоинстанционният съд е достигнал до неправилен правен извод. Това е така, тъй като съгласно § 6 / сега - § 9/ от ПЗР на ППЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила три години след приемането на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС - т. е. за периода, за който се претендират вредите, чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС не е част от действащото национално право. Въпреки това обстоятелство, неоснователно касаторът ГД "ИН" твърди, че за претендирания период липсва национална норма, задължаваща затворническата администрация да осигурява на лишените от свобода постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Това е разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Същата конвенция е ратифицирана от Р. Б. със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ съставлява част от националното право и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. По аргумент на по-силното основание от изречение последно на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, в случаите, в които липсва вътрешноправна норма, разпоредбата от Конвенцията намира директно приложение и регулира поведението на всички публичноправни и частноправни субекти на територията на РБългария. Съгласно чл. 3 от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. По делото се установява, че в процесния период ищцата е била принудена в периода от 20.00 до 05.30 ч. да ползва кофа вместо тоалетна в помещение, в което се намират и други хора, независимо от броят им, без да е осигурена каквато и да е възможност /преграда/ за изолиране по някакъв начин от останалите в стаята в такъв деликатен момент, което причинява значително неудобство на всеки нормален човек и накърнява достойнството му. Ищцата в посочения период безспорно е била подложена на унижения по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, доколкото удовлетворяването на физиологични нужди наред с още 4-5 човека в обща кофа не е част от правилата за изтърпяване на наказанието, а понесеното от ищеца унижение определено превишава унижението, което е присъщо в такава ситуация поради самия факт на осъждането и привеждането в изпълнение на наказанието "лишаване от свобода". Касационната инстанция преценява, обаче, като завишен размера на присъденото обезщетение. Установено е, че ищецата не е имала свободен достъп до санитарен възел и течаща вода в тази част от денонощието, която е предназначена за сън. Предвид липсата на активна консумация на храна и вода през нощта, както и на характерната за светлата част от денонощието интензивна дейност, в общия случай, в тази част от денонощието намаляват и потребностите от санитарен възел и течаща вода. От това следва, че и изпитваното от ищцата неудобство от липсата на свободен достъп до тоалетна и течаща вода през процесния период не е с такъв интезитет, какъвто би бил в случай, че този достъп е бил ограничен през активната част от денонощието. По делото не са налице данни за повишена нужда при ищцата от тези потребности предвид специфики във физиологичното й състояние. С оглед тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита за справедлив размер на обезщетението, сумата от 700 лева. Предвид гореизложеното, решението в обжалваната му осъдителна част следва да се отмени относно размера на присъденото обезщетение за разликата над 700 лева и присъдената законна лихва върху тази разлика. В останалата си обжалвана част, решението на АС- С. като правилно следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба на В. се явява неоснователна. Дължимото обезщетение, определено по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, съгласно препращащата норма на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ, не възлиза на по-висок размер от приетия от настоящата инстанция, поради което и изложените доводи и оплаквания от В. се явяват неоснователни. Решението в неговата прекратителна част е правилно по съображенията, изложени по- горе, дали основание на първостепенния съд да прекрати частично производството, поради което също следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ претенцията на касатора ГД "ИН" за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, се явява неоснователна. По изложените съображения и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение