Решение № 350 от 19.08.2026 г. на ВКС по н. д. № 302/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.И., защитник на подсъдимата А. Т. М., срещу решение №13 от 27.01.2026 г., постановено по внохд №78/2025 г. по описа на Апелативен съд- Варна. В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оплакванията са свързани с: 1. неизясняване на важни фактически обстоятелства относно това кое лице е вписвало фактурите в дневниците за продажба на доставчиците на дружеството на подсъдимата, респективно ги е включвало в СД по ЗДДС за съответните данъчни периоди; имали ли са дружествата съконтрахенти на /фирма/ пълномощници и в частност дали св.Б. Х. и св.С. С. са упълномощавали трето лице да действа от името на /фирма/ и /фирма/; 2. липса на мотиви досежно това кой е подписал приемателно предавателните протоколи и дали положените подписи в тях са на лицето, което е посочено като предало стоката; 3. неправилно кредитиране на показанията на св.Е. Х., дадени на досъдебното и съдебното производство и неоснователно игнориране на заявеното от нея след направената почивка в съдебното заседание; 4. несъобразяване с постановеното решение на Варненски административен съд; 5. несъобразяване с изложеното от вещото лице М. по изготвената ССчЕ-за, че са налице данни за реалност на сделката между /фирма/ и дружеството на подсъдимата; 6. необоснован отказ от назначаването на графологическа експертиза за установяване дали подписите за доставчик в приемо- предавателните протоколи и фактурите, издадени от /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ са положени от лицето К. Ж.; 7. непровеждането на разпит на собственика и управителя на /фирма/- Г. А., на /фирма/- К. К. и на /фирма/- Л. Л.; 8. липса на субективната страна на престъплението, инкриминирано на подсъдимата, като в тази насока се твърди, че св.К. Ж. се е представял пред нея за пълномощник на дружествата съконтрахенти на /фирма/ и от тяхно име е доставял стоки за представляваното от нея юридическо лице, като едва в хода на данъчната ревизия А. М. е разбрала за некоректността му; 9. игнориране от страна на съда на основното заключение на ССчЕ-за, съгласно което са налице данни за получени стоки от дружеството на подсъдимата, които в последствие са продадени на клиенти на /фирма/, но липсват достатъчно документи, че тези стоки са закупени именно от процесните доставчици по инкриминираните фактури, тъй като няма данни те да са разполагали със складова база и собствен или нает транспорт; 10. неправилност в извода на съда за недостоверност на изготвения и представен от подсъдимата „стоков поток“, както и за некредитиране на обясненията й, че стоката по фактурите й е била предавана преди да бъдат изготвени те. В заключение се моли да бъде отменено въззивното решение, като подсъдимата бъда оправдана или при условията на евентуалност, делото да бъде върнато за ново разглеждане. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимата поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на касационната жалба, поради липса на претендираните с нея касационни основания. Предлага решението на въззивната инстанция да бъде потвърдено. Подсъдимата А. Т. М. редовно призована не се явява в съдебното заседание, поради което не взема становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №76 от 29.11.2024 г., постановена по нохд №669/2021 г., Варненски окръжен съд е признал подсъдимата А. Т. М. за виновна в това, че в периода 01.10.2013 г. – 30.09.2014 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като пълномощник на собственика и представляващ /фирма/ избегнала плащането на данъчни задължения в особено големи размери, като потвърдила неистина-несъществуващо право на данъчен кредит по несъществуващи покупки в подадени пред ТД на НАП-Варна месечни справки- декларации по ЗДДС, които се изискват по закон- чл.125 ал.1 от ЗДДС, и неправомерно ползвала данъчен кредит по фактури, по които не са осъществени сделки, като с деянията са укрити данъчни задължения общо в размер на 203 812,21 лв., поради което и на основание чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 във вр.с чл.26 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК й е наложил наказание една година и три месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален „общ“ режим. Подсъдимата е била оправдана за това, че за данъчен период м.септември 2014 г. в СД с вх. №[ЕГН]/14.10.2014 г. неправомерно ползвала пълен данъчен кредит в размер на 1930 лв. по фактура №[ЕГН]/11.09.1014 г. с издател /фирма/, с данъчна основа 9650 лв. и ДДС 1930 лв. С присъдата на основание чл.68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на девет месеца, наложено на подсъдимата по нохд №336/2014 г. на ОС-Варна, търпимо при „общ“ режим. В тежест на А. М. са били възложени направените по делото разноски. По жалба на защитника на подсъдимата пред Варненски апелативен съд е било образувано внохд №78/2025 г., приключило с решение №13 от 27.01.2016 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като наложеното на подсъдимата М. наказание лишаване от свобода за извършеното от нея престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 във вр.с чл.26 от НК е било намалено от една година и три месеца на една година. В останалата част присъдата е била потвърдена. Подсъдимата е била осъдена да заплати направените пред апелативния съд разноски. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Внимателно разгледани оплакванията на касатора могат да се обобщят в три групи: 1. отказ на решаващия съд да попълни доказателствения материал по делото с допълнителни доказателства, станало причина фактическата обстановка да не бъде изяснена в пълнота; 2. оспорване на извода на въззивната инстанция за нереалност на сделките и услугите по инкриминираните фактури; 3. незаконосъобразност на приетото от апелативния съд, че е налице субективна съставомерност на престъплението, за което М. е била осъдена на първа инстанция. ВКС намира възведеното първо оплакване за неоснователно. По делото е събран огромен доказателствен материал, които е бил предмет на задълбочен и обективен анализ и оценка от въззивната инстанция. Нещо повече, с цел пълното изясняване на фактите по делото АС-Варна е провел въззивно съдебно следствие, като е изслушал вещите лица по компютърната и ССчЕ-зи, приобщил е редица писмени доказателства и е назначил и приел допълнителна ССчЕ-за, част от задачите по която са били поставени от защитата на подсъдимата. Съвкупният доказателствен обем е позволил на апелативния съд да изгради в пълнота изводите си по фактите, на базата на които да извърши преценка и досежно приложението на материалния закон. Причината за неосъществяване на разпит на лицата Г. А., собственик и управител на /фирма/ и на Л. Л., собственик и управител на /фирма/ има обективен характер- същите не са могли да бъдат издирени и установени още на досъдебното производство, поради което не са били включени и в списъка на лицата за призоваване към обвинителния акт. Впрочем нито пред първоинстанционния съд, нито с въззивната жалба или в хода на съдебното следствие пред апелативния съд, касаторът е отправил искане за разпит на тези лица в качеството им на свидетели. Единствено по отношение на лицето Р. Я., собственик на /фирма/, е било правено пред ОС- Варна искане за разпит, но съдът е установил, че това лице е починало. Действително служебното начало задължава решаващите съдилища да събират доказателства и по свой почин, но само тогава когато считат, че са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Ако са налице редица убедителни доказателства, касаещи фактите от предмета на доказване, преценката за необходимостта от попълване на делото с още допълнителни доказателства, е изцяло в техните правомощията, като в тези случаи, обстоятелството, че такива не се събрани, не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Възраженията на защитата срещу изводите за достоверност на показанията на св. Е. Х. от досъдебното производство и в съдебното заседание пред първия съд, преди дадената от съда почивка, не държат сметка за правомощията на касационната инстанция и за особеностите на настоящото производство. Извън обхвата на касационната проверка остава обосноваността на въззивния акт и тъй като по правило ВКС е съд само по правото, настоящият състав не може да пререшава въпроса за правдивостта и убедителността на едно или друго доказателство или доказателствено средство. Изключителна дискреция на решаващия съд е да кредитира с доверие изцяло или отчасти свидетелски показания, да приеме за достоверни тези от досъдебното производство, като отхвърли дадените в съдебно заседание или обратно, стига те да са били интерпретирани съобразно действителното им съдържание и смисъл, да не им е предадено значение, каквото нямат и да са изложени убедителни съображения за взетото решение. В случая не са налице основания за намеса на касационния съд по отношение съдебната оценка на заявеното от св.Х. на досъдебното производство, в хода на първоначалния й разпит пред ОС-Варна и последващите й изявления след направената почивка. Именно последните показания на св.Е. Х. не са били възприети с доверие, като изложените в тази насока мотиви, не търпят критика. Що се отнася до неудовлетворяване от въззивния съд на искането на защитата за назначаване на графологична експертиза на подписите на доставчик във фактурите и приемо- предавателните протоколи, издадени от дружествата /фирма/, /фирма/ и /фирма/и дали те са положени от св.К. Ж., ВКС констатира, че втората инстанция мотивирано го е отхвърлила не само с определението си от съдебното заседание, но е изложила и подробна аргументация за отказа си в мотивите към решението, която се споделя от касационния състав. Съображенията на ВКС по този въпрос ще бъдат изложени в решението по-долу. Впрочем прави впечатление, че в съдебното заседание пред АС- Варна е било подновено направеното във въззивната жалба искане за експертиза на подписите, но само по отношение на документите, издадени от посочените по-горе три дружества, а в касационната жалба се отправя упрек към съда и за това, че е отказала графологично изследване на подписите в счетоводните документи, издадени и от дружествата /фирма/, /фирма/ и /фирма/, което е некоректно. На следващо място, важен елемент за съставомерността на инкриминираното престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 от НК е установяването на фиктивност на сделките и услугите по инкриминираните фактури, издадени от дружествата /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, съконтрахенти на /фирма/, чиито пълномощник е била подсъдимата А. М.. Установяването на фиктивност на сделките и услугите предпоставя наличието на инкриминираното изпълнително деяние по т.2 на чл.255 ал.1 от НК- потвърждаване на неистина в подадени пред ТД на НАП справки- декларации, които се изискват по силата на чл.125 от ЗДДС. На базата на събрания доказателствен материал, въззивната инстанция изключително подробно е мотивирала извода си за фиктивност на сделките и услугите по инкриминираните фактури, като това е сторила поотделно за всяко едно от дружествата съконтрахенти на /фирма/ /л.45-79 от съдебните мотиви/. Доколкото този въпрос отново се поставя в касационната жалба, настоящият състав счита, че следва да го обсъди. Съгласно решение от 21.06.2012 г. на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в което е прието, че чл. 167, чл. 168 б. а), чл. 178, б. а) и чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчно задълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняването на това право, има качеството на данъчно задължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави, и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материално правни условия за упражняване на правото на приспадане и данъчно задълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. Важно значение има и решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11 г., в което СЕС е приел, че членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че обстоятелствата като разглежданите в главното производство не допускат на данъчно задължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това, че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчно задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки. В този смисъл е и цитираното от защитата в касационната жалба решение от 13 февруари 2014 година по дело C-18/13, съгласно което Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия — посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. С други думи от цитираните решения на СЕС може да се направи обобщен извод, че е невъзможно да се откаже правото на приспадане на ДДС на данъчно задълженото лице на основание фиктивност на сделките, по причини, че те не са били декларирани от дружествата съконтрахенти; че неговите доставчици са извършили нарушения; че дружествата съконтрахенти не са разполагали със стоките, предмет на доставката, или не