Решение № 314 от 24.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1596/2011 г.

Решение № 314 от 24.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1596/2011 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на осъдения В. А. А., направено чрез защитник, за възобновяване на наказателното производство, предмет на нохд № 410/2009 г. на Сливнишкия районен съд и вход № 344/2010 г. на Софийския окръжен съд, отмяна на постановените по тези дела присъда и решение, и оправдаване на В. Ал. А. В искането за възобновяване са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В съдебно заседание осъденият поддържа искането си за възобновяване като алтернативно на оправдаването иска връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на ВКПр счита искането за неоснователно и заключението му то да се остави без уважение. Върховният касационен съд установи: С присъда № 21 от 12.03.2010 г. по нохд. № 410/2009 г. В. А. А. е признат за виновен в това, че на 12.07.2007 г. в [населено място], Д. община, се е заканил с убийство на В. И. С., С. Р. К. и И. К. Л., която закана е възбудила у изброените лица основателен страх от осъществяването й, за което и на основание чл. 144, ал. 3 НК е осъден за всяко от трите престъпления на пробация, включваща задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 НК за срок от по 1 г. Същото наказание е наложено на А. и за извършено по същото време и на същото място престъпление по чл. 269, ал. 1 НК, изразяващо се в употреба на заплаха с цел да принуди полицейските служители В. Т. Р. и В. Н. М. да не изпълнят възложеното им служебно задължение да съдействат на Вл. Ив. С., С. Р. К. и Ив. К. Л. при изпълнението на заповед № РД-15-111 от 12.VII. 2007 г. на кмета на Община Драгоман. На основание чл. 23, ал. 1 НК това наказание е определено като общо и за съвкупността от престъпления, увеличено по реда на чл. 24 НК с 6 месеца. С решение от 18.03.2011 г. по вход. № 344/2010 г. присъдата е потвърдена. Искането за възобновяване на наказателното производство не е основателно. Оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е развито като касационно основание, което ще рече да се възрази срещу неправилното прилагане на закона, респ. неприлагането на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти. Възражението е срещу приемането от двете съдебни инстанции, че А. е бил въоръжен с огнестрелно оръжие, с него е отправил заплахи срещу живота на С., К. и Л. и че възходящата градация на агресивността му е мотивирала двамата полицаи, Р. и М., да преустановят действията по привеждане в изпълнение на акт за отнемане на неправомерно владян от А. общински имот. Т. е. възражението е срещу процесуалната дейност на съда по анализа на установените факти, относимо е към чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и е неоснователно. Съобразени са всички доказателствени материали, обсъдени са всички, установени посредством тях, факти и при възникналите пред въззивния съд противоречия - след разпита по искане на А. на неговите съпруга и син - са изложени ясни и логични съждения срещу истинността на казаното от С. Д. А. и Ал. В. А., подкрепящи защитната теза на своя близък, с което поставеното в чл. 305, ал. 3 НПК изискване е изпълнено в цялост. Не е основателно твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК с неизлагане от въззивния съд на мотиви към постановеното от него решение, както и такова по т. 1 на чл. 348, ал. 3 НПК във вр. с чл. 339, ал. 2 НПК. Твърденията показват непознаване съдържанието на въззивното решение, където са коментирани достатъчно подробно съображенията, поради които съдът не е споделил основателността на направеното пред него възражение за необоснованост на първоинстанционната присъда. Възразявайки срещу наложеното му наказание А. е останал ненаясно, "по какъв критерий" е определено то, какви обстоятелства от значение за индивидуализацията му съдилищата са приели и защо е приложен чл. 24 НК. Действително по тези въпроси двете съдебни инстанции са изложили доста пестеливи мотиви, но това не се е отразило върху правилността на крайните им изводи: че наказанието на А. следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, каквито са чистото му съдебно минало и положително характеризиране, изтъкнати още в обвинителния акт; че при тези обстоятелства е по-справедливо да се наложи наказание по по-благоприятната от двете алтернативи в санкционната част на чл. 144, ал. 3 и на чл. 269, ал. 1 НК в по-благоприятната му редакция преди изменението й със ЗИДНК, обн., ДВ, бр. 27 от 2009 г.; но и че множеството санкционирани с един и същи вид наказание престъпления оправдават прилагането на чл. 24 НК. В заключение и оплакването срещу справедливостта на наложеното наказание се явява неоправдано, поради което и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение,