Решение № 5926 от 30.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1685/2014 г.

Решение № 5926 от 30.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1685/2014 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София-град против решение № 7601/5.12.2013 г. по адм. дело № 13903/2012 г. на Административен съд София-град, с което е отменено решение на касатора № РО-774/21.11.2012 г. и потвърденото с него разпореждане № 214450413/17.08.2011 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 115 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) (ред. преди 2009 г.) и чл. 140 вр. с чл. 139, т. 2 ДПК (отм.) - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът сочи, че съгласно чл. 137, т. 2 ДПК (отм.) по реда на Дял IV се събират други публични вземания, установени с влязъл в сила или подлежащ на предварително изпълнение акт на компетентен орган, освен ако със закон е установено друго. Съгласно чл. 140 ДПК (отм.) публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Тълкуването на двете норми според касатора налага извода, че давността може да започне единствено ако публичното вземане е установено по основание и размер с влязъл в сила акт или с акт на компетентен орган, който подлежи на предварително изпълнение. Едва с издаването на този акт според директора на ТП на НОИ София-град възниква задължението за лицето да възстанови неправомерно получените суми, както и правото на административния орган да използва законоустановените способи за събиране на своето вземане. В настоящия случай вземането на НОИ за неправомерно получени парични обезщетения за безработица е установено, както по основание, така и по размер с разпореждане № 214-450413 от 17.08.2011 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, поради което погасителната давност е започнала да тече от 17.08.2011 г., а не както е приел съдът на 1.01.2004 г. С оглед на това касаторът смята, че давността не е изтекла към момента на издаване на решение № РО-774/21.11.2012 г., което е било предмет на контрол пред административния съд. В касационната жалба се развива и доводът, че към момента на извършено последващо прихващане, а и към настоящия момент не е изтекла и 10-годишната давност по чл. 115, ал. 1, изр. 2-ро КСО. Ответникът по касационната жалба Живко Кирилов Ризов, от гр. София чрез особения си представител адв. Маргарита Пенева изразява становище за неоснователност на същата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че при постановяване на първоинстанционното съдебно решение административният съд е приложил точно материалния закон, поради което не са налице касационни основания за отмяната му като неправилно. Върховният административен съд намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. По делото е установено, че с разпореждане № 214450413/17.08.2011 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО на ТП на НОИ е разпоредено Живко Кирилов Ризов, от гр. София да възстанови недобросъвестно получени суми, представляващи парично обезщетение за безработица за периода 1.01.2002 г. - 31.01.2003 г. Разпореждането е потвърдено с решение № РО-774/21.11.2012 на директора на Столично управление "Социално осигуряване". Съгласно чл. 115, ал. 1 КСО (в редакцията, относима към момента на изплащане на паричното обезщетение за безработица), вземанията на НОИ за неправилно извършени осигурителни плащания и неоснователно изплатени парични обезщетения и лихвите върху тях се погасяват до изтичане на петгодишен давностен срок. За разлика от актуалната редакция на цитираната разпоредба, старата редакция не предвижда от кой начален момент започва да тече погасителната давност. Доколкото в КСО липсват разпоредби в тази насока, законосъобразно административният съд е приложил субсидиарно общите разпоредби на приложимия за процесните периоди ДПК (отм.). Правилно съдът е приел, че този срок следва да се брои съобразно правилото на чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Със същото съдържание е и разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК. Така уреденият давностен срок не прави разлика за произхода на публичните вземания. Обосновани са изводите на административния съд, че в случая се касае за бездействие на органите на НОИ, което е продължило през изключително дълъг период от време, тъй като плащанията, за които е разпоредено възстановяване са извършени през 2002 г. и 2003 г., а разпореждането е издадено през 2011 г. Давността е започнала да тече от 1.01.2004 г., съгласно правилото на чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), тъй като плащанията за последните два периода са извършени през 2003 г. и е изтекла на 31.12.2009 г. Към датата на издаване на актовете на НОИ давностният срок е изтекъл и вземанията са погасени. По делото липсват факти за спиране на давността и позоваването на абсолютната давност е неоснователно. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,