са били в състояние да ги доставят; че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства или когато услугата е била извършена, но не от този доставчик или негов подизпълнител, освен ако въз основа на обективни данни е доказано, че данъчно задълженото лице е знаело или според обстоятелствата е трябвало да знае, че посочените от него сделки /на които се основава правото на приспадане/ са част от данъчна измама. От събраните доказателства по настоящото дело се установява не само, че сделките по инкриминираните фактури /с изключение на една фактура, за която подсъдимата е оправдана/ са фиктивни, но и че подсъдимата е знаела за това обстоятелство. В тази насока са гласните доказателствени средства, които изключително подробно са били анализирани от контролирания съд. Така, от кредитираните показания на св.Е. Х. се установява, че тя е подписвала фактури от името на двете й дружества /фирма/ и /фирма/, без да има реални сделки с дружеството, чиито пълномощник е била подсъдимата; че не е имала стоки, които да продаде на /фирма/, нито транспорт, с който да ги достави; че подсъдимата М. е търсила касови бонове за фактури с издател дружествата й, като за всеки касов бон свидетелката е получавала между 50 и 100 лева; че не е упълномощавала други лица да осъществяват дейност във връзка с фирмите й. Подобни са показанията и на св. Б. Х., дадени на досъдебното производство и надлежно приобщени от съда, съгласно които той е издавал фактури от името на дружеството /фирма/ срещу заплащане „за измислени сделки“, като инкриминираните фактури с №№ 77 и 79 от 31.03.2014 г. „са само на хартия“, защото „не мога нищо да доставя за такива пари“. Досежно дружеството /фирма/ свидетелят е заявил, че е работил по същия начин- получавал е от 3% -до 5% от стойността на ДДС-то, като фирмите, на които е издавал фактури за нереални сделки са му изпращали посредници, които той поименно не е назовал. Анализът на тези показания показва, че липсва необходимост от изследване на подписите за издател, положени на фактурите, издадени от дружествата /фирма/ и /фирма/, поради признанието на свидетеля Х., че именно той е извършвал тази дейност. От друга страна въпросът на кого свидетелят е предавал данъчните документи, за който въпрос защитата настоява, че не е изяснен, обективно не би могъл да получи отговор, поради настъпилата смърт на лицето. На следващо място от показанията на св.О. Г., се установява, че дружеството /фирма/ му е било прехвърлено със съдействието на М. и К. от П. /св.К. Ж./, че от негово име са били издавани ползваните от подсъдимата „търговски книжа“, че не е имало сделки, не е имал офис, нито служители, нито знае кой е бил счетоводител на фирмата му. С оглед посоченото по-горе от свидетеля, обстоятелството, че е бил предоставил пълномощно на К. /св.К. Ж./, не променя извода за фиктивност на сделките по инкриминираните фактури, издадени от дружеството му, тъй като самото дружество обективно не е могло да достави фактурираната стока. Във връзка с /фирма/ от значение най-вече са показанията на св. П. В., която е била упълномощена да управлява и представлява дружеството от баща си- св. К. Г., негов собственик. Същата е заявила, че /фирма/ е извършвало ремонт на обект на /фирма/, но независимо, че два пъти е ходила на обекта, не може да посочи къде се намира той, не може да посочи дали лицата, извършили СМР са били на работа към тяхната фирма, както и че не може да представи документи, защото не знае къде са. Именно колебливите й и непълноценни показания, преценени на базата на липсата на обект на дружеството, представлявано от подсъдимата, на който да бъдат извършени СМР, както и липсата на договор за СМР, протоколи и акт по образец, съдът е приел, че тази сделка е фиктивна. Защитата възразява срещу този извод на апелативната инстанция, позовавайки се на заключението по ССчЕ-за, изготвено от експерта М., според което са налице данни за извършване на сделката. Разпитано в съдебното заседание вещото лице е посочило, че данните за реалността на сделката се съдържат в показанията на свидетелите. А извън П. В., другите свидетели, които имат касателство към дейността на дружеството /фирма/, са нейната майка - св.С. М. и баща й- св.К. Г.. Последните двама не са предоставили информация по отношение на инкриминираната сделка, а показанията на св.В. са отхвърлени от съда, поради тяхната неубедителност. От друга страна, съгласно трайната съдебна практика на ВКС /Решение № 19 от 18.03.2022 г. на ВКС по н.д. № 1122/2021 г., III н.о., Решение № 63 от 01.07.2020 г. на ВКС по н.д. № 160/2020 г., I н.о./, реалността/фиктивността на сделките е правен въпрос, на който отговор следва да даде съда, а не експерта, непритежаващ юридическа компетентност. По-нататък от вниманието на въззивния съд не са убягнали и други доказателства, обосноваващи извод за фиктивност на инкриминираните сделки. Такива са: - фактура №129/29.11.2013 г. с издател /фирма/, която освен, че е с объркани данни, не е била отразена в дневника за продажби на дружеството издател, като на датата на издаване на процесната фактура е имало още две продажби /вписани в дневника/ - към /фирма/ по фактури с №№195 и 196, чиито номера са много по-напред от номера на фактурата- №129, издадена към /фирма/; - част от фактурите и кредитните известие /КИ/, издадени от /фирма/ са с дата, следваща дерегистрация на това дружеството по ДДС- след дерегистрацията дружеството няма право да издава данъчни документи и да начислява ДДС, а освен това в КИ не е посочено основанието за издаването им, което принципно би могло да бъда промяна в цената, в характеристиките на стоките или в условията по доставката, или поради връщане на стоките, а и кредитните известия не са били придружени от опис на материалите и приемо-предавателни протоколи, независимо, че посочения в тях предмет на доставка е „ел.материали по опис“; - фактурата, издадена от /фирма/ също е от дата, следваща датата на дерегистрация на дружеството по ДДС; - липса на приложени договори за СМР към нито една от фактурите с предмет „СМР по договор“, както и липса на транспортни документи, на доказателства за вида на извършените СМР и къде са били осъществени, като посоченото се отнася и до фактура №[ЕГН] / 01.09.2014 г., издадена от /фирма/, също с предмет „СМР съгласно договор“; - липса на поставени номера на 78 бр. от представените приемо- предавателни протоколи и стокови разписки, както и липса на придружаващи документи към 18 бр. фактури/кредитни известие- съгласно разясненията на вещото лице М., направени в хода на първоинстанционното съдебно следствие, независимо от наличието на фактури, когато в тях не са посочени съответните реквизити, които да идентифицират къде, кога и какво като количество и единична цена е прехвърлено, за да се формира данъчната основа, трябва да се представят други документи, от които да се установят липсващите елементи на доставката, като в конкретният случай част от представените съпътстващи документи /първични по смисъла на Закона за счетоводството/, не са били изрядни; - от извършената проверка по наличните в НАП касови апарати, регистрирани на дружествата- съконтрахенти, е било установено, че към датите на издаване на част от фактурите с получател /фирма/, не е имало въведени данни за извършени плащания, независимо, че приложените бонове към тези фактури са от същата дата. Всички изложени дотук обстоятелства, преценени на базата и на установеното по делото, че процесните фирми съконтрахенти на /фирма/ не са разполагали с материален, технически и кадрови ресурс, за да извършат доставките или услугите, нито с транспорт, търговски обекти и декларирани банкови сметки, както и че са имали огромни задължения по ЗДДС по издадени ревизионни актове за предходен период, а за /фирма/ по издаден РА за юни-юли 2014 г., обосновават извод, че сделките по инкриминираните фактури са фиктивни. Във връзка с оспорване на извода за фиктивност на сделките, защитникът на подсъдимата твърди в жалбата си, че апелативният съд не се е съобразил с приетото в решение на Варненски административен съд, че сделката по издадената фактура №61 от /фирма/ към /фирма/ /последният купувач по сделки с /фирма/ /, е призната за реална, което води до извод, че неправилно решаващите съдилища по настоящото дело са приели, че /фирма/ не е осъществявало дейност, както и за това, че дружеството /фирма/ също е осъществявало дейност, тъй като една от сделката между него и представляваното от подсъдимата дружество по фактура №[ЕГН]/11.09.2014 г. с предмет доставка на „трафомашина“, е призната за реална. По отношение Решение №4576 от 12.04.2017 г. по а.д.№5261/2016 г. на Върховния административен съд /погрешно посочен от касатора като Варненски административен съд/, ВКС намира следното: Дружеството /фирма/ е било жалбоподател в производството пред съда, като е обжалвало решението на Административен съд- Варна, в частта, в която е бил потвърден ревизионния акт, издаден по отношение на него, касаещ непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактура №61/29.08.2014 г., издадена от /фирма/, в резултат на което на жалбоподателя са били определени допълнителни задължения по ЗДДС за данъчен период м.08.2014 г. Формално погледнато последната инкриминирана по настоящото дело фактура, издадена от /фирма/ към /фирма/ е извън периода на издаване на фактура №61/29.08.2014 г. към /фирма/, но не това е най-важното. Съгласно чл.177 ал.1 от АПК, решението на административния съд има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. По обсъжданото административно дело частично оспорения акт е Ревизионният акт на органите по приходите при ТД- Варна на НАП и именно той е отменен в частта му, в която вследствие на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактура №61/29.08.2014 г., издадена от /фирма/, на /фирма/, са били определени допълнителни задължения по ЗДДС за последния. С други думи, действието на съдебното решение erga omnes не касае нещо друго, а частичната отмяна на РА. Не така стоят нещата с действието на съдебните мотивите по административното дело. Това е така, тъй като н аказателният съд е самостоятелен в преценката си дали е извършено престъпление, кой е неговия автор и дали е то извършено виновно, ръководейки се от принципа за разкриване на обективната истина, т.е той е длъжен сам да събере и оцени доказателствата, съобразно правилата на НПК. В разрез с основни принципи на наказателното производство би било да се допусне смесване на обстоятелствата, предмет на доказване по обвинението, с относимите към данъчния деликт обстоятелства, които са основа за ангажиране на административна отговорност /ТР № 1 от 7.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСНК/. Независимо от посоченото прегледа на мотивите към решението на ВАС сочи, че реалността на сделката по фактура №61/2014 г. е изведена въз основа на представени редица документи, сред които протокол образец 19 за извършени СМР, в който протокол конкретно са били описани строително монтажните дейности по мярка, количество, единична цена и общо, бил е посочен обекта, на който са извършени СМР и неговото местонахождение, датата на предаването на СМР, като документа е бил подписан от двете страни, за разлика от настоящото дело, по което липсват приложени договори за СМР, транспортни документи и протокол образец 19 към фактури №[ЕГН]/28.05.2014 г. и №[ЕГН]/28.05.2024 г., издадени от /фирма/ на /фирма/, като фактурите са окомплектовани единствено с нечитаеми касови бонове. Освен това в решението на ВАС изрично е подчертано, че приемо-предавателния протокол не е бил оспорен от приходните органи, както и че СМР, извършени от /фирма/ са били с материали на /фирма/, за закупуването на които са били налице писмени доказателства. Що се отнася до възражението, свързано с дружеството /фирма/, настоящият състав намира следното. Действително сделката по фактура №[ЕГН]/11.09.2014 г. с предмет доставка на „трафомашина“ е приета за действителна от съдилищата. Това не означава обаче, че автоматично следва да се приеме, че такава е и сделката по другата издадена от /фирма/ фактура №[ЕГН]/01.09.2014 г. с предмет „СМР по договор“. При липсата на договор, доказателства за самите СМР и обект на който те да са били извършени, както и предвид основния предмет на дружеството /фирма/ „и друга търговия на едро“ и липсата на кадрови ресурс към инкриминирания момент, с основание решаващите съдилища са приели, че сделката по тази фактура е фиктивна. Във връзка с оспорване на извода за фиктивност на сделките, в касационната жалба се твърди, че съдът не е обърнал внимание на заключението по допълнителната ССчЕ-за, изготвено в хода на първоинстанционното производство, съгласно което по документи е налице хронологична последователност в движението на закупените и продадени от /фирма/ стоки и по документи може да се установи идентичност по вид на закупените и продадените стоки и съпоставимост на количествата. Този извод действително е направен от експерта и той е доразвит с приетото от него, че доставките, по които /фирма/ е изпълнител /извършените продажби/ към /фирма/ са действително осъществени, а относно доставките, по които дружеството е получател /извършените покупки/ няма достатъчно документи в подкрепа на обстоятелството, че тези стоки са закупени именно от посочените доставчици по процесните фактури, тъй като липсват данни същите да са разполагали със складова база; със собствен или нает транспорт за доставка на фактурираните стоки до търговския обект на /фирма/; няма данни за извършени транспортни разходи- гориво, поддръжка на превозните средства и за персонал, вкл. и такъв без квалификация; няма представени документи от доставчиците за извършените от тях СМР по вид, количество, обект, на който са извършени, за да се съпоставят с актуването от /фирма/ към неговите контрахенти. С оглед заключението на ССчЕ-за и останалите доказателства по делото, ВКС приема, че са били налице стоки, които впоследствие представляваното от подсъдимата дружество реално е доставило на /фирма/, то тези стоки не са били закупени от процесните дружества и не са били фактурирани с инкриминираните фактури. А откъде подсъдимата се е снабдила с тези стоки е ирелевантно- дали същата ги е закупила от друг доставчик на по-ниска цена, дали стоките са внесени контрабандно и прочие. Впрочем, за да направи извода, че по документи е налице хронологична последователност в движението на закупените и продадени стоки, вещото лице неред с останалите счетоводни документи е ползвало изготвената от подсъдимата справка за „Стоков поток“. Въззивната инстанция не е кредитирала с доверие данните, отразени в справката „Стоков поток“, като в тази насока е изложила подробни съображения /л.84-86 от съд.решение/, които се споделят изцяло от ВКС и поради тяхната изчерпателност не следва да се преповтарят. Тезата на защитника на подсъдимата за субективна несъставомерност на инкриминираното престъпление е била изключително задълбочено и детайлно обсъдена от апелативния съд и с основание отхвърлена. В тази насока от съществено значение са приложените по делото ВДС, изготвени въз основа на СРС. С необходимото внимание контролираната инстанция е анализирала тяхното съдържание, от което се установява многократни разговори между подсъдимата М. и св. Ж. и неговото подчинено положение спрямо нея. От поведената телефонна комуникация не само с този свидетел, но и с трети лица се констатират усилията й за набавяне на нови документи по сделки, отчетени като данъчно събитие в много по- ранни периоди /настоява да й се донесат доворите за /фирма/, тъй като няма документи и очаква да получи информация „какво са писали, да знае и тя какво да пуска“ /; обсъждане на документи за дружествата /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и „четвъртия от София“ / фирма/ /;проследяване на насрещните проверки по отношение на /фирма/ и /фирма/ и сроковете за отговор, дадени им от данъчните власти; обсъждане на счетоводни документи по продажбите на /фирма/; уточняване на съдържанието на приемо- предавателни протоколи и за кое дружество те да се отнасят; настоятелно изискване на договора за /фирма/, както и той да й бъде донесен на следващия ден - 05.02.2015 г. /на тази дата са изпратени нейните обяснения и поредните документи до проверяващите/ и разпореждане, отправено към св.Ж. да направи договорите и да се подпишат, и на 05.02. да й бъдат донесени, като подсъдимата лично му е диктувала данните за /фирма/, тъй като Ж. не ги е знаел. Всички тези разговори обективират поведение на подсъдимата М., насочено към подготовка и създаване на счетоводни документи, които тя да изпрати на 05.02.2014 г. до данъчните органи, за да докаже действителност на сделките с процесните дружества и убедително аргументират знанието й за това, че всъщност въпросните сделки са фиктивни. По тази причина с основание не са кредитирани обясненията й, че за дружествата /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, св.Ж. като техен пълномощник й е носил стоки през периода 2013-2014 г., които доставял с бус в нейния магазин /за /фирма/ това обективно не би могло да се случи, тъй като предмет на доставката са „СМР съгласно договор“/. Впрочем внимателния прочит на обяснения й сочи на съществени противоречия относно конкретната дейност на св.Ж., тъй като веднъж подсъдимата твърди, че той й доставял стоките, а втори път- че реално й носил само документи, без да ги подписва пред нея. По-нататък А. М. в обясненията си твърди, че едва в хода на ревизията е разбрала за некоректността на св.Ж.. ВКС счита, че изобщо не може да се приеме, че подсъдимата е била заблудена от този свидетел, не само поради факта, че същата има дългогодишен опит в търговските отношения, но и предвид начина и използваните от нея изразни средства в проведените телефонните разговори с него, които недвусмислено показват водещата й роля в техните отношения- М. е изискваща, настояваща и нетърпяща възражения, а поведението на св.Ж. може да се охарактеризира като подчинено и съобразяващо се с нейните изисквания. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен състав, подобно на въззивната инстанция счита, че графологическо изследване на авторството на подписите, положени в който и да е било от намиращите се по делото счетоводни документи, издадени от /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, и дали тези подписи са на св.Ж., е безпредметно. Доказателствата по делото установяват, че документалното оформяне на сделките е било с цел да се намали данък ДДС за внасяне от дружеството /фирма/, без да е налице реалност на сделките и услугите, като в процеса на набавяне на необходимите документи, подсъдимата има водещо участие. В този смисъл напълно прав е бил апелативния съд да приеме, че дали подписите във фактурите и проемо-предавателните протоколи са били положени от св.Ж. или от други лица, е без значение досежно ползването на тези документи от подсъдимата в счетоводните регистри и СД на /фирма/, при ясното съзнание, че такива сделки реално не са били осъществени. По нататък, все във връзка с преценката за знанието на подсъдимата, че сделките са фиктивни, от значение се явяват и редица други доказателства, подкрепящи информацията, извлечена от ВДС. Така например, при извършеното претърсване и изземване от магазина на подсъдимата са иззети като веществени доказателства различни по съставители /Г. А. и О. Г./ фактури от една и съща дата и за едно и също дружество- /фирма/, на което Г. никога не е бил собственик и управител; от ССчЕ- за се установява, че на 05.02.2014 г. по /фирма/ са били изпратени до проверяващите фактури, като същите са били предавани и по-рано, но при последващото им депозиране са били променени с поставяне на подпис на получател. Независимо, че Законът за счетоводството не е предвиждал като изискване фактурата да бъда подписана от получателя, факт е, че в ревизионното производство са били представяни от подсъдимата едни и същи документи, чиито реквизити /подпис на получател/ са били променяни. На следващо място, безспорно е установено, че в хода на ревизионното производство подсъдимата е предоставяла четирикратно на данъчните служители различни счетоводни документи, като „пропуските“ е отстранявала чрез представянето на допълнителни такива. Това обстоятелство съчетано с данните от ВДС показва една широко мащабна дейност по набавяне на документи, чието съдържание е невярно /тъй като фактурираните сделки не са реално извършени/, в която както подсъдимата, така и трети лица са участвали. В заключение ВКС счита, че обективните действия на А. М. обосновават прекия умисъл за извършване на инкриминираното й данъчно престъпление. В този смисъл позоваването от страна на защитата на решението на СЕС от 13 февруари 2014 година по дело C-18/13, е неудачно. Това е така, тъй като съгласно решението /както вече беше посочено/ не се допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, стига да са изпълнени две условия — посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. По настоящото дело, предвид изложеното за субективната страна на престъплението, инкриминирано на подсъдимата, посочените в решението на СЕС две условия са налице. С оглед всичко посочено дотук, ВКС приема, че не са налице претендираните от жалбоподателя касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, поради което касационната жалба следва да се остави без уважение. В иницииращия касационното производство процесуален документ не се оспорва справедливостта на наложеното на А. М. наказание, поради което ВКС няма задължение да се произнася по него. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето н.о.